Пишеща машина - из “Дневник на нашето настояще“

- Пишеща машина? Какво е това?

- Антика - възкликна някой, после ентусиазирано добави - Баба ми тракаше постоянно с нея. Голям шум, голяма досада. После, после я качихме на тавана.

- И за какво служи?

- Вероятно, за да пишеш - провикна се друг с шеговит тон.

Разнесе се откъслечен смях.

- Аз имам пишеща машина - поде решителен глас. -  Underwood 1 от 1897г. Принадлежеше на майка ми, на нейния баща, на неговия баща, който я бе купил, за да напише мемоарите си. Все още я използвам. Работи безотказно, а танцът по клавишите се лее като мелодия на романтична соната.

- За какво служи? - бе повторен въпросът.

- Как за какво? За писане, разбира се! - възкликна човекът с решителния глас.

Залата с приглушена светлина забръмча като кошер от сподавени възгласи и шушукания.

- Че кой ще използва такова нефункционално и морално остаряло нещо, при положение че имаме свръх модерни и бързи компютри. С един клик можем да споделим историята с целия свят; с друг да я разпечатаме; с трети да я редактираме, без да се бавим, без да цапаме листовете...

- Да, да - прекъсна монолога решителният глас, в чийто тон се долавяше усмивка, - всичко тогава е стерилно, бяло, оптимизирано, бързо, лесно, конвейрно... Не пишем на ръка...

- На ръка?! На ръка?! - пропълзяха сподавени викове.

- Не пишем на ръка. - ярко се открояваше закачката в решителния глас. - Кога за последно писахте? На ръка, с писалка, с химикалка, с молив, а може би с перо?! А в редките случаи, когато ви се налага да попълвате документи на ръка, чувствахте ли се като невръстни деца, правещи първите ченгелчета и извивки на буквите. Чувствахте ли се обезличени, когато видяхте как почеркът ви е атрофирал? Помните ли онази наука? Графология, наука за разкриване на характера чрез почерка. Определя се посредством анализ на изписването на буквите, наклона, големината, натиска върху листа.

Екзотична наука, псевдонаука или както я опростиха - изследване, давещо се в безличието на текстовете набрани на компютър, стилизирани в някой от определените, “по избор“ шрифтове в системата. Има дори и стил handwriting. Забавно, нали, така дори и писането ни на ръка ще е еднакво. Ще сме съвсем еднакви, лишени от досадните различия.

 Настъпи тишина. Чуваше се само глухото потупване на пръсти по клавиатурите на преносими компютри, тъмни лица облени в изкуствената светлина от лаптопи, таблети, смартфони... Пишещи, споделящи къде се намират, какво им се случва; набиращи кратки съобщения с автоматично изскачащи предложения за думи при набиране на първите букви. Атрофирали, безчувствени пръсти и мозъци, плъзгащи се по сензорни екрани. Всичко с цел минимизиране на времето, усилията, чувствата, мислите, разсъжденията.

 А там някъде се изправи една фигура, бледа, с проблясваща усмивка. Насочи се към изхода и отвори вратата. Ако имаше кой да го погледне, ако поне един бе вдигнал глава от монитора на устройството си, щеше да види графита изцапал пръстите му и мастилото по ръбчетата на ръкавите му. Но никой не видя. Силната дневна светлина го погълна.

Credit: John Holcroft

Addiction to technology
Addiction to technology
Smartphone addiction
 

Днес - из "Дневник на нашето настояще"

„Днес“

 

