"Последното кралство" - Бърнард Корнуел и "Некрономикон" - Х. Ф. Лъвкрафт

"Последното кралство" 
 Бърнард Корнуел

Изчетена на един дъх! Така мога да определя тази творба: еднодъхова! 

Не мисля, че слабостта ми към епохата и събитията обвързани с нея, накланят везните строго в една посока. Безспорен остава фактът,  че стилът на писане и историята са толкова пленителни, улавяйки те в неспирен водовъртеж от приключения и перипетии, превеждайки те неусетно през страниците и оставяйки те с копнеж за още, така че много трудно можеш да се отделиш.

  Авторът: Бърнард Корнуел (Bernard Cornwell), навярно е познат на мнозина от вас с историите на Ричард Шарп, английски войник по времето на Наполеоновите войни.

 Книгите вдъхновяват и едноименните екранизации с участието на Шон Бийн.

 Последната, двадесет и шеста книга от поредицата "Яростта на Шарп" (Sharp's Fury), е публикувана през 2006г. от Харпър Колинс.

 Корнуел е дал живот на около десет отделни заглавия и на поредиците "Кралска милост" (Crowning Mercy), три книги които пише под псевдонима Сузана Келс; поредицата "Хрониките на Старбък" (Starbuck Chronicles) в четири книги; поредицата "Артур" (Warlord Chronicles) в четири книги; поредицата "Търсенето на Граала" (Grail Quest) в четири книги; и разглежданите тук "Саксонски хроники" (Saxon Chronicles) поместени в осем книги, първата от които е "Последното кралство" (The Last Kingdom), чието действие се развива през 9в. на територията на днешна Великобритания.

 В качеството си на исторически роман "Последното кралство" (2004), проследява реални събития, примесени с измислени герои и техните съдби.

 Осберт (по-късно Утред), е едва десет годишен нортумбриец, пленен и отгледан от датчани, до повторното преплитане на съдбата му, която отново го връща към лоното на своя произход.

 В действителност, Утред се научава да обича и уважава своите "попечители". Това поражда и нравствения му сблъсък, когато се налага да се изправи срещу датчаните в битка. Но както бързо се научава:

"Всичко е съдба, а съдбата е неумолима."

"Животът е просто живот. Живеем го, после умираме и отиваме в отвъдното. Няма никаква музика, само сляп шанс. Съдбата е неумолима."

"Последното кралство" е роман изпъстрен с кървави битки, неочаквани обрати, загуби и падения, победи и възходи.

 Несъмнено Джордж Р.Р. Мартин е прав с коментара си, който бе и едно от главните ми вдъхновения, за да купя тази книга: "Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел."

 Честно казано след такова мнение, нямах търпение да се потопя в първите батални сцени. Не знам дали класическият разказ от първо лице оказва чак такова влияние, макар да е умел похват, но битките са смазващо реални!

 Ако очаквате гротескова действителност, ще бъдете разочаровани. Тук всичко е деликатно изпипано, умело поднесено и обективно представено. Бидейки исторически роман, история и фикция са съчетани с мисъл и внимание. Историческите събития са акуратно отразени, без да са твърде размити или прекалено разтеглени. 

 Образите, плод на въображението на Корнуел, стоят жанрово естествено. Липсва им приказната героична пропитост, преобладаваща сред голяма част от сходните на това произведения. Персонажите притежават типичната човешка палитра от характери; добродетели, като благородство, добродушие, безкористност, честност, лоялност; и на другия полюс: пороци, недостатъци, като слабости, поквареност, злост, злина, озлобление, завист, лукавство, коварство, ехидност, омраза, злонравие, жестокост, зложелателство. 

 И тук ще цитирам не толкова доказателство за двойнствеността на човешкия характер, колкото за степента на епическо изкривяване плод на вековете на романтизъм в обрисуването на бойни сцени:

"Когато възпяват войната, поетите говорят за ръкопашни боеве, летящи копия и стрели, звън на остриета и трясък на щитове, падащи герои и горди победители, ала аз тепърва откривах, че всъщност всичко опира до храната. (...) Ситата армия е онази, която побеждава."

 Не по-малко, държа да отбележа и няколко факта, най-важният от които е че както всички добре знаем: историята се пише от победителите. Или според епохата, от онези, познаващи изкуството на писането. Допринасящи са още политиката, религията и приемствеността:

"Помня как веднъж по Великден слушах проповед за тези монахини и едва се сдържах да не прекъсна свещеника и да му кажа, че нищо не е така, както го описва. Според него, датчаните обещали, че никой монах или монахиня в Нортумбрия няма да пострада, което не беше вярно; кланетата били напълно безпричинни, което бе също далеч от истината; а за капак разказа и измислицата за това как в отговор на молитвите на монахините Господ преградил портите с невидима завеса, в която датчаните се блъскали, но не могли да пробият. Чудех се защо, ако разполагат с вълшебна завеса, ще си правят труда да си кълцат лицата. Явно защото са знаели края на историята, а той гласеше, че злодеите довели до близкото село група малки деца и заплашили да им прережат гърлата, ако не ги пуснат в обителта - и едва тогава успели да влязат. Нищо от това не се случи в действителност. Ние пристигнахме, те се разпищяха, по-младите бяха изнасилени, а после монахините намериха смъртта си. Но не всички, въпреки популярната легенда. Поне две от тях бяха красиви и нямаха никакви белези, затова хората на Рагнар ги задържаха за себе си. Едната после роди дете, което порасна и стана прочут датски воин. Както и да е, свещениците поначало не са големи привърженици на истината (...)."

