"Последното кралство" - Бърнард Корнуел и "Некрономикон" - Х. Ф. Лъвкрафт

"Последното кралство" 
 Бърнард Корнуел

Изчетена на един дъх! Така мога да определя тази творба: еднодъхова! 

Не мисля, че слабостта ми към епохата и събитията обвързани с нея, накланят везните строго в една посока. Безспорен остава фактът,  че стилът на писане и историята са толкова пленителни, улавяйки те в неспирен водовъртеж от приключения и перипетии, превеждайки те неусетно през страниците и оставяйки те с копнеж за още, така че много трудно можеш да се отделиш.

  Авторът: Бърнард Корнуел (Bernard Cornwell), навярно е познат на мнозина от вас с историите на Ричард Шарп, английски войник по времето на Наполеоновите войни.

 Книгите вдъхновяват и едноименните екранизации с участието на Шон Бийн.

 Последната, двадесет и шеста книга от поредицата "Яростта на Шарп" (Sharp's Fury), е публикувана през 2006г. от Харпър Колинс.

 Корнуел е дал живот на около десет отделни заглавия и на поредиците "Кралска милост" (Crowning Mercy), три книги които пише под псевдонима Сузана Келс; поредицата "Хрониките на Старбък" (Starbuck Chronicles) в четири книги; поредицата "Артур" (Warlord Chronicles) в четири книги; поредицата "Търсенето на Граала" (Grail Quest) в четири книги; и разглежданите тук "Саксонски хроники" (Saxon Chronicles) поместени в осем книги, първата от които е "Последното кралство" (The Last Kingdom), чието действие се развива през 9в. на територията на днешна Великобритания.

 В качеството си на исторически роман "Последното кралство" (2004), проследява реални събития, примесени с измислени герои и техните съдби.

 Осберт (по-късно Утред), е едва десет годишен нортумбриец, пленен и отгледан от датчани, до повторното преплитане на съдбата му, която отново го връща към лоното на своя произход.

 В действителност, Утред се научава да обича и уважава своите "попечители". Това поражда и нравствения му сблъсък, когато се налага да се изправи срещу датчаните в битка. Но както бързо се научава:

"Всичко е съдба, а съдбата е неумолима."

"Животът е просто живот. Живеем го, после умираме и отиваме в отвъдното. Няма никаква музика, само сляп шанс. Съдбата е неумолима."

"Последното кралство" е роман изпъстрен с кървави битки, неочаквани обрати, загуби и падения, победи и възходи.

 Несъмнено Джордж Р.Р. Мартин е прав с коментара си, който бе и едно от главните ми вдъхновения, за да купя тази книга: "Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел."

 Честно казано след такова мнение, нямах търпение да се потопя в първите батални сцени. Не знам дали класическият разказ от първо лице оказва чак такова влияние, макар да е умел похват, но битките са смазващо реални!

 Ако очаквате гротескова действителност, ще бъдете разочаровани. Тук всичко е деликатно изпипано, умело поднесено и обективно представено. Бидейки исторически роман, история и фикция са съчетани с мисъл и внимание. Историческите събития са акуратно отразени, без да са твърде размити или прекалено разтеглени. 

 Образите, плод на въображението на Корнуел, стоят жанрово естествено. Липсва им приказната героична пропитост, преобладаваща сред голяма част от сходните на това произведения. Персонажите притежават типичната човешка палитра от характери; добродетели, като благородство, добродушие, безкористност, честност, лоялност; и на другия полюс: пороци, недостатъци, като слабости, поквареност, злост, злина, озлобление, завист, лукавство, коварство, ехидност, омраза, злонравие, жестокост, зложелателство. 

 И тук ще цитирам не толкова доказателство за двойнствеността на човешкия характер, колкото за степента на епическо изкривяване плод на вековете на романтизъм в обрисуването на бойни сцени:

"Когато възпяват войната, поетите говорят за ръкопашни боеве, летящи копия и стрели, звън на остриета и трясък на щитове, падащи герои и горди победители, ала аз тепърва откривах, че всъщност всичко опира до храната. (...) Ситата армия е онази, която побеждава."

 Не по-малко, държа да отбележа и няколко факта, най-важният от които е че както всички добре знаем: историята се пише от победителите. Или според епохата, от онези, познаващи изкуството на писането. Допринасящи са още политиката, религията и приемствеността:

"Помня как веднъж по Великден слушах проповед за тези монахини и едва се сдържах да не прекъсна свещеника и да му кажа, че нищо не е така, както го описва. Според него, датчаните обещали, че никой монах или монахиня в Нортумбрия няма да пострада, което не беше вярно; кланетата били напълно безпричинни, което бе също далеч от истината; а за капак разказа и измислицата за това как в отговор на молитвите на монахините Господ преградил портите с невидима завеса, в която датчаните се блъскали, но не могли да пробият. Чудех се защо, ако разполагат с вълшебна завеса, ще си правят труда да си кълцат лицата. Явно защото са знаели края на историята, а той гласеше, че злодеите довели до близкото село група малки деца и заплашили да им прережат гърлата, ако не ги пуснат в обителта - и едва тогава успели да влязат. Нищо от това не се случи в действителност. Ние пристигнахме, те се разпищяха, по-младите бяха изнасилени, а после монахините намериха смъртта си. Но не всички, въпреки популярната легенда. Поне две от тях бяха красиви и нямаха никакви белези, затова хората на Рагнар ги задържаха за себе си. Едната после роди дете, което порасна и стана прочут датски воин. Както и да е, свещениците поначало не са големи привърженици на истината (...)."

  

 Нека никое от възприеманите, от здравия разум злодеяния, не ви учудва. Независимо дали сте почитатели на северняците или на островитяните, войната си е война независимо от епохата и произхода. В нея присъстват жестоки битки, кланета, безмилостни отмъщения и чудовищни изстъпления: 

 "Работата беше там, че монасите, окуражени от победата, тръгнали по течението на река Тине и нападнали едно датско село. Мъжете в него били само малцина, твърде стари или болни, за да поемат на юг с останалата войска. Тук импровизираната армия, към която междувременно се присъединили и още хора, изнасили и убила към две дузуни жени и деца, обявявайки действията си за свещена война."

 И тук за пореден път се изумявам на безочието на хората, да принасят деянита си, като дар за боговете. Най-вече за уж миролюбивите.

 А на какво могат да ви научат войнствените богове? Разбира се, как да побеждавате в битка и да не се страхувате от онова, пред което се изправяте:

"При стената от щитове (...) най-много помага дивата ярост. Умението и хитростта също са полезни, но по-яростният побеждава."

"Тогава ме обзе спокойствието на битката. Изведнъж нямаше вече парене в стомаха, нямаше сухота в устата, нямаше конвулсивно потрепващи мускули, а само магично спокойствие. Аз изпитвах щастие."

"Смях в боя. На това ме бе учил Рагнар, да получавам радост от битката."

 Това е, едни религии си имат своите свещеници, които се молят безконечно, други си имат жреци, които хвърлят рунически пръчки и четат предзнаменованията:

"Вятърът идва от боговете (...). Също и полетът на птицата, падането на перцето, шляпването на рибата, формата на облака, лаят на лисицата - това са все знамения (...), но в крайна сметка боговете говорят само на едно място - Той ме чукна с пръст по главата. - Ето тук."

 Със сигурност, не е лесно да пишеш в епоха, стремейки се да уловиш максимално обективно душевното състояние, трепети и интереси на тогавашните съвременници. Винаги е било удоволствие за мен, да прочета евентуалния възглед на поколенията от отминалите векове, за творенията на техните предшественици. Тъкмо тази ретроспекция е показал авторът, обрисувайки възхитата, граничеща с благоговение, която Утред изпитва към творенията на древните римляни.

"Обикновено провеждахме тренировките си на римската арена. (...) бе удивително място, пълно с интересни неща. Представете си открито пространство с големината на поле, обградено от огромни стъпаловидни каменни тераси (...) арената действително бе огромна, невъобразимо огромна - чудовищна постройка, дело на великани, пред която ние изглеждахме джуджета."

"Стените бяха каменни, идеално прави и иззидани с хоросан, а покривът - от плътно прилягащи и красиво подредени керемиди. През порта се влизаше във вътрешен двор, обграден с колонада. Най-голямата стая имаше удивителна картина на пода, съставена от хиляди цветни камъчета. Зяпах при вида на летящите риби, теглещи след себе си колесница, в която седеше брадат мъж с тризъбец (...)."

"Продължихме да бродим из къщата и аз се дивях как някой е могъл да строи така. Ние знаехме да забиваме дървени колони в земята, да кръстосваме над тях греди и мертеци и да ги покриваме със слама или тръстика, ала дървото гниеше, сламата плесенясваше и покривите хлътваха. Стаите ни бяха схлупени и мрачни, задавени от дим, а през зимата воняха на добитък, докато тази къща бе светла, чиста и просторна и се съмнявах някога крава да е оставяла фъшкиите си върху морската колесница. Смущаваща бе мисълта, че по някакъв начин се плъзгаме обратно към мрака и невежеството и никога вече няма да успеем да построим нещо толкова съвършено като тази малка сграда."

 Рано или късно, всяко хубаво нещо достига своя естествен завършек. В не по-малка степен, същото важи и за книгите.

 Е, за онези от вас харесали романа имам две добри новини: купени са правата за заснемане и вече се работи по лентата и има още 7 книги!!! 