Събудих се от някакъв странен сън, който сънувах. Дори не си спомнях, но чувствах как ме е нагнетил и е загнездил у мен едно постоянно усещане за тревога.
Погледнах навън. Хеликоптерите все така кръжаха над града.
Вече втора година бяхме под доброволно военно положение.
Войната на прага на континента ни и постоянните атентати, накараха хората сами да поискат закрилата на бойни части и механизирани подразделения. Като изключим патрулиращите танкове, бронетранспортьори, хъвита с тежки картечници, въоръжените военни, обикалящи из града, вечерен час, внезапни проверки; всичко бе постарому. Ако слушаш музика със слушалки, дори може да се изолираш от шума на прелитащите хеликоптери и празните бомбардировачи, връщащи се от мисия.
Цялата тази операция не успокои хората. Тъкмо напротив: нажежи обстановката и изпили нервите до степен на скъсване. Станахме по-плахи и мнителни. Пътувахме все по-рядко, докато напускането на страната не стана „доброволно” забранено. Границите бяха затворени, полети, влакове, автобуси, с преустановено действие, до второ нареждане. „Опасността дебне навсякъде” се рецитираше от комюникета. Всички ресурси се пренасочваха към нашите пазачи. Пазачи в буквален и преносен смисъл.
Рядко научавахме вести за „отвън”. От време на време се споменаваше някой и друг кървав атентат, потвърждаващ необходимостта от бдителност. Хората се превърнаха в плахи антисоциални животни, готови да се закълнат, че собственият им брат, съпруга, баща, може да извади пистолет и да ги застреля.
През каквото изглеждаше, като подозрително равен интервал, се извършваше по някое убийство, хвърлящо в ужас населението и затвърждаващо необходимостта от още повече патрули.
Сякаш това не се е случвало и преди, сякаш бързо забравихме, че дори не обръщахме внимание на колонките с тежки криминални деяния във вестниците.
Сега това бе недопустимо, равнозначно на тероризъм едва ли не. Крещящо доказателство за неотложно и постоянно военно присъствие.
Истината е че в нашия град никога не е имало атентати. Сблъсъците между силите на реда и мирните граждани просто бяха използвани като претекст за предприемане на по-крайни действия. Нагнетяването на едните срещу другите, и едните и другите част от обществото, бе умел ход на управниците в стремежите им към статукво, което да прикрива собствените им задкулисни действия.
Надявам се не мислите, че тази скъпа „охрана” представлява разумно отделена част от държавния бюджет. Ни най-малко. Наложен бе градски данък „обществена сигурност”, който буквално изстискваше всички ни, за да осигури „ред” в нашата обител. Скочиха и местните данъци и такси с два и половина пъти. Причината: субсидиране на военния сектор, за поддържане на войната.
Колко компании спечелиха тлъсти пари от всички тези шантажи, за мен и обществеността ще си остане тайна.
  Примигнах, осъзнавайки какво не бе наред тази сутрин. Този мой сън бе отключил едно от редките ми състояния на бунтарско недоволство. Казвам редки, защото се примирих с мисълта, че ще остарея под същия знаменател, под който живях през последните две години. До днес. Защото днес се събудих от един особен сън…

 Pictures credit goes to Michal Karcz

"Играта" - Андерш де ла Моте

"Играта"
Андерш де ла Моте

  "Играта", започва като на игра.

От начало еуфорично и превъзбуждащо, а в последствие плашещо и изкривено.

 И това е до около края на книгата, когато нещата започват да приличат малко на някой от скалъпените американски екшъни. 

 Творбата определено има обещаващо начало, тръпката на трилъра те държи в напрежение.
 Цялата идея за една мащабна конспирация, за гигантска игра със световни размери и пионки, които се изживяват, като агенти, сама по себе си е брилянтна. Разбира се не е уникална, но оформена и поднесена по начина на Андраш  де ла Моте (Anders de la Motte), е изключително пленителна. 

 Нищо неподозиращият Хенрик HP Петершон, е един типичен безделник, нереализиран,  неуспял, несоциализиран. Хитър, комбинативен и безспорно интелигентен, той е впрегнал "талантите" си в бездействие, дребни хулигански и джебчийски похождения, надлъгване с полицията и липса на всякаква яснота за бъдещето или желание за промяна на статуквото. За това си състояние той удобно вини една присъда, която е излежал: за непредумишлено убийство.