  

 Нека никое от възприеманите, от здравия разум злодеяния, не ви учудва. Независимо дали сте почитатели на северняците или на островитяните, войната си е война независимо от епохата и произхода. В нея присъстват жестоки битки, кланета, безмилостни отмъщения и чудовищни изстъпления: 

 "Работата беше там, че монасите, окуражени от победата, тръгнали по течението на река Тине и нападнали едно датско село. Мъжете в него били само малцина, твърде стари или болни, за да поемат на юг с останалата войска. Тук импровизираната армия, към която междувременно се присъединили и още хора, изнасили и убила към две дузуни жени и деца, обявявайки действията си за свещена война."

 И тук за пореден път се изумявам на безочието на хората, да принасят деянита си, като дар за боговете. Най-вече за уж миролюбивите.

 А на какво могат да ви научат войнствените богове? Разбира се, как да побеждавате в битка и да не се страхувате от онова, пред което се изправяте:

"При стената от щитове (...) най-много помага дивата ярост. Умението и хитростта също са полезни, но по-яростният побеждава."

"Тогава ме обзе спокойствието на битката. Изведнъж нямаше вече парене в стомаха, нямаше сухота в устата, нямаше конвулсивно потрепващи мускули, а само магично спокойствие. Аз изпитвах щастие."

"Смях в боя. На това ме бе учил Рагнар, да получавам радост от битката."

 Това е, едни религии си имат своите свещеници, които се молят безконечно, други си имат жреци, които хвърлят рунически пръчки и четат предзнаменованията:

"Вятърът идва от боговете (...). Също и полетът на птицата, падането на перцето, шляпването на рибата, формата на облака, лаят на лисицата - това са все знамения (...), но в крайна сметка боговете говорят само на едно място - Той ме чукна с пръст по главата. - Ето тук."

 Със сигурност, не е лесно да пишеш в епоха, стремейки се да уловиш максимално обективно душевното състояние, трепети и интереси на тогавашните съвременници. Винаги е било удоволствие за мен, да прочета евентуалния възглед на поколенията от отминалите векове, за творенията на техните предшественици. Тъкмо тази ретроспекция е показал авторът, обрисувайки възхитата, граничеща с благоговение, която Утред изпитва към творенията на древните римляни.

"Обикновено провеждахме тренировките си на римската арена. (...) бе удивително място, пълно с интересни неща. Представете си открито пространство с големината на поле, обградено от огромни стъпаловидни каменни тераси (...) арената действително бе огромна, невъобразимо огромна - чудовищна постройка, дело на великани, пред която ние изглеждахме джуджета."

"Стените бяха каменни, идеално прави и иззидани с хоросан, а покривът - от плътно прилягащи и красиво подредени керемиди. През порта се влизаше във вътрешен двор, обграден с колонада. Най-голямата стая имаше удивителна картина на пода, съставена от хиляди цветни камъчета. Зяпах при вида на летящите риби, теглещи след себе си колесница, в която седеше брадат мъж с тризъбец (...)."

"Продължихме да бродим из къщата и аз се дивях как някой е могъл да строи така. Ние знаехме да забиваме дървени колони в земята, да кръстосваме над тях греди и мертеци и да ги покриваме със слама или тръстика, ала дървото гниеше, сламата плесенясваше и покривите хлътваха. Стаите ни бяха схлупени и мрачни, задавени от дим, а през зимата воняха на добитък, докато тази къща бе светла, чиста и просторна и се съмнявах някога крава да е оставяла фъшкиите си върху морската колесница. Смущаваща бе мисълта, че по някакъв начин се плъзгаме обратно към мрака и невежеството и никога вече няма да успеем да построим нещо толкова съвършено като тази малка сграда."

 Рано или късно, всяко хубаво нещо достига своя естествен завършек. В не по-малка степен, същото важи и за книгите.

 Е, за онези от вас харесали романа имам две добри новини: купени са правата за заснемане и вече се работи по лентата и има още 7 книги!!! 

"Некрономикон" 
 Х. Ф. Лъвкрафт

Трябва да призная, че изключително много обичам сборници с разкази.
Има нещо очарователно, в това да прочетеш някоя творба между две задачки. Да си откраднеш един миг наслада, дори и ако си твърде зает. Отваряш, прочиташ за няколко минути и имаш време за размисъл до следващия "прозорец" за четене. Открадваш тук и там по някоя история, а ти остава и удоволствието да доразвиеш темата в главата си.
 Това съвсем не означава, че недолюбвам романите. Ни най-малко! Просто съумявам да открия обаянието, както у едните, така и у другите.