"Некрономикон" 
 Х. Ф. Лъвкрафт

Трябва да призная, че изключително много обичам сборници с разкази.
Има нещо очарователно, в това да прочетеш някоя творба между две задачки. Да си откраднеш един миг наслада, дори и ако си твърде зает. Отваряш, прочиташ за няколко минути и имаш време за размисъл до следващия "прозорец" за четене. Открадваш тук и там по някоя история, а ти остава и удоволствието да доразвиеш темата в главата си.
 Това съвсем не означава, че недолюбвам романите. Ни най-малко! Просто съумявам да открия обаянието, както у едните, така и у другите.

 Несъмнено Лъвкрафт е неоспорим гений в писането. Погълнах го толкова бързо, че възприятията ми отчаяно крещяха в опит да изпълзят от злокобните картини.
 Изключително увлекателен сборник от разкази, в които историите преливат от една в друга и нямаш контрола да спреш, да четеш.
 Абсолютно хипнотизирана съм от  нишката на повествованието. Богато, но не излишно многословно или натруфено. С толкова съвършено описание на атмосферата, че сякаш се сливаш с главния герой. Виждаш през неговите очи, а ужасът тръпне и лази по гръбнака ти. Не са необходими детайлни описания на черните, мрачни, потресаващи, отблъскващи, раздиращи душата гледки. Достатъчни са реакциите и психичните състояние на георите, за да се сковеш от покруса.
 Както и при "Кралят в жълто" на Робърт У. Чеймбърс, основната сюжетна линия във всичките разкази е преплетена и в някаква степен провокирана, обвързана с тайнствения забранен труд "Некрономикон" на един безумец - арабинът Абдул Алхазред (интересна статия за книгата, можете да намерите тук: Некрономикон).
 Стана ми изключително приятно, когато в два-три от разказите бе поменат Жълтия знак. Друго си е, когато си прочел книгата на Чеймбърс и си наясно за какво иде реч. А Онзи който не бива да се назовава, навява познати асоциации.
 Очарована съм от превода на Адриан Лазаровски, който така умело жонглира със словосъчетанията и лее събитията, че очите ти четат по-бързо, отколкото разумът ти възприема.
 Така на ципестите, изродени криле на седем разказа, читателят полита стремглаво надолу из зловонни катакомби, пещери и гробове, таящи същества отвъд човешкия разум и възприятия.
 Лъвкрафт (Howard Phillips Lovecraft), не е автор комуто е нужно представяне.
Невероятно интересно е да четеш за Космоса, през призмата на възпирятията на човека от началото на 20в. Да си съвременник на Айнщайн и на всички негови открития, безспорно е повлияло на творчеството на Лъвкрафт. Тогава вече смело се е говорело за пространствено-времеви континум, за други измерения и светове.
 В едно писмо до Джеймс Мортън от 1923г., Лъвкрафт изтъква, че теорията за относителността на Айнщайн, хвърля света в хаос и превръща космоса в шега. В друго писмо от 1929г. адресирано до Удбърн Харис, авторът твърди, че технологичните удобства застрашават със срив науката.
 За богатото въображение на Лъвкрафт, космосът е още едно потенциално измерение за развитие на повествования пропити от ужас. Така той въплъщава идеята за космическия страх в творбите си.

Постепенно творците вдигат глава към звездите и това придава неповторим ефект на техните произведения.
 Впечатляващ е усетът, с който американският автор единява деветнадесети и двадесети век. Транзицията от един свят вглъбен в себе си, в своите мистики, древни истории, ритуали, тъмни обреди, към безкрая на Космоса. Завидно е умението на Лъвкрафт да прокара тази всяваща умопомрачение нова сюжетна линия.

 Като хора на двадесет и първи век, трудно бихме могли да осъзнаем напълно мащабите на смелостта и иновативността на тези първопроходци. Пионери на космологията и обвързбването на науката за безкрая, с историите за тленното.
 За щастие противно на фамилното си име, Лъвкрафт няма за занаят любовни истории, до толкова до колкото бихме могли да наречем друг вид любов, изключително изкусното саздаване на едни вледеняващи истории.

"Кутия за птици" - Джош Малерман и "Белканто" - Ан Патчет

"Кутия за птици"
Джош Малерман

"Кутия за птици" е една лека, увлекателна и много приятна книга за четене.
 Всъщност това е разбира се от моя гледна точка. Ако се сблъсквате с психологически трилър/ужаси за първи път, може и да ви се стори страшничка и дори плашеща.
  Имаме едно постоянно напрежение, което държи сетивата нащрек. В началото докато читателят навлезе във фабулата и започне да навъръзва събитията, както и авторското решение за успоредно проследяване на минало и настояще в сегашно време, положението е леко объркано. Но след това всичко си идва на мястото и с нетърпение чакаш основните елементи да се напаснат и да завършат цялостната картина.

 Нямам намерение да описвам събитията, през които преминава главната героиня (да, жена е), защото всяко парченце е част от пъзела и дори малко издаване, може да помрачи пълното удоволствие.
   Макар и да ми бе леко странен изборът действието да е проследено тримерно: зараждането на "Проблема", след раждането на децата и настоящето; в крайна сметка подходът се оказа изключително свеж, не натоварващ, но за сметка на това, нежно опияняващ.

   Нещо зачовърка моето съзнание, докато четях първите препратки към миналото. От онова човъркане, което разяжда мозъчето ти и те почуква ритмично: "Това ти е познато! Ето го на върха на мозъка ти." И въпреки това ти убягва и не го улавяш. 

 Звучеше ми много познато тази идея с хората, видели нещо, което ги е предизвикало да убият най-близките до тях същества и сами да посегнат на живота си. 

 И ето, че накрая ми просветна. Преди три години, светът изтръпна от един ужасен накротик, каращ човека, който го е приел, да се превърне в живо зомби, нападащо случайни минувачи и ядящо плътта им.
 Не че историята тук е точно такава, но предвид, че първите случаи се проявиха през 2012г., аз си спекулирам, че може пък и да са дали лек тласък на идеята. Да не говорим за рояка от зомбита из книги, сериали и филми, които придобиха една идея по-реалистични очертания.
 Същото се касае и за масовите измирания на птици, които мине не мине се случват през някоя и друга година и нямат напълно логично обяснение. Разбира се, предполага се, че може да става дума за разпростиране на зараза, за неблагоприятни климатични условия покосили птичките или климатичните промени в следствие дейността на човека дават своето отражение и в тази посока.
 Каквато и да е причината, един от моментите в книгата, в който се оказа, че птичките са полудели и мъртвите им телца буквално се сипят от небето, допринесе за моята ретроспекция към гореизложените действителни събития.
"В небето над главите им, където е забранено да се гледа се води птича война. Птиците се избиват една друга."

 В качеството си на пост-апокалиптичен роман, "Кутия за птици" не е просто поредната изтъркана история за това как човечеството почти се е самоунищожило и трябва да започне да гради бъдещето си от нулата. Има нещо тъничко, което успява да те прикотка и да задържи вниманието ти. Жена със завързани очи е поела на опасно пътешествие в търсене на безопасност. Тогава започваш да си задаваш въпроси, печелейки време предостатъчно, за да се решиш да започнеш книгата.

   Като цяло, след прочита на книгата и премислянето на събитията, останах с усещането за недоразгърнатост на персонажите. Няма как да знам, дали е целен ефект, че освен Малори и частично Том, другите герои не са особено развити. Знаем техните истории, докарали ги до необичайното съквартируване и това е. Тези хора остават някак бледи, бродещи и призрачни. Като читател останах неособено докосната от съдбата им. Може би, ако имахме нещо като стила на Мартин, който с гръм и трясък убива по брутален начин любимите ти персонажи, нещата щяха да стоят малко по-различно.

  Има един много тънък похват тук, онзи, при който злото не е олицетворено в никакви познати ни рамки и точно това е мястото, на което читателското въображение се развихря с пълни обороти.

Все пак, въпреки че имахме точно този модел на поднасяне, в един момент ни се казва, че може би виновниците всъщност не мислят лошото на човечеството. Твърде е вероятно те да не осъзнават какво ни причиняват. Най-малкото това се промъква, като въпрос от читателя предвид факта, че причинителите на проблема не проявяват агресия. И това поне за мен малко от малко омекоти общата визия, отне нотката на съспенс (понятие въведено от сър Алфред Хичкок и има значението на нервна възбуда, тревожност, притеснение, безпокойство, напрежение).

 Още повече, когато постоянно ти повтарят за дебнещата, спотайваща се заплаха, в един момент желаният ефект не е постижим. Пораждащото напрежение явление, вече не е плашещо.

 От самото начало вярвах, че по един или друг начин това заглавие е обвързано с "Птиците" на Дафни дю Морие и едноименния филм на Хичкок, но в действителност идеята тук е по-друга.

  "Възприема къщата като една голяма кутия. Иска да излезе от тази кутия. Том и Джулс навън, все пак са вътре в кутията. Целият свят е затворен вътре. Светът е ограничен до същия кашон, в който държат птичките пред къщата. Малори разбира, че Том търси начин да отвори капака. Търси начин да се измъкне. Но тя се чуди дали над този капак няма втори, а после трети.

 Затворени в кутия, мисли си. Завинаги."

