"Последното кралство" - Бърнард Корнуел и "Некрономикон" - Х. Ф. Лъвкрафт

"Последното кралство" 
 Бърнард Корнуел

Изчетена на един дъх! Така мога да определя тази творба: еднодъхова! 

Не мисля, че слабостта ми към епохата и събитията обвързани с нея, накланят везните строго в една посока. Безспорен остава фактът,  че стилът на писане и историята са толкова пленителни, улавяйки те в неспирен водовъртеж от приключения и перипетии, превеждайки те неусетно през страниците и оставяйки те с копнеж за още, така че много трудно можеш да се отделиш.

  Авторът: Бърнард Корнуел (Bernard Cornwell), навярно е познат на мнозина от вас с историите на Ричард Шарп, английски войник по времето на Наполеоновите войни.

 Книгите вдъхновяват и едноименните екранизации с участието на Шон Бийн.

 Последната, двадесет и шеста книга от поредицата "Яростта на Шарп" (Sharp's Fury), е публикувана през 2006г. от Харпър Колинс.

 Корнуел е дал живот на около десет отделни заглавия и на поредиците "Кралска милост" (Crowning Mercy), три книги които пише под псевдонима Сузана Келс; поредицата "Хрониките на Старбък" (Starbuck Chronicles) в четири книги; поредицата "Артур" (Warlord Chronicles) в четири книги; поредицата "Търсенето на Граала" (Grail Quest) в четири книги; и разглежданите тук "Саксонски хроники" (Saxon Chronicles) поместени в осем книги, първата от които е "Последното кралство" (The Last Kingdom), чието действие се развива през 9в. на територията на днешна Великобритания.

 В качеството си на исторически роман "Последното кралство" (2004), проследява реални събития, примесени с измислени герои и техните съдби.

 Осберт (по-късно Утред), е едва десет годишен нортумбриец, пленен и отгледан от датчани, до повторното преплитане на съдбата му, която отново го връща към лоното на своя произход.

 В действителност, Утред се научава да обича и уважава своите "попечители". Това поражда и нравствения му сблъсък, когато се налага да се изправи срещу датчаните в битка. Но както бързо се научава:

"Всичко е съдба, а съдбата е неумолима."

"Животът е просто живот. Живеем го, после умираме и отиваме в отвъдното. Няма никаква музика, само сляп шанс. Съдбата е неумолима."

"Последното кралство" е роман изпъстрен с кървави битки, неочаквани обрати, загуби и падения, победи и възходи.

 Несъмнено Джордж Р.Р. Мартин е прав с коментара си, който бе и едно от главните ми вдъхновения, за да купя тази книга: "Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел."

 Честно казано след такова мнение, нямах търпение да се потопя в първите батални сцени. Не знам дали класическият разказ от първо лице оказва чак такова влияние, макар да е умел похват, но битките са смазващо реални!

 Ако очаквате гротескова действителност, ще бъдете разочаровани. Тук всичко е деликатно изпипано, умело поднесено и обективно представено. Бидейки исторически роман, история и фикция са съчетани с мисъл и внимание. Историческите събития са акуратно отразени, без да са твърде размити или прекалено разтеглени. 

 Образите, плод на въображението на Корнуел, стоят жанрово естествено. Липсва им приказната героична пропитост, преобладаваща сред голяма част от сходните на това произведения. Персонажите притежават типичната човешка палитра от характери; добродетели, като благородство, добродушие, безкористност, честност, лоялност; и на другия полюс: пороци, недостатъци, като слабости, поквареност, злост, злина, озлобление, завист, лукавство, коварство, ехидност, омраза, злонравие, жестокост, зложелателство. 

 И тук ще цитирам не толкова доказателство за двойнствеността на човешкия характер, колкото за степента на епическо изкривяване плод на вековете на романтизъм в обрисуването на бойни сцени:

"Когато възпяват войната, поетите говорят за ръкопашни боеве, летящи копия и стрели, звън на остриета и трясък на щитове, падащи герои и горди победители, ала аз тепърва откривах, че всъщност всичко опира до храната. (...) Ситата армия е онази, която побеждава."

 Не по-малко, държа да отбележа и няколко факта, най-важният от които е че както всички добре знаем: историята се пише от победителите. Или според епохата, от онези, познаващи изкуството на писането. Допринасящи са още политиката, религията и приемствеността:

"Помня как веднъж по Великден слушах проповед за тези монахини и едва се сдържах да не прекъсна свещеника и да му кажа, че нищо не е така, както го описва. Според него, датчаните обещали, че никой монах или монахиня в Нортумбрия няма да пострада, което не беше вярно; кланетата били напълно безпричинни, което бе също далеч от истината; а за капак разказа и измислицата за това как в отговор на молитвите на монахините Господ преградил портите с невидима завеса, в която датчаните се блъскали, но не могли да пробият. Чудех се защо, ако разполагат с вълшебна завеса, ще си правят труда да си кълцат лицата. Явно защото са знаели края на историята, а той гласеше, че злодеите довели до близкото село група малки деца и заплашили да им прережат гърлата, ако не ги пуснат в обителта - и едва тогава успели да влязат. Нищо от това не се случи в действителност. Ние пристигнахме, те се разпищяха, по-младите бяха изнасилени, а после монахините намериха смъртта си. Но не всички, въпреки популярната легенда. Поне две от тях бяха красиви и нямаха никакви белези, затова хората на Рагнар ги задържаха за себе си. Едната после роди дете, което порасна и стана прочут датски воин. Както и да е, свещениците поначало не са големи привърженици на истината (...)."