  Не съдба, а целенасочен подбор, поставя в ръцете му изчистеното тяло на сив телефон, който от този момент нататък ще предопределя неговите действия. 

 Влизането и първите задачи, които поставя Водача на Играта, започват леко в стил хулигански провокации и лазене по нервите на разни "клечки". 

 Хенрик разбира, че всеки Играч е скрит зад определен номер, който е нещо като негова позивна. Мисиите се заснемат, както от самия играч, така и от подставени лица. В последствие става ясно, че това са други играчи, но на по-ниско ниво.

 За да е всичко в духа на играта, има и ранг листа. Играчът с най-много точки от най-сложните като изпълнение мисии, е на върха. Това му носи не само сериозни приходи в анонимна банкова сметка, но и възхвалата от странични наблюдатели, които коментират и следят подвизите на Играчите. 

 Желанието за себедоказване и самоизтъкване, за обожание и признание, подтикват НР да поема все повече и по-сложни задачи.
  Както добрата българска поговорка гласи обаче: играчка-плачка.
Твърде главоломното издигане и самозабравяне, в повечето случаи завършват по неприятен начин. Нашият герой не прави изключение от това твърдение, оплитайки се стабилно в мрежите.

 Винаги съм обичала много успоредните повествователни линии. Било то времеви меланж или букет от герои, през чиито очи проследяваме случващото се.
 Тези похвати не винаги са сто процента успешни, но когато са направени качествено, са печеливши.

 В "Играта" проследяваме две линии: тази на Хенрик и на Ребека. Нямам намерение да разкривам подробности около взаимоотношенията на въпросните персонажи, защото в действителност начинът, по който бе поднесена и проследена успоредно историята им, породи значително объркване и закачлив изход.
 Антипод на Хенрик, това е Ребека. Не само по отношение динамиката на събитията, но най-малкото по отношение страната, която заемат: тя е охранител и бивш полицай, той е именно от онези, с които охранителите и полицаите се борят; тя живее в своя малък подреден свят, той живее както свари.

 В "Играта" имаме екшън, интриги, конспирации, хакерство, секс, лични драми, преследвания... Всичко както си му е редът за един трилър. Трябва да отбележа, че нещата вървяха превъзходно до самия край, когато някак мимолетно бяха споменати повратни точки и събития в повествованието. Дали това е целенасочено, можем да разберем, ако продължим поредицата, от която има още две книги, публикувани на българския пазар. 

"Смъртта на Рицаря Челано и други истории" - Теофано Калояни

"Смъртта на Рицаря Челано и други истории"

Теофано Калояни

   Не че има каквото и да е значение, дори бегло, но в случай че си мислите, че Теофано Калояни е мъж, сте сгрешили... Жена е, и то гъркиня с български корени.

 Какво по-хубаво от една такава пъстра комбинация, която доволно се проектира и в тази й конкретна творба.

 "Смъртта на Рицаря Челано и други истории", както подсказва самото име, е сборник с разкази, както плод на въображението, на писателката; така и такива разказани от нейната баба. А баба й забележете е живяла в Пловдив. Едни безвъзвратно загубени златни дни, за които възрастната жена си припомня с умиление.

 Но да не навлизаме в детайлите на един сложен свят, който по същество представлява бастионът на бабините спомени.

 Книгата започва с едноименния разказ за Рицаря Челано. Бидейки отдадена любителски и професионално на изкуството, Калояни изкусно е преплела историята на една картина с историята на изобразения на нея герой. Или по-правилно казано - ретроспекция на неговия живот, през погледа му на отишъл си от този свят човек. Изключително свеж похват, който придава нов смисъл на картината La morte del Cavaliere di Celano, която се намира в църквата в Assisi, в Италия. 

Творбата е започната през 1297г. и завършена три години по-късно, през 1300г., от Гиото (Giotto di Bondone). Ако срещате това име за сефте, то принадлежи на смятания за един то първите творци на Италианския Ренесанср прословут, както като художник, така и като архитект.  