  Преди време гледах един епизод на "Ловци на митове", в който експериментално доказаха сложността или по-правилно казано невъзможността, на това да вървиш под права линия с вързани очи. В романа имаме и каране на кола без видимост, което също бе засегнато в епизода на Адам и Джейми.

 Разбира се за незрящите хора, ходенето в права линия е процес, несъмнено коствал им жестоки усилия.

 В "Кутия за птици" макар и описани, като изключително трудни, все пак тези действия оставят впечатлението, че са нещо, което от няколко опита и с по-здрави нерви изпълняваш без проблем. Не че очаквам авторът да влиза в безкрайни обяснения и описания на всяка невиждаща крачка, но аз съм си правила не един експеримент да стигна от точка А до точка Б със завързани очи и резултатите са плачевни дори в собствения ми дом, какво остава ако хукнеш по улиците.

  Чета си аз, чета си и ненадейно са натъквам на това изречение. Може би са само моите развинтени асоциации, но не намирате ли позната препратка..?

"Малори е виждала огромния жълт знак на дрогерията хиляди пъти. Никога не й се е струвал по-враждебен."

 Жълтият знак...

Мога да кажа, че това определено е една книга, която си заслужава прочитането. Ако сте почитатели на Едгар Алън По обаче, не очаквайте някаква история, от която да ви побият тръпки. "Кутия за птици" е приятно четиво, което те държи в очакване, подкупвайки любопитството ти с всяка прочетена страница. 

Без да омаловажавам труда на преводача и дизайнера на корицата, упоменавайки ги едва сега, имаме един чудесен превод от Невена Дишлиева-Кръстева и превъзходно оформление облика на книгата от Живко Петров!

"Белканто"
Ан Патчет

Белканто (Bel Canto) е италиански певчески стил, който се отличава с лекота на звученето, с мелодичност и изящество.

Книгата на Ан Патчет е вдъхновена от кризата в Лима, Перу през 1996г. 

На 17 декември 1996г. 14 души от революционното движение Тупако Амару (MRTA), вземат за заложници стотици дипломати, правителствени и военни представители, бизнесмени, гости на парти организирано в резиденцията на японския посланик в Перу, в чест на 63-я рожден ден на Император Акихито.

  Част от заложниците са освободени, но другите остават залостени със своите нападатели за 126 дни. 

Какво може да се случи през всичките тези дни?

Подобно на опера, повествованието поема по своите лъкатушни пътеки с висоти и спадове, напрегнати моменти, преплетени със спокойствие непривично за създалата се ситуация. Имаме дълги фази на разтуха, ординарност, топлота и дружелюбност, последвани от  изблици на ярост и уплаха. Това представлява съвместният живот на терористи и заложници.
 Противно на евентуални първоначални очаквания за кървави заплахи, страх и ужас, романът ни представя типичния пример на Стокхолмския синдром, при който похитителят изпитва симпатия и топли чувства към похитителя си.
 Това е една творба посветена на любовта в нейните най-различни нюанси... Любовта към музиката, изкуството, живота, свободата, народа, статуквото, ежедневното, Бога; любовта към брата, към жената, към мъжа. В една толкова необичайна среда, любовта разцъфва, покълва и у най-закоравелите сърца. А музиката е олицетворение на тази лееща се благодат, която по фантастичен начин омагьосва всички в къщата.

 Интересно съвпадение е, че в една статия съвпаднаха две книги: "Кутия за птици" и "Белканто" с видимо сходни обстоятелства, при които основната сюжетна линия се развива в една къща, в която са затворени главните герои.

 Това е и единственото, по което двете книги си приличат, защото "Белканто" ни показва как петдесетина човека могат да живеят в разбирателство, когато дори нямат обща цел, но имат обща любов.
"Пианистът бе въплъщение на някаква необуздана, отчаяна любов, която не ги бе завладявала от младежките им години насам."

Героите в този разказ са предимно успели хора. Заложниците в частност са известни и/или богати личности, президенти и вицепрезиденти на големи компании, дипломати; хора мерещи успехите си, чрез натрупаните блага. От каква полза са тези блага обаче, в ситуация, като тяхната?
"Допреди заложничеството им той бе гледал на живота си под друга призма - откъм постижения и успехи. Сега му се струваше, че всъщност той представлява дълъг списък от провали: не говореше английски, нито италиански или испански. Не свиреше на пиано. Никога дори не се бе опитвал да свири."

 Когато си представим пленници и нападатели, твърдо вярваме, че последните изживяват тези ужасяващи мигове в безумен страх, сигурни че ще загубят живота си. Възможно ли е да изпитваш спокойствие и сигурност, ако си заложник? В състояние ли е един човек да ти донесе такъв емоционален баланс, че самото му тихо присъствие да те успокоява?
"И когато стоеше близо до него, незнайно защо, самата тя не изпитваше паника. Когато беше до нея, сякаш се скриваше от ярката светлина и влизаше на някакво тихо и тъмно място, сякаш се увиваше в тежкото кадифе на сценичната завеса и в него никой не можеше да я види."

Ако музиката е в състояние да рисува, тя би изрисувала феерични картини, зашеметяващи висини и покъртителни красоти. Ако музиката можеше да рисува, не би успяла да вдъхнови и заплени хората по начина, по който го прави бидейки себе си... Прониквайки не само през ушите, но и през всяка пора на кожата, през ноздрите, очите, посредством вибрациите във въздуха. Оформя свърхестествени образи, които надхвърлят всичко, което едно човешко същество е способно да възприеме. "Всички в хола го наблюдаваха, докато повдигна капака на клавиатурата и прокара веднъж пръсти леко по клавишите, сякаш ги успокояваше. (...) В цялата къща всички - както терористите, така и заложниците, се обърнаха да слушат и голяма тежест падна от гърдите им.(...) Като свири още и после още, докато всички в стаята забравиха, че искат да са на съвсем друго място."

Представете си, че сте затворени да кажем за един месец с някого. Обсотятелствата са извънредни, критични ако искате. Мислите си, че ще загинете, че никога повече не ще видите света отвън и той никога повече няма да бъде същия, какъвто сте го познавали преди събитията. В  един момент, тези край вас, "братята и сестрите" ви по съдба, се превръщат в неимоверно близки до сърцето ви хора. Не всички, разбира се. И някои много повече от други.
Тъкмо този факт е изключително добре уловен от Ан Патчет. Мигът, в който външният живот е нечий друг, а единственият истински е този тук.
"Можеше ли г-н Хосокава да каже, докато надигаше тенджерката с вода, която беше кипнал и охладил сутринта точно по тази причина, че това е най-щастливият период в живота му? Та как би могло да е истина? Нали го държаха затворен против волята му в една страна, която не познаваше, и всеки ден пред очите му някое дете размахваше дуло на пистолет.(...) Тогава откъде това внезапно усещане за лекота, тази невероятна обич към всички?"
"Заложниците до един се разхождаха в градината, като че ли бяха пияни или пък слепи, докосваха и мирищеха всичко, криволичеха, после ненадейно сядаха. Те бяха влюбени в това място. Не биха си тръгнали дори стената да паднеше."

"Каква благословия бе получил той по време на пленничеството си. Никога до сега не бе чувствал тайнствата на Христовата любов тъй близко до себе си, не и когато отслужваше литургия  или получаваше причастие, нито дори в деня, когато го ръкоположиха. Сега разбираше, че сам започва да осъзнава пълната степен на призванието си да следва, сляпо да се намесва в съдби, които никога не би разгадал. Съдбата ти дава награда и ако отвориш сърцето си за Господа, откриваш едно великолепие, което не подлежи на описание. В момент, когато смяташ, че всичко е загубено, погледни само какво печелиш!(...) Всяка нота беше кристална. Тя измерваше времето, което им беше убягнало. Беше интерпретация на живота им в самия момент на изживяванетто му."

""Колко неща таи съзнанието ни, без да ни казва", помисли си Ген. Колко тайни крием дори от себе си."

И колко похвати, колко начини има да изразиш любовта си към някого. Не онова пламенно отадаване и обсебване. Съществува и една деликатна, тиха, безмълвна любов, която витае във въздуха и го изпълва с лекия си аромат: "Тя е влюбена в него. (...) Всичко (...). Начинът по който тя го гледа, по който го избира. Винаги седи до него, а те дори не могат да разговарят. Той е толкова спокоен. Нищо чудно, че иска винаги да е с него."
"Беше толкова близко до нея в този момент, че двамата притежаваха всяка молекула от въздуха в миниятютрната стаичка и въздухът натежа от желанието им, и птравеше всичко възможно да ги съедини."

Докато четях си мислех за измеренията на красотата. За това какви са критерийте ни, има ли някаква скала или обшоприето правило, по което да се ръководим? Кое е онова зъбчато колело, задвижващо механизма на най-потайните, съкровени желания, изразяващи се посредством любов, привързаност, отдаденост. Задължително ли е тези емоции, чувства и усещаниш, да са породени единствено от и към живи същества? Отговорът е: съвсем не! И доказателството е изящно оформено из редовете на "Белканто". Не е с ноти, но понякога буквите умеят да предадат частица от величието на нотите. И нямам предвид текстовете на оперите, които не всеки разбира. Имам предвид усещането, извивките на тоновете, възходите и спадовете, цялата емоция, която тръпне по струните на душата ти и предизвиква вибрации из неподозирани дълбини.
 Това съвсем не е право запазено само за музиката, но и за всички останали изкуства:
"Животът ми би могъл да тръгне в друга посока, но заради книгата, която баба ми толкова пазеше, той е това, което е (...). Що за чудо е това ли? Ами, научих се да обичам красивото. Придобих език, на който да размишлявам за красотата. По-късно това обхвана и операта, балета, архитектурата, която виждах, а още по-късно дори осъзнах, че онова, което бях виждал в картините, мога да видя също в полята или реката. Можех да го разпозная и в хората. (...) Някои се раждат, за да правят велико изкуство, други - за да го оценяват. Не мислите ли? Това само по себе си също е талант, да бъдеш публиката, все едно дали разглеждаш картини в галерията, или слушаш гласа на най-великото сопрано. Не всички могат да бъдат артисти. Трябва да ги има и онези, които са неговите свидетели, които го обичат, и оценяват това, което са имали привилегията да видят(...)."