 Несъмнено Лъвкрафт е неоспорим гений в писането. Погълнах го толкова бързо, че възприятията ми отчаяно крещяха в опит да изпълзят от злокобните картини.
 Изключително увлекателен сборник от разкази, в които историите преливат от една в друга и нямаш контрола да спреш, да четеш.
 Абсолютно хипнотизирана съм от  нишката на повествованието. Богато, но не излишно многословно или натруфено. С толкова съвършено описание на атмосферата, че сякаш се сливаш с главния герой. Виждаш през неговите очи, а ужасът тръпне и лази по гръбнака ти. Не са необходими детайлни описания на черните, мрачни, потресаващи, отблъскващи, раздиращи душата гледки. Достатъчни са реакциите и психичните състояние на георите, за да се сковеш от покруса.
 Както и при "Кралят в жълто" на Робърт У. Чеймбърс, основната сюжетна линия във всичките разкази е преплетена и в някаква степен провокирана, обвързана с тайнствения забранен труд "Некрономикон" на един безумец - арабинът Абдул Алхазред (интересна статия за книгата, можете да намерите тук: Некрономикон).
 Стана ми изключително приятно, когато в два-три от разказите бе поменат Жълтия знак. Друго си е, когато си прочел книгата на Чеймбърс и си наясно за какво иде реч. А Онзи който не бива да се назовава, навява познати асоциации.
 Очарована съм от превода на Адриан Лазаровски, който така умело жонглира със словосъчетанията и лее събитията, че очите ти четат по-бързо, отколкото разумът ти възприема.
 Така на ципестите, изродени криле на седем разказа, читателят полита стремглаво надолу из зловонни катакомби, пещери и гробове, таящи същества отвъд човешкия разум и възприятия.
 Лъвкрафт (Howard Phillips Lovecraft), не е автор комуто е нужно представяне.
Невероятно интересно е да четеш за Космоса, през призмата на възпирятията на човека от началото на 20в. Да си съвременник на Айнщайн и на всички негови открития, безспорно е повлияло на творчеството на Лъвкрафт. Тогава вече смело се е говорело за пространствено-времеви континум, за други измерения и светове.
 В едно писмо до Джеймс Мортън от 1923г., Лъвкрафт изтъква, че теорията за относителността на Айнщайн, хвърля света в хаос и превръща космоса в шега. В друго писмо от 1929г. адресирано до Удбърн Харис, авторът твърди, че технологичните удобства застрашават със срив науката.
 За богатото въображение на Лъвкрафт, космосът е още едно потенциално измерение за развитие на повествования пропити от ужас. Така той въплъщава идеята за космическия страх в творбите си.

Постепенно творците вдигат глава към звездите и това придава неповторим ефект на техните произведения.
 Впечатляващ е усетът, с който американският автор единява деветнадесети и двадесети век. Транзицията от един свят вглъбен в себе си, в своите мистики, древни истории, ритуали, тъмни обреди, към безкрая на Космоса. Завидно е умението на Лъвкрафт да прокара тази всяваща умопомрачение нова сюжетна линия.

 Като хора на двадесет и първи век, трудно бихме могли да осъзнаем напълно мащабите на смелостта и иновативността на тези първопроходци. Пионери на космологията и обвързбването на науката за безкрая, с историите за тленното.
 За щастие противно на фамилното си име, Лъвкрафт няма за занаят любовни истории, до толкова до колкото бихме могли да наречем друг вид любов, изключително изкусното саздаване на едни вледеняващи истории.

"Кутия за птици" - Джош Малерман и "Белканто" - Ан Патчет

"Кутия за птици"
Джош Малерман

"Кутия за птици" е една лека, увлекателна и много приятна книга за четене.
 Всъщност това е разбира се от моя гледна точка. Ако се сблъсквате с психологически трилър/ужаси за първи път, може и да ви се стори страшничка и дори плашеща.
  Имаме едно постоянно напрежение, което държи сетивата нащрек. В началото докато читателят навлезе във фабулата и започне да навъръзва събитията, както и авторското решение за успоредно проследяване на минало и настояще в сегашно време, положението е леко объркано. Но след това всичко си идва на мястото и с нетърпение чакаш основните елементи да се напаснат и да завършат цялостната картина.

 Нямам намерение да описвам събитията, през които преминава главната героиня (да, жена е), защото всяко парченце е част от пъзела и дори малко издаване, може да помрачи пълното удоволствие.
   Макар и да ми бе леко странен изборът действието да е проследено тримерно: зараждането на "Проблема", след раждането на децата и настоящето; в крайна сметка подходът се оказа изключително свеж, не натоварващ, но за сметка на това, нежно опияняващ.

   Нещо зачовърка моето съзнание, докато четях първите препратки към миналото. От онова човъркане, което разяжда мозъчето ти и те почуква ритмично: "Това ти е познато! Ето го на върха на мозъка ти." И въпреки това ти убягва и не го улавяш. 

 Звучеше ми много познато тази идея с хората, видели нещо, което ги е предизвикало да убият най-близките до тях същества и сами да посегнат на живота си. 

 И ето, че накрая ми просветна. Преди три години, светът изтръпна от един ужасен накротик, каращ човека, който го е приел, да се превърне в живо зомби, нападащо случайни минувачи и ядящо плътта им.
 Не че историята тук е точно такава, но предвид, че първите случаи се проявиха през 2012г., аз си спекулирам, че може пък и да са дали лек тласък на идеята. Да не говорим за рояка от зомбита из книги, сериали и филми, които придобиха една идея по-реалистични очертания.
 Същото се касае и за масовите измирания на птици, които мине не мине се случват през някоя и друга година и нямат напълно логично обяснение. Разбира се, предполага се, че може да става дума за разпростиране на зараза, за неблагоприятни климатични условия покосили птичките или климатичните промени в следствие дейността на човека дават своето отражение и в тази посока.
 Каквато и да е причината, един от моментите в книгата, в който се оказа, че птичките са полудели и мъртвите им телца буквално се сипят от небето, допринесе за моята ретроспекция към гореизложените действителни събития.
"В небето над главите им, където е забранено да се гледа се води птича война. Птиците се избиват една друга."

 В качеството си на пост-апокалиптичен роман, "Кутия за птици" не е просто поредната изтъркана история за това как човечеството почти се е самоунищожило и трябва да започне да гради бъдещето си от нулата. Има нещо тъничко, което успява да те прикотка и да задържи вниманието ти. Жена със завързани очи е поела на опасно пътешествие в търсене на безопасност. Тогава започваш да си задаваш въпроси, печелейки време предостатъчно, за да се решиш да започнеш книгата.