 Не си мислете обаче, че Гиото е бил неизвестен за своите съвременници, подобно на много негови съмишленици. Тъкмо обратното: той е почетен от италиански поети, като Бокачо (Boccaccio) и Сачети (Sacchetti); както и Данте Алигери, който споменава художника по име в своята прословута "Божествена комедия". Ако сте по-любознателни, можете да надникнете за бърза справка  тук, макар  лично аз да препоръчвам по-задълбочени статии, като например намиращите се тук.

 Следват още десет разказа, поместени в този сборник: "Истории от Светото писание".Солта на земята; Черният корал; Мъртво море; Охлювите; Адам и Ева в рая; Свети Георги и змеят; Куполът; Родното място на град Килкис; Менадите; Змийското яйце.

  Всички те са обединени от общото си митологично естество. Представляват предания, разпространявани от хората, които са се опитвали да обясняват случващото се, чрез божествена намеса. 

 Част от тях са на базата на езически митове и легенди, друга на библейски такива. И въпреки това са еднакво интересни и увлекателни. 

 Книжката е малка, лека за четене и приятно ангажираща вниманието, без да е натрапчива или досадна. Разказите не са прекалено дълги, за да досадят или да ни отегчат; нито са твърде кратки, оставяйки ни с множество въпросителни и повдигнати вежди. 

"Бледият конник" - Бърнард Корнуел

"Бледият конник" 
Бърнард Корнуел

След изключително приятното впечатление, с което ме остави "Последното кралство", не се сдържах да поставя очи и върху втората част на осмологията. 

 Противно на разбиранията ни: при преобладаващата част от филмовите продължения, резултатите да са плачевни; за щастие при книгите лоши последващи истории са рядко срещани. 

 "Бледият конник", проследява приключенията и съдбовните житейски обрати в живота на Утред Бебанбургски след паметната битка при Синуит. 

 Как се разгръща неговият образ, какви нови препятствия му предстоят и как ще се справи с предизвикателствата, ще научи всеки един от вас читатели, ако решите да продължите със Саксонските хроники. 

  Докато се заплитах в несекващата динамичност на повествованието, у мен остана едно усещане за градация на персонажите. Не само у Утред, но и у Алфред. 

Неминуемо тя е много по-осезаема при Утред в качеството му на главен герой "повествовател", през чийто живот го съпътстваме ние - читателите.

 В първата част виждаме едно плахо, младо момче, израснало в мрачната северна крепост на Бебанбург. В последствие той е взет като пленник и отгледан от датски викинги. Това възпитава у него нови разбирания и порядки. Бидейки рамо до рамо с истински викинги, битките се превръщат в неизбежна част от неговия живот. Това го калява и научава на тънкости, които са неизвестни за мнозина негови връстници. 

 Първата му стена от щитове, съвсем не ще бъде последната. 

     Прелиствайки с трепет, в очакване на все по-епични и богато обрисувани битки, няма как да не забележим промяната в начина на мислене и действията на младия нортумбриец.

 Несъмнено превеждайки ни през ранните си години, в качеството на разказвач, Утред внася и някои свои забележки към надменността и арогантността си... Но като цяло, преминавайки през втората част, аз останах с усещането за един помъдряващ, съзряващ герой.

 От страница първа, до последната 432, не успях да се откъсна и за миг. Поглъщах страниците жадно, с неподражаем интерес и нестихващо желание за още приключения. Зад един толкова динамичен разказ, базиран на исторически факти и изпъстрен с исторически личности, Корнуел е съумял така елегантно и професионално да обрисува картините, да запази достоверността на епохата, без да накърни времевите факти.