Когато обичаме, очакваме ли да ни отвърнат със същото? Не искаме ли в действителност емоцията ни да бъде споделена? Не бихме ли били разочаровани, наранени, ако бъдем отхвърлени? Подобно на пианиста: "Любовта, която тъй лесно се предлага, тъй глупаво винаги остава несподелена."
Бих казла не, не и в определни случаи:
"- Що се отнася до любовта... -- най-сетне изплю Роксан.
- Няма какво повече да се каже - прекъсна я (...). - Това е дар. Ето. Нещо, което да ви подаря. Ако имах колие или албум с репродукции, тях щях да ви ги поднеса. Бих ви ги дал в допълнение към любовта си.(...)
- Ами ако аз нямам нищо, което да ви дам?
Той поклати глава.
- Какво говорите, след всичко, което сте ми дали! Но не става дума изобщо за това кой на кого какво е дал. Така не бива да се възприемат подаръците. Тук не правим бизнес. (....) Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е една по-широка гледна точка."

Споделям тук една мисъл, на която попаднах и ми хареса:
"Колко късмет може човек да извади за една нощ? Дали се разпределя на ограничени порции като мляко в бутилка и когато е отлято определено количество, остава само еди-колко-си? Или пък късметът беше в специални дни и когато ти се падне такъв ден, сполетява те безграничен късмет?"
Как ли функционира късметът в действителност? Някой от вас питал ли се е?

 Смело мога да заявя, че книгата е интригуваща, драматична, на моменти по-бавна, но допринасяща по този начин за общото усещане.
 Лично за мен краят дойде някак набързо. Остави ме с впечатлението за небрежен, дори претупан завършек. В няколко страници се случи онова, което очакваш през цялото време.
 В етапа на повествованието има няколко препратки към бъдещето, които в голяма степен ти подсказват развоя на събитията и някак те оставят неизненадан.

Съвсем тематично, ще завърша тази статия с едно изречение от операта на Жорж Бизе (Georges Bizet) - "Кармен":
"L'amour est un oiseau rebelle que nul ne peut apprivoiser, et c'est bien en vain qu'on l'appelle, s'il lui convient de refuser. Rien n'y fait, menace ou priere."
"Love is a rebellious bird that nobody can tame, and you call him quite in vain if it suits him not to come. Nothing helps, neither threat nor prayer."

"Залезът на боговете" - Том Егеланд и "Поклонничеството" - Тийт Алексеев

 "Залезът на боговете"

Том Егеланд

  За първи път се сблъсквам с творчеството на Том Егеланд и откровено казано съм много приятно изненадана.

 Очаквах някой безумен роман за викингски рейдове, не особено сполучливо оплетени с митологии, вярвания и недомислено пътуване във времето.

 Получих изключително лек и увлекателен роман, разгърнал съдбите на съпруг и съпруга претърпели тежка катастрофа и озовали се в друг свят. 

 Жителите на Ювдал предават от поколения наред една легенда, пазена в строга тайна.

След злощастен инцидент, Ерик Викен попада в Ювдал, където пред читателя се разкриват клокочещите дълбини на една уж спокойна провинция. Но жителите на селото съвсем не са толкова невинни, колкото изглеждат на пръв поглед. Тук от столетия се сблъскват различни светове вледеняващи със своя ужас и даващи повод за сказания и страшни истории. Времевите потоци така се завихрят, че минало, настояще и бъдеще се сливат в едно.

 Авторът е съумял толкова трепетно да предаде своята история, че чувстваш как не можеш да се наситиш и откъснеш от книгата. До последно не ти е ясно каква именно ще е съдбата на героите. Романът е многопластов и на моменти имаш усещането, че четеш няколко книги едновременно, което подозирам е и в някаква степен търсен ефект. 

 В действителност трудът на г-н Егеланд е мистичен, мрачен и често вледеняващ със своята детайлност.

 Той дава един интересен, възможен прочит на Рагнарьок (сблъсъкът на богове (аси) и великани (йотуни) в една епична битка насред равнините на Вигрид, в която идва краят на света). Краят не света или пътуване във времето? Защо не...

 Пренасяме се и в един свят, който е на косъм от окончателното загърбване на старите богове и приемането на христянството. Това, което е било до сега, ще се промени завинаги.

  Ни най-малко не ме изненада фактът, че норвежкият автор е вдъхновен от Стивън Кинг. В своя послеслов той определя жанра на романа си, като новоготическа литература.
  За незапознатите, това е образно казано прераждането на готическата литература.
 Готическият роман е изключително популярен към края на 18-ти, до средата на 19-ти век.
 Характерното за него е прехласване и възхищение към всичко магично, мистично, тъмно, средновековно, свръхестествено. Действието се развива сред замъци обрасли в мъхове, потънали в забвение гробища, руини на катедрали, обгърнати от избуяваща растителност. Героите се борят със свръхестествени злодеи: вещици, духове, вампири, учени обвзети от маниакална лудост, магьосници, алхимици...
 Представители отдали някои или всички свои трудове на този жанр, са: Хорас Уолпоул, Едгар Алън По, Мери Шели, Брам Стокър, Х.Ф. Лъвкрафт и много, които пропускам със сигурност.
 През 60-те и 70-те години на 20в., романи и филми на ужасите допринасят за възкресението на готическия жанр.
 Действието вече не се развива в меланхолична обстановка. Героите са изправени пред плашещи, дори ужасяващи и непривични, свръхестествени ситуации, от комфорта на съвременната реалност: градове, агломерации, собственият им уютен и модерен дом.
  Преходът и влиянията в този новоготически жанр са описани чудесно от Егеланд в послеслова на "Залезът". 

  Имайки предвид, че творбата е дебютна за скандинавеца (издадена 1988г. и преиздадена 2006г.), лично на мен ми е любопитно как се е развило писателското му умение в последствие.
  Установих, че и Егеланд е една от жертвите на плагиатство и че най-вероятно, макар и книгата му да не е била преведена на английски, излезлия 2 години по-късно "Шифърът на Леонардо"(2003) на Дан Браун, е подозрително и поразително сходен с "Краят на кръга"(2001). Но това по никакъв начин не бива да ни учудва. Както сам Егеланд казва: "пазарът е решаващ, не книгата."

  В заключение мога да обобщя, че романът определено си заслужава прочитане, ако сте сред почитателите на новоготическата литература, разгръщаща се сред норвежки земи, базирана на норвежки традиции, порядки и вярвания.

 Единственото, което ама много ми бръкна в здравето, е оформлението на корицата с този "викинг", с рогат шлем. Трудно, явно много трудно ще е да се изкорени грешната представа за отъждествяване на т.нар. викинги и рогата по шлемовете.
 За щастие не съм от хората, които съдят по корицата, в противен случай не бих имала удоволствието да прочета увлекателния роман.

"Поклонничеството" 

Тийт Алексеев

 Интригуващо написан роман за Първия кръстоносен поход, наричан в съвремието си: поклонничество.

Повествованието обхваща тригодишен период от 1095 до 1098г., а водач в нашето пътешествие през епохите е един градинар в манастира край Монпелие.

 Ще си кажете: "Ха, че какво може да знае един градинар от манастир за кръстоносните походи?!"

Истината е, че никога не бива да гледаме с предубеждение към някого. Там винаги е скрито повече, отколкото очите ни могат да разчетат.

 Още от малък, главният герой е въвлечен в едно от най-емблематичните исторически събития. Разбира се, то съвсем няма вид на такова в самото си начало. Призмата на отминалите векове е героизирала това начинание и не веднъж е изменяла истините в полза на една по-епична картина: "Години по-късно четох в някакви записки, че на площада в Клермон имало хиляди хора. Сред тях и най-високопоставени личности. И уж звънтяло оръжие, развявали се флагове. Лъжа и чудо! Едва ли имаше няколкостотин души. При това никакви големци!"

 Резултатът обаче е налице, както сам папа Урбан изтъква: че за да се даде възможност човек да опрости греховете си, ако е "кривнал от пътя", не е достатъчна една жертва в името на Бога, ставайки поклонник. Освобождаването на Йерусалим е начинът да поправиш грешките си. Какъв по-лесен метод за събиране на една войска от този? Кръвопролития, в името на един миролюбив Бог?!
 "Хванахме се за оръжието и атакувахме крепостта - истински ураган, връхлетял върху мирни плодни поля!(...) По улиците рукнаха мътни потоци, сякаш сам Бог ни говореше: "Накажете този град, последвайте ме и вземете, каквото ви трябва."