   Като цяло, след прочита на книгата и премислянето на събитията, останах с усещането за недоразгърнатост на персонажите. Няма как да знам, дали е целен ефект, че освен Малори и частично Том, другите герои не са особено развити. Знаем техните истории, докарали ги до необичайното съквартируване и това е. Тези хора остават някак бледи, бродещи и призрачни. Като читател останах неособено докосната от съдбата им. Може би, ако имахме нещо като стила на Мартин, който с гръм и трясък убива по брутален начин любимите ти персонажи, нещата щяха да стоят малко по-различно.

  Има един много тънък похват тук, онзи, при който злото не е олицетворено в никакви познати ни рамки и точно това е мястото, на което читателското въображение се развихря с пълни обороти.

Все пак, въпреки че имахме точно този модел на поднасяне, в един момент ни се казва, че може би виновниците всъщност не мислят лошото на човечеството. Твърде е вероятно те да не осъзнават какво ни причиняват. Най-малкото това се промъква, като въпрос от читателя предвид факта, че причинителите на проблема не проявяват агресия. И това поне за мен малко от малко омекоти общата визия, отне нотката на съспенс (понятие въведено от сър Алфред Хичкок и има значението на нервна възбуда, тревожност, притеснение, безпокойство, напрежение).

 Още повече, когато постоянно ти повтарят за дебнещата, спотайваща се заплаха, в един момент желаният ефект не е постижим. Пораждащото напрежение явление, вече не е плашещо.

 От самото начало вярвах, че по един или друг начин това заглавие е обвързано с "Птиците" на Дафни дю Морие и едноименния филм на Хичкок, но в действителност идеята тук е по-друга.

  "Възприема къщата като една голяма кутия. Иска да излезе от тази кутия. Том и Джулс навън, все пак са вътре в кутията. Целият свят е затворен вътре. Светът е ограничен до същия кашон, в който държат птичките пред къщата. Малори разбира, че Том търси начин да отвори капака. Търси начин да се измъкне. Но тя се чуди дали над този капак няма втори, а после трети.

 Затворени в кутия, мисли си. Завинаги."

  Преди време гледах един епизод на "Ловци на митове", в който експериментално доказаха сложността или по-правилно казано невъзможността, на това да вървиш под права линия с вързани очи. В романа имаме и каране на кола без видимост, което също бе засегнато в епизода на Адам и Джейми.

 Разбира се за незрящите хора, ходенето в права линия е процес, несъмнено коствал им жестоки усилия.

 В "Кутия за птици" макар и описани, като изключително трудни, все пак тези действия оставят впечатлението, че са нещо, което от няколко опита и с по-здрави нерви изпълняваш без проблем. Не че очаквам авторът да влиза в безкрайни обяснения и описания на всяка невиждаща крачка, но аз съм си правила не един експеримент да стигна от точка А до точка Б със завързани очи и резултатите са плачевни дори в собствения ми дом, какво остава ако хукнеш по улиците.

  Чета си аз, чета си и ненадейно са натъквам на това изречение. Може би са само моите развинтени асоциации, но не намирате ли позната препратка..?

"Малори е виждала огромния жълт знак на дрогерията хиляди пъти. Никога не й се е струвал по-враждебен."

 Жълтият знак...

Мога да кажа, че това определено е една книга, която си заслужава прочитането. Ако сте почитатели на Едгар Алън По обаче, не очаквайте някаква история, от която да ви побият тръпки. "Кутия за птици" е приятно четиво, което те държи в очакване, подкупвайки любопитството ти с всяка прочетена страница. 

Без да омаловажавам труда на преводача и дизайнера на корицата, упоменавайки ги едва сега, имаме един чудесен превод от Невена Дишлиева-Кръстева и превъзходно оформление облика на книгата от Живко Петров!

"Белканто"
Ан Патчет

Белканто (Bel Canto) е италиански певчески стил, който се отличава с лекота на звученето, с мелодичност и изящество.

Книгата на Ан Патчет е вдъхновена от кризата в Лима, Перу през 1996г. 

На 17 декември 1996г. 14 души от революционното движение Тупако Амару (MRTA), вземат за заложници стотици дипломати, правителствени и военни представители, бизнесмени, гости на парти организирано в резиденцията на японския посланик в Перу, в чест на 63-я рожден ден на Император Акихито.

  Част от заложниците са освободени, но другите остават залостени със своите нападатели за 126 дни. 

Какво може да се случи през всичките тези дни?

Подобно на опера, повествованието поема по своите лъкатушни пътеки с висоти и спадове, напрегнати моменти, преплетени със спокойствие непривично за създалата се ситуация. Имаме дълги фази на разтуха, ординарност, топлота и дружелюбност, последвани от  изблици на ярост и уплаха. Това представлява съвместният живот на терористи и заложници.
 Противно на евентуални първоначални очаквания за кървави заплахи, страх и ужас, романът ни представя типичния пример на Стокхолмския синдром, при който похитителят изпитва симпатия и топли чувства към похитителя си.
 Това е една творба посветена на любовта в нейните най-различни нюанси... Любовта към музиката, изкуството, живота, свободата, народа, статуквото, ежедневното, Бога; любовта към брата, към жената, към мъжа. В една толкова необичайна среда, любовта разцъфва, покълва и у най-закоравелите сърца. А музиката е олицетворение на тази лееща се благодат, която по фантастичен начин омагьосва всички в къщата.

 Интересно съвпадение е, че в една статия съвпаднаха две книги: "Кутия за птици" и "Белканто" с видимо сходни обстоятелства, при които основната сюжетна линия се развива в една къща, в която са затворени главните герои.

