четвъртък, 3 март 2016 г.

"Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите" - Стоян Динков

"Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите"
Стоян Динков



    Изключително трудно, а и по право грешно би било да разгледам тази книга, като художествена литература. Да сложа два-три цитата и да ви кажа колко увлекателна или не, е. 
  Това е труд, целящ да просветли историческите "тъмнини" и да ни даде отговори на въпроси, да изгради у нас становище по даден проблем. 
      Ето защо, аз ще се опитам да бъда максимално акуратна по отношение на проблематиките, засегнати тук. 
    Не съм историк, така че не очаквайте от мен да давам обосновки от професионална гледна точка. Не ще се и опитвам дори да симулирам съдническа дейност с цел заклеймяване или възхвала работата на г-н Динков.
   Онова, което ще се опитам да направя е да ви дам гледните точки, от които вие сами да си направите изводи и да изберете най-вярната за вас самите вариация.  

 Докато четеш "Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите", спокойно можеш да се оставиш, да бъдеш убеден в действителността на съжденията. Г-н Стойков се е постарал със събирането на факти подкрепящи неговата теза. Но от онези, до болка повтаряни сред т.нар. исторически светила напяващи мантрите за тюркския ни произход, за нашата малка орда от азиатските пустини с хуно-татарски произход и прочее всички сме чели статиите на Константин Иречек и Васил Златарски.
 Все твърдения направени на пух и прах след публикуване резултатите от едно от най-мащабните изследвания върху генната структура на българите направено от проф. Драга Тончева, акад. Ангел Гълъбов и екип.
 Изследване, което в интерес на истината остана сериозно пренебрегнато и не доведе до никакви промени в утвърдената грешна образователна система.
 Изглежда все още не сме готови да проумеем и приемем една истина - че българите сме потомци на най-древните народи крачили из Европа.

 Поинтересувах се от това каква е общата нагласа в историческите среди към труда на Стоян Динков.
  Единственото, на което попаднах бе коментарът на проф. Божидар Димитров: 
"Не четете книги на неспециалисти, всъщност как да ги различите. (...) Българите на Аспарух са от иранския клон на индоевропейските народи към които спадат и славяните и германците. А също и траките. Те за това толкова лесно са се слели тук със славяни, готи и траки. Езиците им тогава са били близки, тъй като се състоят само от битовизми в лексикално отношение.”
 Цитат, който честно казано не ми се нрави поради ред причини, една от които е че тъкмо специалистите ни доведоха до състоянието да не познаваме корените си и да ги търсим там, където никога не са били. 

 Още в своите уводни думи Динков изтъква необходимостта от една чиста история, базирана върху науката, а не подопечна на политика. Няма две мнения, че на мен поне несъмнено ми се живее в свят, в който уважаваме, ценим и познаваме истинската си история. Свят неподвластен на машинации, единоборство и омаловажаване на нашето наследство.

 Ето какво казва в своята статия Иван Иванов:
"Освен чисто историографските различия между съдбата на прабългарите и ранните тюрки, съществуват и фрапантни културни различия. Тюрките изгарят своите мъртви - прабългарите практикуват главно трупополагане; тюрките почитат повече от 15 божества, между които небето (тенгри) - прабългарите богоговеят пред небесните светила (Слънце, Месечина, Янкул); тюрките не си деформират главата - прабългарите и родствените им народи практикуват изкуствена деформация на главата; тюрките нямат храмове - прабългарите строят множество храмове, подобни на зороастрийските; тюрките са ниски и дребни монголоидни мелеси - прабългарите са едри европеиди; тюрките са скитащи животновъди без постоянни селища - прабългарите имат скотовъди, отседнали земеделци и градостроители. Въпреки всички тези доводи, тюркската хипотеза господстваше безапелационно в продължение на повече от 50 години, защото тя не е научна постановка, а политическа доктрина." Аз ще добавя от себе си - прабългарите правят всичко подобно на траките, защото са наследници на траките!
Цялата статия можете да прочетете тук.