 В крайна сметка, както историята сама нашепва, походът се осъществява, в своя цветущ облик: "(...) към хилядите Христови войни, готови да освобождават Палестина, се оказаха и невъоръжени поклонници. Сред тях имаше жени и деца, куци и сакати, дрипльовци и просяци, дори проституки."

 В хода на увлекателния разказ, ние виждаме нашия герой (приел по-късно името на близък загинал приятел), да израства от плахото младо момче-виночерпец, до кален в битките воин (войн - дублетна форма), а по-късно и доблестен рицар.

 Естествено и ние сме замесени: "А тези, които налитаха не бяха малко: кумани, българи, сърби, хървати и кой знае още колко диваци с дяволски названия на имената си." Както чуждите хроникьори каканижат, в действителност походите преминаващи през Балканите, са търпели сериозни загуби от "варварските племена".

 На война, като на война. Няма значение зад кое божество се прикриваме и каква "висша" цел защитаваме. Касапницата е поголовна и дори мъртвите не са пощадени:
  "Не успях да се ориентирам съвсем точно, но все пак в едно се оказах сигурен - бяхме победили напълно, а броят на убитите врагове показваше, че силата на селджуците е била огромна. Вярвали са, че ще победят, но Бог реши друго. Той ни закриляше, обаче неизменно изискваше спазване на клетвата, че се бием в негово име. Никой вече не се съмняваше в думите на духовниците. Необходимо беше да действаме. По заповед на сеньор Ювайн главите на загиналите врагове бяха отрязани и нашите катапулти замеряха с тях крепостните стени на града. Зловещо зрелище - главите пискливо свистяха във въздуха, но както ни увери сеньор Ювайн, целта е да се охлади ентусиазмът на защитниците на Никея. Телата нахвърляхме безразборно в трапа, сякаш това не бяха хора, а изклани овце."
 Ако си мислите, че поне закопаният враг ще почива спокойно, помислете пак: "На следващата сутрин пехотинците под прикритието на стрелците се отправиха под строй към пресните гробове. Разровиха ги, отместиха надгробните плочи, даже натрошиха някои. Радостта им се оказа голяма, когато се разбра, че загиналите са погребани със своите лични ценности(...) Откъм крепостните стени достигаха до нас плач и ридания, а небето почерня от облаците стрели, отправени към осквернителите. По-после достигна заповед на сеньор Ювайн да се махаме от това прокълнато място, но да изхвърлим мъртъвците в Оронт (река)!"
 Как от нормален човек (изключение неподлежащо на коментар са разните садисти пристрастени към убийства), можеш да се превърнеш в машина за изтребване? Как ако до вчера не си държал меч, от днес трябва да сечеш хорските тела и да отнемаш животи? Много просто:
 "Всеки от нас сутринта получи чаша вино "на гладно сърце", както се изрази Дитер. Виното щедро се лееше като из рог на изобилието, както би го определил Мойсей, и навярно поради тази причина настроението беше бойко и приповдигнато."
"Не е възможно да излезеш на бой, ако не си пийнал малко."
  Като че ли постепенно, с напредване на историята, самият повествовател осъзнава безумието на целия поход. Все по-трудно намира смисъл, в това начинание. Узрява и обръгва от ужасите на война поведена за освобождението на земни земи за един Бог.
 "Понякога ми се струваше, че търсенето на душевното равновесие е истинският белег за човешко съществуване, а Бог, в името на когото сега се влачехме по друмищата, беше само скрит повод, колкото мисълта за него да ни влива сили. Вероятно и самият Бог се чудеше какво да ни прави, щом в неразумните си действия все се позовавахме на него."
  Онази сляпа вяра, че колкото и безумно нещо да извършиш, щом си поел в името на Господ, си защитен, всяко действие е оправдано в Негово име и носиш невидима броня:
  "Пред редиците излезе опърпан човечец, явно проповедник.

- Братя! - викна той. - Не се страхувайте, братя! Този, когото милостивият Бог закриля, него стрела не го лови!(...) - една стрела се заби в бедрото му.

 Божият човек невярващо се взря в ранения си крак, размаха ръце като криле на вятърна мелница и след миг ревна с цяло гърло.(...)

 - Когато един човек е глупак, него и Христос не може да го опази!"
 Много ми хареса начинът, по който е описан Константинопол. На фона, на една Западна Европа тънеща в мръсотия и зарази: "За първи път се намирах в голям град, над който не се носи зловоние въпреки горещия климат. Имам предвид особено Тулуза, където улиците приличаха на кочини. А тук нито кал, нито прах, които да замърсяват околната среда на Константинопол."

 Превъзходно е обрисувано и рицарското общество, за което винаги сме имали романтично отношение. Онези великолепни времена, в които чест, смелост, галантност, гордост (да не се бърка с горделивост), са значели нещо. Е, и тези исторически персонажи не са пощадени: "Това, което вълнува благородниците, обаче е много по-просто и всекидневно, отколкото допускат хората с по-ниско потекло. Никакви там рицарски подвизи или други юначества. Ами! Ядене и пиене с наздравици, небрежно бъбрене на безмислици и мълчаливо дебнене. Разходки и... дърдорене до безкрай."

 Харесаха ми и препратките към замесената и тук нордическа митология:

""Non sum dignus" - помислих си аз и потопих лице във водата, отворих уста и загълтах, сякаш бях онази огромна змия (уточнение Йормунганд, известна още като Мидгардсорм), която очаква своя час, за да изпие всички реки, морета и океани."
 Като цяло романът е интересен от гледна точка на опита за реално отразяване на събитията. В качеството си на съвременник и участник в Първия кръстоносен поход, главният герой обрисува реалността край себе си и я прекарва през собствените си усещания.
 Тийт Алексеев (Tiit Aleksejev) е естонски романист, завършил история в университета в Тарту. По-късно е защитил и магистърска теза по средновековна история, което в голяма степен обяснява интереса на автора към този период.
 Ако някой е по-любопитен, ето я и биографията на Тийт Алексеев.
 Бързам да напиша, че разгледаният тук труд е първа част от трилогията "Хроники на Първия кръстоносен поход".
  Втората книга се казва "Каменната крепост", но още не съм се решила да я чета, какво остава да я взимам.
  Причината за това са леко разводнените диалози, които на моменти доста ме отегчаваха и откъсваха от фабулата. Не мога да знам дали е желан ефект, имащ за цел да покаже действителния, ежедневен живот на кръстоносците и това, че все пак са обикновени хора, интересуват ги и простички, обикновени неща.
 Не бива да забравяме, че "Поклонничеството" е плод на въображението на г-н Алексеев, така че не можем да се позовем на творбата му, като на исторически акуратна. 

 Тази тема ще приключа с един много симпатичен цитат: "Но по-важното е никога да не вярваш на мъж с късо подстригана брадичка."

 Да живее изкривяването на истината в хрониките. ;)

"Беоулф" - Х.Е. Маршал и "Легенди за страстта" - Джим Харисън

Обещах, че ще изложа моите впечатления от всички книги закупени на "Пролетния базар на книгата".

 Ето я стройната слекция от заглавия:

 Започнах своето приключенско четене в низходящ ред, така че ако някой търси определено заглавие просто погледнете снимката и проследете публикациите. 

Не се съмнявам, че са изписани много по-професионални статии по отношение на горепоместените произведения, така че не пледирам по никакъв начин за изчерпателност, точност и всеобхватност. Моята дума не е закон, така че ако очаквате из следващите редове да прочетете безпристрастен, сбит и конкретен материал-рецензия, по добре не продължавайте. 

"Беоулф - Легенда за война" - Х.Е. Маршал
Това издание на Беоулф е в преразказана форма, вместо в традиционната куплетна.
 Оригиналната англосаксонска епическа поема се състои от 3182 стиха, което я поставя сред най-дългите ранни творби. Тя е и една от най-старите достигнали до наши дни: датировката на текста е около VI - VIIIв.
Беоулф е смел германски войн от племето на гаутите в южна Швеция, който поема на спасителна акция, заедно с най-верните си другари. От помощ се нуждаят техните съседи даните и великият им крал Хротгар.
 В Дания Беоулф убива великана Грендел, а сетне и неговата майка: Водната змеица, дръзнала да нападне хората, за да отмъсти за сина си. 
 След животозастрашаващите битки, Беоулф се завръща в своята родина, където наследява трона и управлява дълги години в благоденствие.
Вече възрастен, великият герой влиза в последната епична битка. Той погубва Огнения дракон, но и сам пада смъртоносно ранен.
 Интересни факти около поемата, са че в нея са описани действителни лица:, като Хротгар, Гортхулф и Охтере, които срещаме и в "Геста Данорум", "Старата Еда" и форналдарсагите.
 През 1936г. Дж. Р. Р. Толкин възкресява епоса за модерната публика. Неговата лекция "Беоулф - чудовищата и критиците", разглежда творбата не само, като източник на сведения за англосаксонския език, но и от гледна точка на литературните й качества.
 За по-любопитните, прилагам линк с текста на лекцията:
Beowulf: The Monsters and the Critics

 Този преразказ клони малко към детска приказка. Силно синтезиран и опростен. Ако четете Беоулф за първи път, съветвам да го намерите в поетична форма.

Джим Харисън

"Легенди за страстта" 

 В действителност българското издание съдържа три разказа, но е озаглавено "Легенди за страстта" по името на първия поместен.