 Това е и единственото, по което двете книги си приличат, защото "Белканто" ни показва как петдесетина човека могат да живеят в разбирателство, когато дори нямат обща цел, но имат обща любов.
"Пианистът бе въплъщение на някаква необуздана, отчаяна любов, която не ги бе завладявала от младежките им години насам."

Героите в този разказ са предимно успели хора. Заложниците в частност са известни и/или богати личности, президенти и вицепрезиденти на големи компании, дипломати; хора мерещи успехите си, чрез натрупаните блага. От каква полза са тези блага обаче, в ситуация, като тяхната?
"Допреди заложничеството им той бе гледал на живота си под друга призма - откъм постижения и успехи. Сега му се струваше, че всъщност той представлява дълъг списък от провали: не говореше английски, нито италиански или испански. Не свиреше на пиано. Никога дори не се бе опитвал да свири."

 Когато си представим пленници и нападатели, твърдо вярваме, че последните изживяват тези ужасяващи мигове в безумен страх, сигурни че ще загубят живота си. Възможно ли е да изпитваш спокойствие и сигурност, ако си заложник? В състояние ли е един човек да ти донесе такъв емоционален баланс, че самото му тихо присъствие да те успокоява?
"И когато стоеше близо до него, незнайно защо, самата тя не изпитваше паника. Когато беше до нея, сякаш се скриваше от ярката светлина и влизаше на някакво тихо и тъмно място, сякаш се увиваше в тежкото кадифе на сценичната завеса и в него никой не можеше да я види."

Ако музиката е в състояние да рисува, тя би изрисувала феерични картини, зашеметяващи висини и покъртителни красоти. Ако музиката можеше да рисува, не би успяла да вдъхнови и заплени хората по начина, по който го прави бидейки себе си... Прониквайки не само през ушите, но и през всяка пора на кожата, през ноздрите, очите, посредством вибрациите във въздуха. Оформя свърхестествени образи, които надхвърлят всичко, което едно човешко същество е способно да възприеме. "Всички в хола го наблюдаваха, докато повдигна капака на клавиатурата и прокара веднъж пръсти леко по клавишите, сякаш ги успокояваше. (...) В цялата къща всички - както терористите, така и заложниците, се обърнаха да слушат и голяма тежест падна от гърдите им.(...) Като свири още и после още, докато всички в стаята забравиха, че искат да са на съвсем друго място."

Представете си, че сте затворени да кажем за един месец с някого. Обсотятелствата са извънредни, критични ако искате. Мислите си, че ще загинете, че никога повече не ще видите света отвън и той никога повече няма да бъде същия, какъвто сте го познавали преди събитията. В  един момент, тези край вас, "братята и сестрите" ви по съдба, се превръщат в неимоверно близки до сърцето ви хора. Не всички, разбира се. И някои много повече от други.
Тъкмо този факт е изключително добре уловен от Ан Патчет. Мигът, в който външният живот е нечий друг, а единственият истински е този тук.
"Можеше ли г-н Хосокава да каже, докато надигаше тенджерката с вода, която беше кипнал и охладил сутринта точно по тази причина, че това е най-щастливият период в живота му? Та как би могло да е истина? Нали го държаха затворен против волята му в една страна, която не познаваше, и всеки ден пред очите му някое дете размахваше дуло на пистолет.(...) Тогава откъде това внезапно усещане за лекота, тази невероятна обич към всички?"
"Заложниците до един се разхождаха в градината, като че ли бяха пияни или пък слепи, докосваха и мирищеха всичко, криволичеха, после ненадейно сядаха. Те бяха влюбени в това място. Не биха си тръгнали дори стената да паднеше."

"Каква благословия бе получил той по време на пленничеството си. Никога до сега не бе чувствал тайнствата на Христовата любов тъй близко до себе си, не и когато отслужваше литургия  или получаваше причастие, нито дори в деня, когато го ръкоположиха. Сега разбираше, че сам започва да осъзнава пълната степен на призванието си да следва, сляпо да се намесва в съдби, които никога не би разгадал. Съдбата ти дава награда и ако отвориш сърцето си за Господа, откриваш едно великолепие, което не подлежи на описание. В момент, когато смяташ, че всичко е загубено, погледни само какво печелиш!(...) Всяка нота беше кристална. Тя измерваше времето, което им беше убягнало. Беше интерпретация на живота им в самия момент на изживяванетто му."

""Колко неща таи съзнанието ни, без да ни казва", помисли си Ген. Колко тайни крием дори от себе си."

И колко похвати, колко начини има да изразиш любовта си към някого. Не онова пламенно отадаване и обсебване. Съществува и една деликатна, тиха, безмълвна любов, която витае във въздуха и го изпълва с лекия си аромат: "Тя е влюбена в него. (...) Всичко (...). Начинът по който тя го гледа, по който го избира. Винаги седи до него, а те дори не могат да разговарят. Той е толкова спокоен. Нищо чудно, че иска винаги да е с него."
"Беше толкова близко до нея в този момент, че двамата притежаваха всяка молекула от въздуха в миниятютрната стаичка и въздухът натежа от желанието им, и птравеше всичко възможно да ги съедини."