 Напоследък ми се случва краят на книгите, които чета, да е някак претупан или неадекватно извит, за да послужи като примка и стръв за бъдещия читателски интерес.
 Тук дори напротив, краят е адекватен, логичен, историята от самата част е доведена до завършек и ако решите да продължите, това ще е само от неподправено чувство да се потопите отново в тази история.
 Смятам че подобен похват, било то търсен или не, е изключително надежден от гледна точка да се гарантира, че продължилите да четат, са действително отдадени на поредицата.

 Лично за себе си винаги съм недолюбвала книги или филми, които завършват отворено-драматично, с едничка цел да посегнеш към продължението, което ще е също толкова монотонно и скучно, до последните страници или минути, където пак ще те шантажират, за да продължиш натам.
 Видя ли такова нещо, бягам като дявол от тамян.
 Вярвам, че ако си създал стойностен труд, не са необходими подобни спекулации, за да привлечеш читатели или зрители.

 Ако сте почитатели на хубави исторически романи във времевия диапазон 8-9в. и ако вече сте прочели първата книга, не спирайте. Става все по-хубаво!
 За съжаление обаче, всяко нещо има своя край. Не исках да чета бързо, защото не исках да свърши, но и исках да прочета по-бързо, за да видя развръзката... За мое и щастието на други почитатели: остават ни още цели шест книги.
 Към момента на българския пазар са само две и не мисля, че ще дочакам издаването на другите. Вече съумях да ги намеря в английски вариант и скоро ще ги зачета.
 Тъкмо ще видя дали в оригинал са действително толкова леки за четене, или българските преводач и редактор са направили магия над словосъчетанията!

 О, написвайки магия, се сетих за един момент в книгата, в който нова героиня (няма да издавам името), прави доста сходна магия, с онази коствала живота на Дрого-Денерис-кото чадо от "Игра на тронове" на Мартин.
 За сега поне няма дракони на хоризонта, така че смело можем да продължаваме напред, потапяйки се в живота и съдбините на Утред Рагнарсон.

  Великата битка за Уесекс и за цяла Англия. Мигът, в който животът такъв, какъвто са го познавали саксонците, е поставен на кантар. Дали Уесекс ще просъществува или ще бъде погубен в бесния устрем на обединените викингски сили, прочетете и ще разберете!

"На запад от рая" - Изабела Шопова и "Странните неща" - Стефан Бонев

"На запад от рая"
Изабела Шопова

"На запад от рая" е великолепното продължение приключенията на Изабела Шопова и нейното семейство. След неподправения успех на "На изток - в рая", авторката ни отвежда в друг екзотичен кът: Австралия!

Страна на контрастите, на най-отровните същества на планетата, на проспериращите крайбрежни и западналите централни части, на акулите, мравките, соленоводните крокодили, сърфовете и златното слънце.
  И този път нескончаемо е удоволствието и ни най-малко не оставам разочарована: закачливо-шеговитият и леко самоиронизиращ стил на писане, преплетен с множество препратки, евфемизми, извънредно крилати сравнения, умоизгубващи случки и спиращодъха приключения. 

  Бликащият извор от описания на моменти те удавя в сладостна лепкава омара и те оставя бездиханен, изгубен и объркан между твоя и нейния свят, разкрачен над пропрастта и мигащ неразбираемо, докато осъзнаеш къде се намираш... И не, не си в Австралия, поне аз не съм, макар способите на авторката да са така магично подлъгващи, подвеждащи и объркващи.

  След като изгтълтах жадно страниците и почувствах абстиненцията и ламтежа за още от думите на Изабела Шопова, седнах и се замислих дълго и продължително.

   Дори сега,  от разстоянието на поне седмица след прочитането на тази книга, в главата ми ехтят образи и картини, ясно изградили се в следствие вглъбяването и съпреживяването на така живо описаните стъбития.

  Четох едно интервю с прекрасната писателка, при скорошното й гостуване на наша територия. Прямотата и скромността, примесени с огромна доза опортюнизъм, целеустременост, непреклонност и онзи непогрешим дъх на човек видял и оценил широкия свят, много бързо ни кара да разберем, защо нарича себе си новозеландка, а не българка. Неминуемо, има я меланхолията по родината, но може би по-скоро през призмата на едни безвъзвратно отминали детски години.