Купих книгата, защото ми бе силно препоръчана от няколко места. Честно казано, изобщо не включих, че това е онази книга, вдъхновила създаването на едноименния филм на реж. Едуард Зюик с участието на сър Антъни Хопкинс, Брад Пит, Ейдън Куин, Джулия Ормънд и др. Безспорно превъзходна лента, която съветвам да уважите, отделяйки една меланхолична вечер. Оригиналното заглавие е Legends of the Fall (1994).

 Ако трябва да съм напълно откровена, никак не обичам да гледам филм, преди да съм прочела книгата по него. Особено, ако фабулата е обещаваща. Има нещо леко дразнещо, когато четеш и си представяш не герои плод на твоето въображение, а актьорите, подбрани от режисьора.

 Неминуемо, всяко правило има своите изклюения и екранизацията на този роман е ярко доказателство!

 С леки пропуски и отклонения, сюжетната линия във филма, следва тази в книгата. При все че съм гледала първо филма и едва сега прочитам книгата (мой личен пропуск), бе изключително любопитно да проследя изграждане образите на полковник Уилям Лъдлоу, неговите синове и моят любим персонаж: Бързия нож. 

 Поклон пред таланта на сър Антъни Хопкинс, който толкова много обогатява своя герой, че докато четях, правех асоциации и не можех да си избия от главата неговото изключително въплъщение! Присъстивето му, осанката... Когато е в кадър, всичко бледнее пред него. В действителност, това е поредната изключителна роля на един титан и е невъзможно да посоча по-добър избор от него.

 От друга страна Брад Пит, който ми е твърде сладникав и когото недолюбвам особено, някак като че измества центъра на своя образ. Няма две мнения, че Брад Пит е изключителен актьор, който прави великолепни филми. И все пак. След като прочетох книгата, се потвърди някак второстепенната теза във филма, че хората, които се разбиват в Тристан, като в скала, са го обичали безкрайно, той е бил така обожаван заради своя див, необуздан, първичен, раним, чувствен, избухлив, нехаен, приключенски характер. 

 Знам как жените, а и някои мъже припадат по красотата на Брад Пит. По неговите нежно ръбати черти. Разбирам в някаква степен и защо именно той е бил избран, но като факт остава: да, нормално е всички да го обичат и харесват, той е най-добре изглеждащият. Лице, тяло, усмивка. 

 В самата книга никъде не се дава физическо описание на тримата братя. Разбирайте, никъде няма: той е метър и осемдесет, добре сложен, с кестенява коса, сини очи, квадратна челюст и прочее. Тъкмо напротив. Повествованието е максимално лишено от физически характеристки. За сметка на това, характерите, емоциите, чувствата, създават едни неизличими ликове. Прекрасен подход, който позволява самостоятелно изграждане на типажа по осмотрение на четящия.

 Ах, Монтана! Не съм имала удоволствието да посетя лично живописните кътчета из щата Монтана, но винаги съм хранела особено удивление и възхищение към точно тези ширини.

 Ако и вие, като мен се прехласвахте по спиращите дъха природни красоти във филма и лелеехте да яздите сред буйните поля обградени от високи планини, ще ви разочаровам. Преобладаващата част от филма, е заснета в Канада. Ранчото и всички прелестни гледки около него са от областта на Калгъри, Албърта.

 В заключение, мога да кажа, че това е един изключителен роман, връщащ ни назад в сурови времена, в които най-силните оцеляват. Една история за свят разтърсван от световни, национални, локални войни. Един свят загърбващ тъмното минало на диви каубои, заселници, бягащи от закона европейци, приключенци търсещи по-добър живот сред неизследвани земи, унищожаване на велика цивилизация, борба за оцеляване, смесването на справедливост и отмъщение и правилата на чест и мъжество. Време безвъзвратно отишло си и оставило пореден траен отпечатък въху човешката истори.

 "Мъст"

Мъст е вториата новела в книгата и този път след кратка консултация с интернет, установих, че също е филмирана. Факт, който ни най-малко не ме изненадва, предвид разкошния и драматичен сюжет.

 Филмът също е едноименен "Revenge" (1990) на реж. Тони Скот, с участието на Кевин Костнър, неповторимият Антъни Куин, Маделин Стоу и др.

 При все, че не съм гледала този филм, удоволствието, че прочетох първо романа е изключително голямо!

 Какво сме готови да сторим от и за любов? А какво бихме извършили от ревност? "Мъст" е история, изключително балансирана, чиста и праволинейна. Любов, изневяра, отмъщение, трагизъм, разплата, драма. Образите са уравновесени, земни и човешки. Нито чисто бели, нито чисто черни. Притежават своята естествена страст, похот, яртост, любов, разкаяние, страдание.  

Фабулата, макар и банална и навярно дотегнала до болка от предсказуемост, е напротив, така увлекателно, пленително и вникващо представена от Джим Харисън, че искрено ме затрогна. Краят е аха на прага на американски щастлив край и те хвърлят "в джаза".

 Много на място, в последните десетина страници, авторът умело преплита биографията на Кокран с любовта му към Мирея. Така се създава действителното усещане за безконечна скръб и безпътие, с които в края на краищата остава героят.

 И тук усещам сходство с темата за първичността, както и при "Легенди за страстта". Имаме Мауро, пеон (мексикански селянин, но да си го кажем правичката: местен индианец), който силно напомня за Бързия нож и също като него подкрепя и като че единствен разбира главния герой. 

Суров, първичен мъж, който познава и уважава природата и нейните закони. Разбираме за обичта на Мауро към неговите близки и готовността му да отмъсти, ако някой им посегне, също както и при Бързия нож. Виждаме и темперамента на кореняците, които бавят но не забравят.

 Наказанието за изневяра не е запазена мексиканска черта. Но чакането, правилно преценената, обмислена разплата, е както казва самият автор: "Амадор притежаваше търпението на латиносите (...). Таеше омразата си години наред, докато му дойдеше времето да се освободи от нейния товар."

"Човекът, който се отказа от своето име"

Третата и последна творба от сборника на Харисън, е посветена на един зрял мъж в своите четиридесет години. Тя проследява живота му: неговите студентски трепети, страсти, отдаденост на една кариера, семейство, трупане на богатства, които постепенно го отегчават и отблъскват. 

 След развод, много разочарования, лъкатушения и пробване на какви ли не методи за внасяне на смисъл в своето съществуване, Нордстром е отчаян и безпътен. Всички смятат това за пристъп на кризата на "средната възраст", но читателят по-скоро откроява това, като стремеж към себепознание. Към определяне мястото на индивида в света, неговата роля на земята.

  Героят постепенно открива за себе си, че е работил нещо, което не го е удовлетворявало, че е живеел скрит живот. Че е подтискал собствените си мечти, полет на духа и въображение. 

 Многото мимолетни връзки, напускането на работата му, раздаването на парите му, го карат до поеме по един съвършено нов път. Той разкрива любовта си към готвенето, преоткрива страстта си към танца и намира себе си в едно много по-различно поприще. Не като бизнесмен в голяма петролна компания, не като вицепрезидент на популярна книготърговска фирма, а като готвач в рибен ресторант в Исламорада, Флорида, с неголяма заплата, шест дневен работен график и цял един ден за любуване на морето и неговите обитатели.

 И тук подобно на предните два разказа, имаме един проникновен индианец. С любов към алкохола, но благ, мъдър и запазил тайнството на неговите деди: "(...) никой не се ражда и никой никога не умира."

 Стилът на Джим Харисън е изключителен. Ненатруфен, мозаичен, дълбок и същевременно лек за четене, почти телеграфен. Поразгледах коментари из нета и общото впечатление е, че ако новелите му бяха по-дълги, щяха да са още по-невероятни. Тъкмо в тази връзка намерих и едно интервю, в което той дава отговр на подобен въпрос:

"INTERVIEWER

So sometimes you have to consciously hold a style in?

HARRISON

Absolutely, because you want the style, in that book especially, to burst at the seams. One editor told me that if “Legends” was 450 pages rather than one hundred pages, I could make a fortune. But the whole reason it works is that it’s only a hundred pages. Tristan isn’t Tristan if he’s babbling. And the grandeur is in people’s minds."

"Интервюиращ:

Значи понякога трябва да удържате стила си?

Харисън:

Абсолютно, защото искаш стилът, тъкмо в тази книга, да се пука по шевовете. Един редактор ми каза, че ако "Легенди" беше по-скоро 450стр., а не сто, можех да направя състояние. Но причината за успеха на книгата е, че е тъкмо сто страници. Тристан не е Тристан, ако дърдори. И величието е в човешките умове."

Интервюто е от 1986г. и ако имате желание да го прочетете, последвайте линка:

Jim Harrison Interview

 За колекцията "Легенди за страста", мога само да кажа: няма да съжалявате, ако я притежавате в личната библиотека!