Докато четях си мислех за измеренията на красотата. За това какви са критерийте ни, има ли някаква скала или обшоприето правило, по което да се ръководим? Кое е онова зъбчато колело, задвижващо механизма на най-потайните, съкровени желания, изразяващи се посредством любов, привързаност, отдаденост. Задължително ли е тези емоции, чувства и усещаниш, да са породени единствено от и към живи същества? Отговорът е: съвсем не! И доказателството е изящно оформено из редовете на "Белканто". Не е с ноти, но понякога буквите умеят да предадат частица от величието на нотите. И нямам предвид текстовете на оперите, които не всеки разбира. Имам предвид усещането, извивките на тоновете, възходите и спадовете, цялата емоция, която тръпне по струните на душата ти и предизвиква вибрации из неподозирани дълбини.
 Това съвсем не е право запазено само за музиката, но и за всички останали изкуства:
"Животът ми би могъл да тръгне в друга посока, но заради книгата, която баба ми толкова пазеше, той е това, което е (...). Що за чудо е това ли? Ами, научих се да обичам красивото. Придобих език, на който да размишлявам за красотата. По-късно това обхвана и операта, балета, архитектурата, която виждах, а още по-късно дори осъзнах, че онова, което бях виждал в картините, мога да видя също в полята или реката. Можех да го разпозная и в хората. (...) Някои се раждат, за да правят велико изкуство, други - за да го оценяват. Не мислите ли? Това само по себе си също е талант, да бъдеш публиката, все едно дали разглеждаш картини в галерията, или слушаш гласа на най-великото сопрано. Не всички могат да бъдат артисти. Трябва да ги има и онези, които са неговите свидетели, които го обичат, и оценяват това, което са имали привилегията да видят(...)."

Когато обичаме, очакваме ли да ни отвърнат със същото? Не искаме ли в действителност емоцията ни да бъде споделена? Не бихме ли били разочаровани, наранени, ако бъдем отхвърлени? Подобно на пианиста: "Любовта, която тъй лесно се предлага, тъй глупаво винаги остава несподелена."
Бих казла не, не и в определни случаи:
"- Що се отнася до любовта... -- най-сетне изплю Роксан.
- Няма какво повече да се каже - прекъсна я (...). - Това е дар. Ето. Нещо, което да ви подаря. Ако имах колие или албум с репродукции, тях щях да ви ги поднеса. Бих ви ги дал в допълнение към любовта си.(...)
- Ами ако аз нямам нищо, което да ви дам?
Той поклати глава.
- Какво говорите, след всичко, което сте ми дали! Но не става дума изобщо за това кой на кого какво е дал. Така не бива да се възприемат подаръците. Тук не правим бизнес. (....) Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е една по-широка гледна точка."

Споделям тук една мисъл, на която попаднах и ми хареса:
"Колко късмет може човек да извади за една нощ? Дали се разпределя на ограничени порции като мляко в бутилка и когато е отлято определено количество, остава само еди-колко-си? Или пък късметът беше в специални дни и когато ти се падне такъв ден, сполетява те безграничен късмет?"
Как ли функционира късметът в действителност? Някой от вас питал ли се е?

 Смело мога да заявя, че книгата е интригуваща, драматична, на моменти по-бавна, но допринасяща по този начин за общото усещане.
 Лично за мен краят дойде някак набързо. Остави ме с впечатлението за небрежен, дори претупан завършек. В няколко страници се случи онова, което очакваш през цялото време.
 В етапа на повествованието има няколко препратки към бъдещето, които в голяма степен ти подсказват развоя на събитията и някак те оставят неизненадан.

Съвсем тематично, ще завърша тази статия с едно изречение от операта на Жорж Бизе (Georges Bizet) - "Кармен":
"L'amour est un oiseau rebelle que nul ne peut apprivoiser, et c'est bien en vain qu'on l'appelle, s'il lui convient de refuser. Rien n'y fait, menace ou priere."
"Love is a rebellious bird that nobody can tame, and you call him quite in vain if it suits him not to come. Nothing helps, neither threat nor prayer."

"Залезът на боговете" - Том Егеланд и "Поклонничеството" - Тийт Алексеев

 "Залезът на боговете"

Том Егеланд

  За първи път се сблъсквам с творчеството на Том Егеланд и откровено казано съм много приятно изненадана.

 Очаквах някой безумен роман за викингски рейдове, не особено сполучливо оплетени с митологии, вярвания и недомислено пътуване във времето.

 Получих изключително лек и увлекателен роман, разгърнал съдбите на съпруг и съпруга претърпели тежка катастрофа и озовали се в друг свят. 

 Жителите на Ювдал предават от поколения наред една легенда, пазена в строга тайна.

След злощастен инцидент, Ерик Викен попада в Ювдал, където пред читателя се разкриват клокочещите дълбини на една уж спокойна провинция. Но жителите на селото съвсем не са толкова невинни, колкото изглеждат на пръв поглед. Тук от столетия се сблъскват различни светове вледеняващи със своя ужас и даващи повод за сказания и страшни истории. Времевите потоци така се завихрят, че минало, настояще и бъдеще се сливат в едно.

 Авторът е съумял толкова трепетно да предаде своята история, че чувстваш как не можеш да се наситиш и откъснеш от книгата. До последно не ти е ясно каква именно ще е съдбата на героите. Романът е многопластов и на моменти имаш усещането, че четеш няколко книги едновременно, което подозирам е и в някаква степен търсен ефект. 

 В действителност трудът на г-н Егеланд е мистичен, мрачен и често вледеняващ със своята детайлност.

 Той дава един интересен, възможен прочит на Рагнарьок (сблъсъкът на богове (аси) и великани (йотуни) в една епична битка насред равнините на Вигрид, в която идва краят на света). Краят не света или пътуване във времето? Защо не...

 Пренасяме се и в един свят, който е на косъм от окончателното загърбване на старите богове и приемането на христянството. Това, което е било до сега, ще се промени завинаги.