 "На запад от рая" звучи преобладаващо, като пътепис, за разлика от "На изток - в рая", която е малко по-лична, свързна с перипетиите на едно младо семейство в далечната и непозната Нова Зеландия.

 Въпреки тази разлика, категорично мога да отбележа, че и тази книга на Шопова съумява с лекота да ни въвлече във вихрен, лудешки, цветен и жизнен танц.

 Четиво много подходящо за разтуха, отмора, вдъхновение... Пишейки вдъхновение, се присетих, че в друго свое интервю Шопова коментира именно явлението автор, като вдъхновител. Ни най-малко не се изненадвам от това да го кажем прозвище, тъй като неминуемо се изисква силна воля и силен дух, за да преодолееш препятствията в едни толкова далечни и малко познати светове.

 
"Странните неща"
Стефан Бонев

"Странните неща" е един много увлекателен, всепоглъщащ и замислящ те сборник с разкази. Той съчетава в себе си толкова оригинални и симпатични истории, че усмивката, трудно може да бъде изличена от лицето докато четеш. 

 Това обаче не е онази ухилена безразсъдна усмивка. По-скоро е една тъжно-горчива сладост, която изпитваш докато прелистваш. Усмивка през премрежени от сълзи ресници.
 Някои от разказите се много кратички, но тук категорично не важи правилото, че колкото по-подробна е историята, толкова по-добре. Тъкмо напротив, сюжетният ескалатор те качва и те изстрелва с безмилостна скорост към небитието, сетне те оставя да падаш с отворена от главозамайване уста.
 Удар не следва, защото цялата картина се разиграва в съзнанието ти, единствените последствия са онези, каращи душата ти да трепне в резонанс с дръпнатите струни.
 Всичките двадесет и пет разказа са събрани в четири тематични подзаглавия: "Без глас", "...Всички тези самотни хора", "Разкази за теб и мен" и "От пишещата машина".
 Първата част крие емоциите на "неудошевени" предмети, което чувство великолепно влезе в синхрон с моите си ненапълно изличени детски разбирания за съществуването на душа у всяко нещо край нас, дори и човешките творения.
 "...Всички тези самотни хора" е компилация от разкази, надникващи вътре в нас, в нашата душевна обител, в конструкцията на мирогледа и структурата на убежденията ни. В силата на неравнозначието на думите сам и самотен. В силата на надеждата и копнежа...
 Третият раздел "Разкази за теб и мен" е съставен от истории, в чиято преобладаваща част се обрисувани премеждията на любовта, приятелството, себепознанието, вътрешният мир, открит посредством друго същество до нас или себеоткриването, чрез откриването на друг човек.
 Макар и в "От пишещата машина", да попадаме на два разказа, които по своята сантименталност са свързани с мъжкото и женско начало и любов, те са някак с по-изместен център. Онзи на съмнението, монотонността, кариеристиката.

 "Странните неща", търсят добротата, любовта, надеждата, красотата, там където най-малко очакваме да ги намерим. Те носят вяра, очакване и упование, подават ръка в отчаяния миг, пребъдват, за да ни окрилят и вдъхновят, да ни прелеят нови сили.

 "Странните неща", е книга която да прочетете у дома, на спокойствие след тежък ден. В уюта на леглото, оставяйки я нежно да ви приласкае към стрниците си. Това не е книга за заспиване, това е книга за пробуждане.

"Budapest noir" - Вилмош Кондор и "Кал, пот и сълзи" - Беър Грилс

"Budapest noir"
Вилмош Кондор

Приятна и увлекателна книга, която те притегля във водовъртежа на тъмните задкулисни игри в една Будапеща на прага на Втората световна война. 

Действието се развива през 1934г., а главен герой е криминалният журналист Жигмонд Гордон. 