"Захвърлен в природата" Милен Русков

Изконно, бях замислила друга тема за поредния ми пост, но едно любовно завръщане-препрочитане към "Захвърлен в природата" на Милен Русков промени моите намерения.
 Всеки има своето си световъртене, разбиране и асоциации свързани с дадена творба. Смело може да се каже, че колкото хора прочетат една книга, толкова тези и интерпретации може да има за нея.
 Никога не съм била почитател на "Тук авторът е искал да каже, че...", "В това изречение ние всъщност трябва да открием скритото послание, а то е..." и прочее. Бях добра в часовете по литература именно със спекулациите (от философска гледна точка), но когато започнах да пиша мои собствени мънички разкази и стихове, тази закодирана преплетеност липсваше. Никога не пиша с идеята, че сега тук ще закопая разковничето, там ще метна някой двусмислен трагизъм, а общото ми послание ще е, че съм циничен мизантроп.
 Ни най-малко! Поне от моята камбанария, писането винаги е било плод на леещ се поток от мисли, конфигурирани на мига в мозайка, която трябва да погледнеш отдалеч, глобално, общо, за да я разбереш; да прозреш цялата картина. Сигурна съм, че това в голяма степен е разликата между мен и великите автори, но всяка мечка си знае гората, жаба - гьола и т.н.
 Все пак, винаги съм се питала, непременно ли даден творец заключва нарочно скрити послания в своите произведения? Винаги ли зад едно послание, трябва да открием другото, или това е просто плод на нашата фантазия, начинът по който нашият мозък работи, нашите възгледи, които ние се опитваме да въплътим? Трябва ли да гледаме едно литературно произведение, пречупено през призмата на нашия характер и разбирания, или трябва максимално да се опитаме да опознаем характера и мирогледа на автора, за да вникнем в неговата творба?
Прочетох доста рецензии и статии по отношение на "Захвърлен в природата" и това няма да е поредната такава.
 По-скоро искам да напиша какво даде на мен тази книга. Тази така лееща се книга, увличаща, усмихваща, натъжаваща, замисляща.
 В съвремието, вселекуващият тютюн, който заема централна (?) част в повествованието е обявен едва ли не за враг на човека и голямо зло, причинител на редица заболявания, ускоряващи неймоверно леталния край. Пагубно е влиянието на тютюна не само върху употребяващия го, но и върху тези край него, вдишващи парите и дима.
 Гледайки естетвената първа плоскост, няма как да не се подсмихна и да завия доволно мустак (ако имах такъв). Никога не съм пушила, но всестранните ползи на растението, възпритето в действителност като панацеа през Ренесанаса, ме връща в действителността.
 Историята не се повтаря, никога! Но смея да твърдя, че следва дадени цикли, предопределени от природата на човека. От неговата естествена социална податливост.
 Ето например, за да се внедря в даден кръг от хора, трябва да правя неща сходни с техните интереси и дейности. Независимо дали тези навици са определени, като зловредни или тъкмо напротив - препоръчителни.
 Мисля си, че дълбоко в нашата човешка същина е залегнало желанието да бъдем обсебени от нещо. Не да подражаваме някому, в социалния смисъл на словосъчетанието, породено от необходимостта да се единим с дадена група от хора. Не, дори по-просто: необходимостта от пристрастия, макар думата "пристрастие" да не е много правилна.
 Нека за момент се замислим, има ли в животите ни нещо, без което не можем? А можем ли без него?
 Подозирам, че малко се отнасям. Ето защо бързо ще изтъкна само няколко от другите пристрастия познати на съвременния човек освен цигарите... Пари, алкохол, марихуана, хапчета или както аз си ги наричам наркотици, замазани под наименованието лекарства, телевизия, интернет и всичките му производни, телефони, дрехи, обувки, аксесоари, разни МПС-та, спорт във всичките му форми, книги, къщи, апартаменти и всякакви, определени от нас като местообиталища или домове, храни в цялото им изобилие и разнообразие, напитки, вода, въздух... Списъкът не е непременно изчерпателен, нито е подреден по някаква степен на важност. Просто хаотично нахвърляне, с цел добиване на обща представа.
 И докато някои от пристрастията попадат в графа необходими за съществуване, други попадат в редичката задължителни, препоръчителни, непрепоръчителни, вредни. Е, без кое от тях не можем? И можем ли без него?
 Оттук идва убеждението ми, че ние сме рожденно обречени на зависимости и пристрастия. В самата ни природа се корени необходимостта да привикваме, да се привързваме и в крайна сметка пристрастяваме към определени неща.
 Природа, природа, природа... Ние сме частица от нея и нейна част сме ние. Както и суровините за всички наши пристрастия. Интересен кръговрат.
 Именно този парадокс ме погъделичка особено, когато зачетох "Захвърлен в природата". Каквато е и целта на всяко първо изречение: грабва те и те захвърля с мощна сила в следващите редове: "Едва ли има нещо по-естествено от това да мразиш природата." Следват изключително описателни характеристики и стравнения и отново: "Аз изпитвам към природата дълбока омраза. Да, така е! Ако има нещо, което наистина да мразя дълбоко, това е природата."
 На фона, на тези откровния от героя Гимараеш да Силва, няма как да не се подсмихнем иронично на един конкретен факт. Не, не това че ние сме част от природата. Това по-скоро би била добра предпоставка за ненавист към човека, като природно товрение; и обратното, човекът, като дете на природата.
 Горчиво-сладка е иронията от любовното прехласване и боготворене на едно природно произведение, каквото е nicotiana tabacum. Въпреки твърденията, че тютюнът коригира грешките на природата, той все пак е природата. Да не споменаваме обожанието, с което Гимараеш описва стъщия този обект на омраза. Става ли дума тук за онази двойнствена natura naturata, характерна за Ренесанса?
Действителната личност д-р Николас Баутиста Монардес Алфаро (Nicolás Bautista Monardes Alfaro) (1493 - 1588г.), публикува своя труд Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales ("Medical study of the products imported from our West Indian possessions") през 1565г., преведен на английски от същия онзи Джон Фрамптътн, който намираме на страниците на "Захвърлен в природата" през 1577г. под заглавието "Joyfull newes out of the newe founde worlde, wherein is declared the rare and singular vertues of diuerse and sundrie hearbes, trees, oyles, plantes, and stones, with their applications, as well for phisicke as chirurgerie." Има нещо изключително сладостно в тези традиционно дълги заглавия, характерни за периода.
 Гореспоменатото съчинение е една от осемте му емблематични творби. Обект в книгата на Милен Русков е именно трудът посветен на тридесет и шестте целебни свойства на тютюна.
  В своята книга: "The New Healing Herbs: The Classic Guide to Nature's Best Medicines ...", Майкъл Касълман изтъква интересна теза. Според него д-р Монардес развил синдрома "гузна съвест" в следствие на жестокото клане след последния бунт на Инките и тяхното насилствено покръстване. В качеството си на запален ботаник, д-р Монардес търсел сред растенията донесени от Новия свят, знак от всевишния, оправдаващ Испанската инвазия. И такъв намерил в el Tabaco.
 Нашият приятел Гимараеш има силно желание да забогатее. Все пак човешките животи се въртят изключително около натрупването на блага с цел по-добър живот. Така виждаме похватите употрябявани от д-р Монардес с цел правене на състояние.
 Тук ще поместя изключително хубаво описание, което португалецът прави в своето повествование:
 "Светът започна да ми изглежда някак стеснен, някак запушен - като извор, върху който са поставили голяма каменна плоча. Той едвам църка изпод нея. Хиляди невидими стени те обграждат. Някои пътища са разрешени, а други са забранени. Най-хубавите са забранени. Една голяма каменна плоча ги препречва. Трябва много да ти сече пипето, да си много силен, решителен, направо безрасъден, за да отместиш тази плоча. А и тогава изобщо не е сигурно. По-скоро ще си счупиш главата в нея. Понеже тя не стои просто така на пътя. Нея я пазят. Хората на Еспиноза са там, онзи капитан Алварес е там, дук Де Леон с приятелите си, дори Ринкон всъщност е там и също я пази. Нямаш никакъв шанс. Никакъв шанс. Можеш да минеш само ако те пуснат. А защо да те пускат? Трябва да има някаква много специална причина."
  Истории, които не са се променили за столетия; актуални са днес; предвидими след десет, петдесет, сто години. Има една социална стълбица между тези долу и тези горе. Единици са индивидите, на които се дава право да използват стълбицата във възходяща посока.
 "Аристотел казва, че съществуват четири системи на управление.(...) Едната, казва той, е демокрация. Другата е аристокрация. При нея управляват най-достойните.(...) Третата е монархията, когато управлява кралят. И четвъртата е плутокрацията, когато управляват най-богатите. Аз твърдя (...), - че на света никога не е съществувало нищо друго освен монархия и плутокрация. (...) Монархията съществува в смесен вид. (...) Монархията, казвам, е монархия и плутокрация едновременно. (...) Падне ли монархията или диктатурата, започва чиста плутокрация. Никаква друга система не съществува в реалния свят. Това врочем е много близо до ума. Едното е власт, спечелена чрез сила, чрез силата на оръжието отначало. (...) А другото - (...) -  е власт, спечелена чрез силата на парите. (...)Понякога с пари можеш да си купиш дори цяла империя. (...) А друг път със силата на оръжието можеш да обереш парите на най-богатите и да ги сложиш в собствения си джоб."
 Каква светла картинка се заформя. Дали Сервантес е прав, цитирайки философията на "древните киници": "Киниците казват, че светът е лош, а хората са лицемерни, суетни и лъжливи, и всеки преследва единствено собственото си благо. Когато всички вярват в това, светът остава все толкова лош, колкото е бил, а може би става и по-лош. Той никога не би се променил така."
 Понякога така се вглъбяваме в себе си, в своите проблеми, в еждневните борби, стремежи да постигнем повече, да бъдем някои, да бъдем забелязани, уважавани. Да постигнем благоденствие, да натрупаме богатство. Да бъдем материални, без душа. Но нали все пак д-р Монардес, в качеството си на човек на Ренесанса и хуманист, смята че душите не съществуват. Че няма такова нещо, като безсмъртна душа. Парадокс на Ренесанса (буквално от френски: прераждане, възраждане). Епохата на освободените духовни стойности, през която човекът от подобие на божественото, се превръща в духовна проекция на Бога и то в пространството на земното, а не в отвъдното, в измисления свят.
 В качеството си на такова божествено въплъщение на земята, човекът се едини с природата. Открива я, любува й се, оценява я, вижда я като живо същество, обича я и същевременно силно я мрази. Може би заради величието й, нетленността й...
 "Природата е твоят господар и те притежава напълно. (...) Човекът е твърде малък да се мери с нея. Твърде е малък да й държи сметка. (...) Тя дори не те чува какво приказваш. Изобщо не те заблеязва. Движи се като грамадно наводнение нанякъде, бучи, трещи, носи се нататък. (...) И ти някак си се вътртиш в този широк и бавен вихър. Захвърлен в природата (...)"