  Ни най-малко не ме изненада фактът, че норвежкият автор е вдъхновен от Стивън Кинг. В своя послеслов той определя жанра на романа си, като новоготическа литература.
  За незапознатите, това е образно казано прераждането на готическата литература.
 Готическият роман е изключително популярен към края на 18-ти, до средата на 19-ти век.
 Характерното за него е прехласване и възхищение към всичко магично, мистично, тъмно, средновековно, свръхестествено. Действието се развива сред замъци обрасли в мъхове, потънали в забвение гробища, руини на катедрали, обгърнати от избуяваща растителност. Героите се борят със свръхестествени злодеи: вещици, духове, вампири, учени обвзети от маниакална лудост, магьосници, алхимици...
 Представители отдали някои или всички свои трудове на този жанр, са: Хорас Уолпоул, Едгар Алън По, Мери Шели, Брам Стокър, Х.Ф. Лъвкрафт и много, които пропускам със сигурност.
 През 60-те и 70-те години на 20в., романи и филми на ужасите допринасят за възкресението на готическия жанр.
 Действието вече не се развива в меланхолична обстановка. Героите са изправени пред плашещи, дори ужасяващи и непривични, свръхестествени ситуации, от комфорта на съвременната реалност: градове, агломерации, собственият им уютен и модерен дом.
  Преходът и влиянията в този новоготически жанр са описани чудесно от Егеланд в послеслова на "Залезът". 

  Имайки предвид, че творбата е дебютна за скандинавеца (издадена 1988г. и преиздадена 2006г.), лично на мен ми е любопитно как се е развило писателското му умение в последствие.
  Установих, че и Егеланд е една от жертвите на плагиатство и че най-вероятно, макар и книгата му да не е била преведена на английски, излезлия 2 години по-късно "Шифърът на Леонардо"(2003) на Дан Браун, е подозрително и поразително сходен с "Краят на кръга"(2001). Но това по никакъв начин не бива да ни учудва. Както сам Егеланд казва: "пазарът е решаващ, не книгата."

  В заключение мога да обобщя, че романът определено си заслужава прочитане, ако сте сред почитателите на новоготическата литература, разгръщаща се сред норвежки земи, базирана на норвежки традиции, порядки и вярвания.

 Единственото, което ама много ми бръкна в здравето, е оформлението на корицата с този "викинг", с рогат шлем. Трудно, явно много трудно ще е да се изкорени грешната представа за отъждествяване на т.нар. викинги и рогата по шлемовете.
 За щастие не съм от хората, които съдят по корицата, в противен случай не бих имала удоволствието да прочета увлекателния роман.

"Поклонничеството" 

Тийт Алексеев

 Интригуващо написан роман за Първия кръстоносен поход, наричан в съвремието си: поклонничество.

Повествованието обхваща тригодишен период от 1095 до 1098г., а водач в нашето пътешествие през епохите е един градинар в манастира край Монпелие.

 Ще си кажете: "Ха, че какво може да знае един градинар от манастир за кръстоносните походи?!"

Истината е, че никога не бива да гледаме с предубеждение към някого. Там винаги е скрито повече, отколкото очите ни могат да разчетат.

 Още от малък, главният герой е въвлечен в едно от най-емблематичните исторически събития. Разбира се, то съвсем няма вид на такова в самото си начало. Призмата на отминалите векове е героизирала това начинание и не веднъж е изменяла истините в полза на една по-епична картина: "Години по-късно четох в някакви записки, че на площада в Клермон имало хиляди хора. Сред тях и най-високопоставени личности. И уж звънтяло оръжие, развявали се флагове. Лъжа и чудо! Едва ли имаше няколкостотин души. При това никакви големци!"

 Резултатът обаче е налице, както сам папа Урбан изтъква: че за да се даде възможност човек да опрости греховете си, ако е "кривнал от пътя", не е достатъчна една жертва в името на Бога, ставайки поклонник. Освобождаването на Йерусалим е начинът да поправиш грешките си. Какъв по-лесен метод за събиране на една войска от този? Кръвопролития, в името на един миролюбив Бог?!
 "Хванахме се за оръжието и атакувахме крепостта - истински ураган, връхлетял върху мирни плодни поля!(...) По улиците рукнаха мътни потоци, сякаш сам Бог ни говореше: "Накажете този град, последвайте ме и вземете, каквото ви трябва."

 В крайна сметка, както историята сама нашепва, походът се осъществява, в своя цветущ облик: "(...) към хилядите Христови войни, готови да освобождават Палестина, се оказаха и невъоръжени поклонници. Сред тях имаше жени и деца, куци и сакати, дрипльовци и просяци, дори проституки."

 В хода на увлекателния разказ, ние виждаме нашия герой (приел по-късно името на близък загинал приятел), да израства от плахото младо момче-виночерпец, до кален в битките воин (войн - дублетна форма), а по-късно и доблестен рицар.

 Естествено и ние сме замесени: "А тези, които налитаха не бяха малко: кумани, българи, сърби, хървати и кой знае още колко диваци с дяволски названия на имената си." Както чуждите хроникьори каканижат, в действителност походите преминаващи през Балканите, са търпели сериозни загуби от "варварските племена".