 Смъртта на една млада и красива еврейка, от добро семейство, привлича вниманието на журналиста. В момент, когато цялата страна скърби за смъртта на премиер министъра си, младо момиче загубило своя живот и открито на улица с лоша репутация, не подклажда никакъв интерес у полицията и другите журналисти. Но дали тази липса на интерес не е всъщност умело и скъпо прикриване на едно грозно убийство?

 Нюхът на Гордон обаче му подсказва, че в тази история има много повече отколкото изглежда на пръв поглед. 

 Дали убийството на красивата жена не е извършено в този момент тъкмо с цел да остане незабелязано и неотразено, а на убиеца да му се размине? 

  Колкото повече вниква в историята, толкова повече отвратителни истини излизат пред иначе обръгналия Жигмонд. 

    В действителност историята до последно обещава да е много по-заплетена и злокобна отколкото се оказва. 

    Къде благодарение на своя журналистически  нюх, къде от накърнена чест, Гордон стига до истината, раздавайки подобно на ангел-отмъстител справедливост за всички злосторници.

   Ако сте почитатели на леки криминални романи, определено няма да останете разочаровани. Книжката се чете на един дъх. Още по-голямо удоволствие внася и атмосферата, една Будапеща от тридесетте.

   Главният герой обикаля из улици, по които можеш да крачиш и днес. С малко повече въображение, читателят може да изгради картината на онези времена в съзнанието си. Да извика романтизма на площадите и булевардите, осветявани от фенери и първите електрически лампи.

   Безспорно Кондор ни потапя в едни тъмни и мътни води на задкулисните игри. Убийства, самоубийства и изчезнали хора, не са нещо необичайно. Проституцията е не само популярна, но и от услугите й се възползват множество високопоставени политици и дипломати.
   Предвид факта, че и до ден днешен подобни скандали будят обществена неприязън и са причина за скоростно подадени оставки, можем само да гадаем на каква сензация за времето си е попаднал всъщност главният герой на кримката.
   Макар и не широко застъпен, тук фашизмът играе една второстепенна роля. Какво би направил един евреин, за да не се разкрие пред фашистите и да не секнат сладките приходи от немските и италиански пазари.
   Какво ли не правят хората за пари и власт...

  Образът на Гордон е детайлно поднесен, с лек романтичен привкус на героя, взел непреклонно решение да доведе нещата до край. Читателят навлиза в неговото ежедневие, запознава се с неговата самостоятелна и своенравна любима, с коравия, но добродушен дядо, с шофьора на таксито, колегите от редакцията, дори с някои от злосторниците и техния начин на живот.
 Нито за момент описанията не са досадни, прекалени или твърде детайлни. Повествованието умело ни примъква и обгръща с атмосферата на Будапеща, оставяйки ни твърдо убедени, че и ние заедно с Жигмонд пътуваме от трамвай, през трамвай или такси из улиците на Унгарската столица.