За Книгите, като начин на живот и общуване.

Някои от вас скъпи приятели, може и да сте чели долупоместения цитат публикуван от мен преди около година. 

Мислите на един велик ум: Стефан Цвайг, които ще си позволя да споделя отново в следващите редове.

"Цялото движение на земята до голяма степен се основава върху две изобретения на човешкия ум: движението в пространството - върху изнамирането на търкалящото се колело, което вихрено се върти около своята ос, а духовното движение - върху откритието на писмеността. (...)
И тъй като не разбирах вътрешно неграмотния, опитах се да си помогна, като си представя своя собствен живот без книги. Опитах се най-напред за един час да отстраня от своя жизнен кръг всичко, което бях възприел писмено, най-вече от книгите. Но дори и то не ми се удаде. Защото онова, което чувствувах като свое "аз", се разпадаше напълно, щом посегнех да му отнема надхвърлящите личните ми преживявания знания, опит и емоции, които бях възприел чрез книгите и образованието като чувство за света и чувство за себе си. За каквато и вещ, по какъвто и въпрос да си помислех, винаги с него се свързваха спомени и познания, които дължах на книги, а всяка отделна дума отприщваше безброй асоциации от прочетеното или изученото. (...) И аз разбрах, че дарбата или милостта да можеш да мислиш обхватно и в много взаимовръзки, че този прекрасен и единствено верен начин да гледаш на света от различни плоскости е достояние само на оня, който освен собствения си опит е възприел и опита на много страни, хора, епохи, съхранен в книгите. Затова бях потресен колко малък би трябвало да се струва светът на човека, лишил се от книгата. (...)
Защото какво друго правим, когато четем, ако не да съпреживяваме извътре живота на чужди хора, да гледаме с техните очи, да мислим с техния мозък?

След този вълнуващ и благороден момент аз започнах да си припомням все по-живо и с все по-голяма признателност безбройните щастливи мигове, дарени ми от книгите; един до друг се редяха примерите в мен, както горе в небето звезда до звезда, сещах се за отделни книги, разширили светогледа ми отвъд теснотата на невежеството, дали ми представа за йерархията на стойностите и породили у мен, юношата, вълнения и опит, по-силни от младото ми, още неукрепнало тогава тяло. Затова - сега разбирах - детската ми душа биваше обзета от такова силно напрежение, когато четях Плутарх, морските приключения на Мидшипман или новите истории на Кожения чорап: защото един по-див и по-горещ свят нахлуваше тогава между стените на бюргерския ми дом и ме изтръгваше от тях; за първи път чрез книгите у мен се пробуди предчувствието за неизмеримата широта на нашия свят и желанието ми да й се отдам. Една голяма част от нашето душевно напрежение, от способността ни да копнеем, от стремежа да надраснем себе си, тази най-добра част от нашето същество, цялата тази свята жажда ние дължим на солта на книгите, която ни принуждава непрекъснато да попиваме нови преживявания. Припомних си важни решения, към които ме бяха подтикнали книгите, срещи с отдавна мъртви поети, които бяха за мен по-важни от срещите ми с някои приятели и жени, любовните нощи с книгите, когато с блаженство се лишаваш от съня, както при другите любовни нощи, и колкото повече мислех, толкова по-ясно съзнавах, че нашият духовен свят се състои от милиони монади отделни впечатления, нищожна частица от които произхождат от видяното и изпитаното, докато всичко останало, най-съществения и взаимосвързан дял от тях дължим на книгите, на прочетеното, на наученото, на предадените знания и опит.

Чудесно бе да се разсъждава за всичко това. Отдавна забравени щастливи часове с книги оживяваха отново, всеки един ми напомняше за друг. И както при опитите ми да преброя звездите върху кадифеното нощно небе всеки път незабелязано изникваха нови и ми объркваха броенето, така и при този поглед дълбоко в душевната ми глъб аз почувствах, че и това наше звездно небе е озарено от неизброимо много отделни пламъчета и че със способността си да се наслаждаваме на духовните драгоценности ние ставаме притежатели на още един космос, който кръжи сияещ около нас, също тъй изпълнен с тайнствена музика. Никога не съм бил толкова непосредствено близо до книгите както в този час, когато не държех нито една в ръцете си, а само мислех за тях, но с постепенно наслоената признателност на една разгърната душа. (...)
Който обаче веднъж е преживял стойността на написаното, на напечатаното, на духовното словесно общуване в цялата му неизмерима широта, все едно дали чрез отделна книга или чрез целия свят на книгите, той съчувствено ще се усмихне над малодушието, обзело днес толкова много и дори умни хора. Книгата била изживяла времето си, сега думата имала техниката, грамофонът, кинематографът, радиото, като по-изтънчени и по-удобни средства за предаване на словото и мисълта, започвали вече да изместват книгата и скоро нейната културно-историческа мисия щяла да принадлежи на миналото. Но колко късогледо, колко недомислено е това твърдение! Защото кога би се удало на техниката такова чудо, което да надхвърли хилядолетното чудо на книгата или дори само да го достигне! Химията още не е открила експлозив, чието действие да е така всеобхватно и така да разтърсва света, не е изковала стомана или железобетон, които да са по-трайни от малкия свитък изписана хартия. Никой електрически източник не е пръскал такава светлина, както някои тънички книжлета, все още никой изкуствен ток не може да се сравни с този, който прониква душата ни при досега с напечатаното слово. Неостаряваща, неразрушима и неизменна във вечността, една сгъстена сила в нищожно малка и изменчива форма, книгата няма за какво да се плаши от техниката, защото как иначе се изучава и усъвършенства техниката, ако не чрез книгата? Навсякъде, не само в нашия личен живот, книгата е алфата и омегата на всяко знание и начало на всяка наука. И в колкото по-дълбока връзка с книгата живеем, толкова по-дълбоко изживяваме живота като цяло, защото с нейната чудесна помощ обичащият вижда света по вълшебен начин, прониква в него не само със собствените си очи, а и чрез душевния поглед на безброй други хора."
1931г.
Стефан Цвайг „Книгата като врата към света“

Тези всепроникващи и разтърсващи думи на Цвайг, силно резонираха с моите усещания. До момента това е може би най-доброто определение на чувството, на усещането, на живота, наречен книга и книгопознание. 

 Не е ли странно как 84г. по-късно това описание е все така мощно кънтящо в главите ни. Как и днес, в модерната ера на 21в. има не просто неграмотни хора, които не умеят да четат и пишат, а хора, които макар и с неизмеримо разширен и обогатен достъп до литература от всякакъв жанр, нямат интерес да отворят умовете си. Това не ги ли прави душевно неграмтони? Душевно осакатени?
 Какво ни дават книгите? Прозорци, врати, други животи, минали и бъдещи епохи, чужди планети, неподозирани измерения? Опит, познание, обогатена експресивност, резонираща с вътрешна удовлетвореност, по-широк спектър на теми за комуникация, по-пъстър изказ в общуването?
  Смятам за ненужно да убеждавам хора, стигнали до тези редове, колко необходимо не само за нацията, но и за човечеството е четенето на разнородна литература и то в задоволителни количества.
 С риск да навлеза в тежка тема, вярвам че родното образование задължава учениците да четат на ранна възраст книги, които не само не разбират, но ги отблъскват и създават у тях трайна неприязън към четмото и писмото.
Защото любовта към четенето се заражда чрез положителни емоции, чрез самоинициатива, любознание; но и чрез ярък пример от близки хора, чрез насърчаване, а не налагане, чрез подкрепа и окуражаване, а не заплашване.
Това разбира се не важи само за подрастващите. И вече порасналите грамотни, но нечетящи хора са податливи на промяна. Лично аз съм увличала не малко приятели във водовъртежа на книжния свят, чрез постоянни разговори за книги, подаряване на книги, препоръчване на заглавия.
Когато си поставиш задача и я изпълняваш с любов и търпение, с лъщящо увлечение; неминуемо това чувство припламва и у другите. Ярък пример са десетките млади и талантливи книжни блогъри, същински гуру в учението за любовта към книгата, които понесоха, като плащ след себе си, хиляди почитатели на Книгоизма. Един нов вид религия!

 Ще приключа тази статия с един малък съвет:
 ако ви подарят книга, знайте че човекът подарил ви я, е не просто верен книгоист, който ще ви примамва в новата вяра, но е и човек, който ще зарадвате най-много, ако му подарите книга.