 На война, като на война. Няма значение зад кое божество се прикриваме и каква "висша" цел защитаваме. Касапницата е поголовна и дори мъртвите не са пощадени:
  "Не успях да се ориентирам съвсем точно, но все пак в едно се оказах сигурен - бяхме победили напълно, а броят на убитите врагове показваше, че силата на селджуците е била огромна. Вярвали са, че ще победят, но Бог реши друго. Той ни закриляше, обаче неизменно изискваше спазване на клетвата, че се бием в негово име. Никой вече не се съмняваше в думите на духовниците. Необходимо беше да действаме. По заповед на сеньор Ювайн главите на загиналите врагове бяха отрязани и нашите катапулти замеряха с тях крепостните стени на града. Зловещо зрелище - главите пискливо свистяха във въздуха, но както ни увери сеньор Ювайн, целта е да се охлади ентусиазмът на защитниците на Никея. Телата нахвърляхме безразборно в трапа, сякаш това не бяха хора, а изклани овце."
 Ако си мислите, че поне закопаният враг ще почива спокойно, помислете пак: "На следващата сутрин пехотинците под прикритието на стрелците се отправиха под строй към пресните гробове. Разровиха ги, отместиха надгробните плочи, даже натрошиха някои. Радостта им се оказа голяма, когато се разбра, че загиналите са погребани със своите лични ценности(...) Откъм крепостните стени достигаха до нас плач и ридания, а небето почерня от облаците стрели, отправени към осквернителите. По-после достигна заповед на сеньор Ювайн да се махаме от това прокълнато място, но да изхвърлим мъртъвците в Оронт (река)!"
 Как от нормален човек (изключение неподлежащо на коментар са разните садисти пристрастени към убийства), можеш да се превърнеш в машина за изтребване? Как ако до вчера не си държал меч, от днес трябва да сечеш хорските тела и да отнемаш животи? Много просто:
 "Всеки от нас сутринта получи чаша вино "на гладно сърце", както се изрази Дитер. Виното щедро се лееше като из рог на изобилието, както би го определил Мойсей, и навярно поради тази причина настроението беше бойко и приповдигнато."
"Не е възможно да излезеш на бой, ако не си пийнал малко."
  Като че ли постепенно, с напредване на историята, самият повествовател осъзнава безумието на целия поход. Все по-трудно намира смисъл, в това начинание. Узрява и обръгва от ужасите на война поведена за освобождението на земни земи за един Бог.
 "Понякога ми се струваше, че търсенето на душевното равновесие е истинският белег за човешко съществуване, а Бог, в името на когото сега се влачехме по друмищата, беше само скрит повод, колкото мисълта за него да ни влива сили. Вероятно и самият Бог се чудеше какво да ни прави, щом в неразумните си действия все се позовавахме на него."
  Онази сляпа вяра, че колкото и безумно нещо да извършиш, щом си поел в името на Господ, си защитен, всяко действие е оправдано в Негово име и носиш невидима броня:
  "Пред редиците излезе опърпан човечец, явно проповедник.

- Братя! - викна той. - Не се страхувайте, братя! Този, когото милостивият Бог закриля, него стрела не го лови!(...) - една стрела се заби в бедрото му.

 Божият човек невярващо се взря в ранения си крак, размаха ръце като криле на вятърна мелница и след миг ревна с цяло гърло.(...)

 - Когато един човек е глупак, него и Христос не може да го опази!"
 Много ми хареса начинът, по който е описан Константинопол. На фона, на една Западна Европа тънеща в мръсотия и зарази: "За първи път се намирах в голям град, над който не се носи зловоние въпреки горещия климат. Имам предвид особено Тулуза, където улиците приличаха на кочини. А тук нито кал, нито прах, които да замърсяват околната среда на Константинопол."

 Превъзходно е обрисувано и рицарското общество, за което винаги сме имали романтично отношение. Онези великолепни времена, в които чест, смелост, галантност, гордост (да не се бърка с горделивост), са значели нещо. Е, и тези исторически персонажи не са пощадени: "Това, което вълнува благородниците, обаче е много по-просто и всекидневно, отколкото допускат хората с по-ниско потекло. Никакви там рицарски подвизи или други юначества. Ами! Ядене и пиене с наздравици, небрежно бъбрене на безмислици и мълчаливо дебнене. Разходки и... дърдорене до безкрай."

 Харесаха ми и препратките към замесената и тук нордическа митология:

""Non sum dignus" - помислих си аз и потопих лице във водата, отворих уста и загълтах, сякаш бях онази огромна змия (уточнение Йормунганд, известна още като Мидгардсорм), която очаква своя час, за да изпие всички реки, морета и океани."
 Като цяло романът е интересен от гледна точка на опита за реално отразяване на събитията. В качеството си на съвременник и участник в Първия кръстоносен поход, главният герой обрисува реалността край себе си и я прекарва през собствените си усещания.
 Тийт Алексеев (Tiit Aleksejev) е естонски романист, завършил история в университета в Тарту. По-късно е защитил и магистърска теза по средновековна история, което в голяма степен обяснява интереса на автора към този период.
 Ако някой е по-любопитен, ето я и биографията на Тийт Алексеев.
 Бързам да напиша, че разгледаният тук труд е първа част от трилогията "Хроники на Първия кръстоносен поход".
  Втората книга се казва "Каменната крепост", но още не съм се решила да я чета, какво остава да я взимам.
  Причината за това са леко разводнените диалози, които на моменти доста ме отегчаваха и откъсваха от фабулата. Не мога да знам дали е желан ефект, имащ за цел да покаже действителния, ежедневен живот на кръстоносците и това, че все пак са обикновени хора, интересуват ги и простички, обикновени неща.
 Не бива да забравяме, че "Поклонничеството" е плод на въображението на г-н Алексеев, така че не можем да се позовем на творбата му, като на исторически акуратна. 

 Тази тема ще приключа с един много симпатичен цитат: "Но по-важното е никога да не вярваш на мъж с късо подстригана брадичка."

 Да живее изкривяването на истината в хрониките. ;)