"Кал, пот и сълзи" 
Беър Грилс

Заглеждала съм не едно предаване на Беър Грилс. Някои са улавяли вниманието ми, но при други съм изпитвала не толкова отвращение от хранителните му предпочитания, колкото почуда и дори изумление от типа: "кому е нужно да си причинява това?". 
   Да, ако закъсаш наистина и си на ръба... 
Факт, волята ти за живот е достатъчно силна, няма да те интересува какво ядеш, а единствено, ще ти стигнат ли калориите, за да оцелееш.  
 Безспорно ценни са съветите на Грилс за това кои са ядливи и полезни растения, влечуги и животинки в дадени региони. Опеределено, ако си стред пустошта, не би искал да хапнеш нещо, което ще ускори леталния край. Много ярък подобен случай, запечатал се дълбоко в съзнанието ми е книгата и филмът "Into the Wild" по истинската история на Кристофър МакКендлес (Christopher McCandless).
И все пак, колкото и да са полезни съветите на Мечока, някак винаги ми е идвал твърде ексцентричен, лудатичък, а на места сякаш и специално правещ нещо за пред камера. Неизбежната участ на телевизионните звезди, казвах си, и по-често просто изключвах телевизора в качеството си на върл антителевизьор.
Купих книгата за един специален човек, който се възхищава на уменията за оцеляване, които е развил великобртитанецът.
 Започнах я с известни резерви и скептицизъм, но още първите редове ме въвлякоха в един живот на приключения, перипетии, невертоятни ситуации и нечовешка или може би тъкмо истински човешка воля.
"Кал, пот и сълзи", ме плени със своята откритост, интимност, смиреност, борбеност, находчивост, вяра, упование в себе си и другите.
Тя показва един много земен, много близък образ на мъж, преминал през свръхчовешки усилия, за да постигне това, което е постигнал. Всяка една брънка в неговата ризница е своего рода история, укрепила него и превърнала го в машина за оцеляване.

 Превежда ни през своето детство, допуска ни до любящото си семейство, изградило стабилни основи, предпоставка за неговата по-нататъшна увереност и решителност.

 Съпричастни сме на неговото страдание в пансиона:
"Срещал съм много хора, които твърдят, че пансионите са страхотно средство за каляване на децата. За мен такова виждане е странно. Преди да започна училище, аз бях много по-силен. Бях се научил да обичам и разбирам природата и да надмогвам себе си. 
 Когато започнах училище, изведнъж изпитвах само страх. Страхът те принуждава да изглеждаш силен външно, но вътрешно те прави слаб."
 По-късно тормозът в колежа Итън, постепенното му възмъжаване и безконечната му жажда за приключения, нови предизвикателства и достигането на неподозирани върхове.

Спонтанното му решение да се запише за СВВС (специалните военновъздушни сили). Тежкият подбор, който калява духът и тялото му в ранните двадесет.

Следва наниз от нови главозамайващи одисеи и премеждия.

След жесток инцидент, преобърнал света на едва 23 годишния Едуард, животът придобива нови контури. Тогава момчето съумява да се възстанови благодарение на силната си воля, подкрепата от семейството и една мечта, която му вдъхва така необходимата сила. Мечтата да достигнеш Покрива на света.

Еверест за Беър е олицетворение на хомогенната смес от десетки безценни качества, които един човек трябва да притежава, за да успее, да смогне на натоварването.

  Първото стъпало е осигуряването на спонсор, което отнема на нашия герой дълги месеци и десетки откази. И все пак, който е упорит успява.

 Може би се чудите какво е мотото на Грилс? Действие... "Действаш и пак действаш. Ако не ги подкрепиш с действие, мечтите ни си остават само желания. А в живота човек трябва да може сам да си пали фитила. (...) Често съм имал чувството, че вътрешният ми огън е на път да угасне. Това, което го поддържа е действието."
 Достигайки до заветната дестинация, Беър се сблъсква с колосалните размери на предстоящото изпитание. Пред него са три месеца на борба за оцеляване, аклиматизация, тежки и рискови преходи, болести, които ще калят неговата решителност и дух.

 И тук, неговият опит, сила и воля, имат огромна роля:
"Друго, на което ме е научила армията, е как и кога да измина още една миля. Подходящото време, е когато е трудно, когато всички около теб вървят все по-бавно, отказват се и се оплакват.
  Трябва да проумееш, че най-силно можеш да блеснеш, когато около теб цари пълен мрак.
 Урокът е прост, но ни дава ключ към успеха в живота. (...) На Еверест това качество е всичко."

 Смело мога да заключа, че това е една прекрасна книга, изпъстрена с много житейски истини, безброй препатени ситуации, довели до мъдри заключения и калени характерти.
 Гледната ми точка за Беър Грилс действително се промени в положителна насока, а наред с нея и цялостния ми мироглед, вярата ми в силата на човешкия дух.