Събудих се от някакъв странен сън, който сънувах. Дори не си спомнях, но чувствах как ме е нагнетил и е загнездил у мен едно постоянно усещане за тревога.
Погледнах навън. Хеликоптерите все така кръжаха над града.
Вече втора година бяхме под доброволно военно положение.
Войната на прага на континента ни и постоянните атентати, накараха хората сами да поискат закрилата на бойни части и механизирани подразделения. Като изключим патрулиращите танкове, бронетранспортьори, хъвита с тежки картечници, въоръжените военни, обикалящи из града, вечерен час, внезапни проверки; всичко бе постарому. Ако слушаш музика със слушалки, дори може да се изолираш от шума на прелитащите хеликоптери и празните бомбардировачи, връщащи се от мисия.
Цялата тази операция не успокои хората. Тъкмо напротив: нажежи обстановката и изпили нервите до степен на скъсване. Станахме по-плахи и мнителни. Пътувахме все по-рядко, докато напускането на страната не стана „доброволно” забранено. Границите бяха затворени, полети, влакове, автобуси, с преустановено действие, до второ нареждане. „Опасността дебне навсякъде” се рецитираше от комюникета. Всички ресурси се пренасочваха към нашите пазачи. Пазачи в буквален и преносен смисъл.
Рядко научавахме вести за „отвън”. От време на време се споменаваше някой и друг кървав атентат, потвърждаващ необходимостта от бдителност. Хората се превърнаха в плахи антисоциални животни, готови да се закълнат, че собственият им брат, съпруга, баща, може да извади пистолет и да ги застреля.
През каквото изглеждаше, като подозрително равен интервал, се извършваше по някое убийство, хвърлящо в ужас населението и затвърждаващо необходимостта от още повече патрули.
Сякаш това не се е случвало и преди, сякаш бързо забравихме, че дори не обръщахме внимание на колонките с тежки криминални деяния във вестниците.
Сега това бе недопустимо, равнозначно на тероризъм едва ли не. Крещящо доказателство за неотложно и постоянно военно присъствие.
Истината е че в нашия град никога не е имало атентати. Сблъсъците между силите на реда и мирните граждани просто бяха използвани като претекст за предприемане на по-крайни действия. Нагнетяването на едните срещу другите, и едните и другите част от обществото, бе умел ход на управниците в стремежите им към статукво, което да прикрива собствените им задкулисни действия.
Надявам се не мислите, че тази скъпа „охрана” представлява разумно отделена част от държавния бюджет. Ни най-малко. Наложен бе градски данък „обществена сигурност”, който буквално изстискваше всички ни, за да осигури „ред” в нашата обител. Скочиха и местните данъци и такси с два и половина пъти. Причината: субсидиране на военния сектор, за поддържане на войната.
Колко компании спечелиха тлъсти пари от всички тези шантажи, за мен и обществеността ще си остане тайна.
Примигнах, осъзнавайки какво не бе наред тази сутрин. Този мой сън бе отключил едно от редките ми състояния на бунтарско недоволство. Казвам редки, защото се примирих с мисълта, че ще остарея под същия знаменател, под който живях през последните две години. До днес. Защото днес се събудих от един особен сън…
Pictures credit goes to Michal Karcz
Погледнах навън. Хеликоптерите все така кръжаха над града.
Вече втора година бяхме под доброволно военно положение.
Войната на прага на континента ни и постоянните атентати, накараха хората сами да поискат закрилата на бойни части и механизирани подразделения. Като изключим патрулиращите танкове, бронетранспортьори, хъвита с тежки картечници, въоръжените военни, обикалящи из града, вечерен час, внезапни проверки; всичко бе постарому. Ако слушаш музика със слушалки, дори може да се изолираш от шума на прелитащите хеликоптери и празните бомбардировачи, връщащи се от мисия.
Цялата тази операция не успокои хората. Тъкмо напротив: нажежи обстановката и изпили нервите до степен на скъсване. Станахме по-плахи и мнителни. Пътувахме все по-рядко, докато напускането на страната не стана „доброволно” забранено. Границите бяха затворени, полети, влакове, автобуси, с преустановено действие, до второ нареждане. „Опасността дебне навсякъде” се рецитираше от комюникета. Всички ресурси се пренасочваха към нашите пазачи. Пазачи в буквален и преносен смисъл.
Рядко научавахме вести за „отвън”. От време на време се споменаваше някой и друг кървав атентат, потвърждаващ необходимостта от бдителност. Хората се превърнаха в плахи антисоциални животни, готови да се закълнат, че собственият им брат, съпруга, баща, може да извади пистолет и да ги застреля.
През каквото изглеждаше, като подозрително равен интервал, се извършваше по някое убийство, хвърлящо в ужас населението и затвърждаващо необходимостта от още повече патрули.
Сякаш това не се е случвало и преди, сякаш бързо забравихме, че дори не обръщахме внимание на колонките с тежки криминални деяния във вестниците.
Сега това бе недопустимо, равнозначно на тероризъм едва ли не. Крещящо доказателство за неотложно и постоянно военно присъствие.
Истината е че в нашия град никога не е имало атентати. Сблъсъците между силите на реда и мирните граждани просто бяха използвани като претекст за предприемане на по-крайни действия. Нагнетяването на едните срещу другите, и едните и другите част от обществото, бе умел ход на управниците в стремежите им към статукво, което да прикрива собствените им задкулисни действия.
Надявам се не мислите, че тази скъпа „охрана” представлява разумно отделена част от държавния бюджет. Ни най-малко. Наложен бе градски данък „обществена сигурност”, който буквално изстискваше всички ни, за да осигури „ред” в нашата обител. Скочиха и местните данъци и такси с два и половина пъти. Причината: субсидиране на военния сектор, за поддържане на войната.
Колко компании спечелиха тлъсти пари от всички тези шантажи, за мен и обществеността ще си остане тайна.
Примигнах, осъзнавайки какво не бе наред тази сутрин. Този мой сън бе отключил едно от редките ми състояния на бунтарско недоволство. Казвам редки, защото се примирих с мисълта, че ще остарея под същия знаменател, под който живях през последните две години. До днес. Защото днес се събудих от един особен сън…