  Докато духът ми се луташе безпътен и ненамерил правдиви отговори на въпросите си, попаднах на съвсем новата, издадена в края на 2015г., книга на Стоян Николов "Укритото и премълчаното в българската история". Поне за мен, тя даде отговори на част от множеството въпроси, които така и не ми даваха мира.
 Съвсем скоро, ще се посветя на подобаващо ревю и за нея.

Ако трябва да направя някакво заключение за "Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите", то ще е: прочетете, за да знаете какви са фактите които използват привържениците на версията за тюркския ни произход. Така ще ви е по-лесно да ги оборвате!

петък, 12 февруари 2016 г.

Пишеща машина - из “Дневник на нашето настояще“

- Пишеща машина? Какво е това?
- Антика - възкликна някой, после ентусиазирано добави - Баба ми тракаше постоянно с нея. Голям шум, голяма досада. После, после я качихме на тавана.
- И за какво служи?
- Вероятно, за да пишеш - провикна се друг с шеговит тон.
Разнесе се откъслечен смях.
- Аз имам пишеща машина - поде решителен глас. -  Underwood 1 от 1897г. Принадлежеше на майка ми, на нейния баща, на неговия баща, който я бе купил, за да напише мемоарите си. Все още я използвам. Работи безотказно, а танцът по клавишите се лее като мелодия на романтична соната.
- За какво служи? - бе повторен въпросът.
- Как за какво? За писане, разбира се! - възкликна човекът с решителния глас.
Залата с приглушена светлина забръмча като кошер от сподавени възгласи и шушукания.
- Че кой ще използва такова нефункционално и морално остаряло нещо, при положение че имаме свръх модерни и бързи компютри. С един клик можем да споделим историята с целия свят; с друг да я разпечатаме; с трети да я редактираме, без да се бавим, без да цапаме листовете...
- Да, да - прекъсна монолога решителният глас, в чийто тон се долавяше усмивка, - всичко тогава е стерилно, бяло, оптимизирано, бързо, лесно, конвейрно... Не пишем на ръка...
- На ръка?! На ръка?! - пропълзяха сподавени викове.
- Не пишем на ръка. - ярко се открояваше закачката в решителния глас. - Кога за последно писахте? На ръка, с писалка, с химикалка, с молив, а може би с перо?! А в редките случаи, когато ви се налага да попълвате документи на ръка, чувствахте ли се като невръстни деца, правещи първите ченгелчета и извивки на буквите. Чувствахте ли се обезличени, когато видяхте как почеркът ви е атрофирал? Помните ли онази наука? Графология, наука за разкриване на характера чрез почерка. Определя се посредством анализ на изписването на буквите, наклона, големината, натиска върху листа.
Екзотична наука, псевдонаука или както я опростиха - изследване, давещо се в безличието на текстовете набрани на компютър, стилизирани в някой от определените, “по избор“ шрифтове в системата. Има дори и стил handwriting. Забавно, нали, така дори и писането ни на ръка ще е еднакво. Ще сме съвсем еднакви, лишени от досадните различия.
 Настъпи тишина. Чуваше се само глухото потупване на пръсти по клавиатурите на преносими компютри, тъмни лица облени в изкуствената светлина от лаптопи, таблети, смартфони... Пишещи, споделящи къде се намират, какво им се случва; набиращи кратки съобщения с автоматично изскачащи предложения за думи при набиране на първите букви. Атрофирали, безчувствени пръсти и мозъци, плъзгащи се по сензорни екрани. Всичко с цел минимизиране на времето, усилията, чувствата, мислите, разсъжденията.
 А там някъде се изправи една фигура, бледа, с проблясваща усмивка. Насочи се към изхода и отвори вратата. Ако имаше кой да го погледне, ако поне един бе вдигнал глава от монитора на устройството си, щеше да види графита изцапал пръстите му и мастилото по ръбчетата на ръкавите му. Но никой не видя. Силната дневна светлина го погълна.

Credit: John Holcroft

Addiction to technology
Addiction to technology
Smartphone addiction