  

 Нека никое от възприеманите, от здравия разум злодеяния, не ви учудва. Независимо дали сте почитатели на северняците или на островитяните, войната си е война независимо от епохата и произхода. В нея присъстват жестоки битки, кланета, безмилостни отмъщения и чудовищни изстъпления: 

 "Работата беше там, че монасите, окуражени от победата, тръгнали по течението на река Тине и нападнали едно датско село. Мъжете в него били само малцина, твърде стари или болни, за да поемат на юг с останалата войска. Тук импровизираната армия, към която междувременно се присъединили и още хора, изнасили и убила към две дузуни жени и деца, обявявайки действията си за свещена война."

 И тук за пореден път се изумявам на безочието на хората, да принасят деянита си, като дар за боговете. Най-вече за уж миролюбивите.

 А на какво могат да ви научат войнствените богове? Разбира се, как да побеждавате в битка и да не се страхувате от онова, пред което се изправяте:

"При стената от щитове (...) най-много помага дивата ярост. Умението и хитростта също са полезни, но по-яростният побеждава."

"Тогава ме обзе спокойствието на битката. Изведнъж нямаше вече парене в стомаха, нямаше сухота в устата, нямаше конвулсивно потрепващи мускули, а само магично спокойствие. Аз изпитвах щастие."

"Смях в боя. На това ме бе учил Рагнар, да получавам радост от битката."

 Това е, едни религии си имат своите свещеници, които се молят безконечно, други си имат жреци, които хвърлят рунически пръчки и четат предзнаменованията:

"Вятърът идва от боговете (...). Също и полетът на птицата, падането на перцето, шляпването на рибата, формата на облака, лаят на лисицата - това са все знамения (...), но в крайна сметка боговете говорят само на едно място - Той ме чукна с пръст по главата. - Ето тук."

 Със сигурност, не е лесно да пишеш в епоха, стремейки се да уловиш максимално обективно душевното състояние, трепети и интереси на тогавашните съвременници. Винаги е било удоволствие за мен, да прочета евентуалния възглед на поколенията от отминалите векове, за творенията на техните предшественици. Тъкмо тази ретроспекция е показал авторът, обрисувайки възхитата, граничеща с благоговение, която Утред изпитва към творенията на древните римляни.

"Обикновено провеждахме тренировките си на римската арена. (...) бе удивително място, пълно с интересни неща. Представете си открито пространство с големината на поле, обградено от огромни стъпаловидни каменни тераси (...) арената действително бе огромна, невъобразимо огромна - чудовищна постройка, дело на великани, пред която ние изглеждахме джуджета."

"Стените бяха каменни, идеално прави и иззидани с хоросан, а покривът - от плътно прилягащи и красиво подредени керемиди. През порта се влизаше във вътрешен двор, обграден с колонада. Най-голямата стая имаше удивителна картина на пода, съставена от хиляди цветни камъчета. Зяпах при вида на летящите риби, теглещи след себе си колесница, в която седеше брадат мъж с тризъбец (...)."

"Продължихме да бродим из къщата и аз се дивях как някой е могъл да строи така. Ние знаехме да забиваме дървени колони в земята, да кръстосваме над тях греди и мертеци и да ги покриваме със слама или тръстика, ала дървото гниеше, сламата плесенясваше и покривите хлътваха. Стаите ни бяха схлупени и мрачни, задавени от дим, а през зимата воняха на добитък, докато тази къща бе светла, чиста и просторна и се съмнявах някога крава да е оставяла фъшкиите си върху морската колесница. Смущаваща бе мисълта, че по някакъв начин се плъзгаме обратно към мрака и невежеството и никога вече няма да успеем да построим нещо толкова съвършено като тази малка сграда."

 Рано или късно, всяко хубаво нещо достига своя естествен завършек. В не по-малка степен, същото важи и за книгите.

 Е, за онези от вас харесали романа имам две добри новини: купени са правата за заснемане и вече се работи по лентата и има още 7 книги!!! 

"Некрономикон" 
 Х. Ф. Лъвкрафт

Трябва да призная, че изключително много обичам сборници с разкази.
Има нещо очарователно, в това да прочетеш някоя творба между две задачки. Да си откраднеш един миг наслада, дори и ако си твърде зает. Отваряш, прочиташ за няколко минути и имаш време за размисъл до следващия "прозорец" за четене. Открадваш тук и там по някоя история, а ти остава и удоволствието да доразвиеш темата в главата си.
 Това съвсем не означава, че недолюбвам романите. Ни най-малко! Просто съумявам да открия обаянието, както у едните, така и у другите.

 Несъмнено Лъвкрафт е неоспорим гений в писането. Погълнах го толкова бързо, че възприятията ми отчаяно крещяха в опит да изпълзят от злокобните картини.
 Изключително увлекателен сборник от разкази, в които историите преливат от една в друга и нямаш контрола да спреш, да четеш.
 Абсолютно хипнотизирана съм от  нишката на повествованието. Богато, но не излишно многословно или натруфено. С толкова съвършено описание на атмосферата, че сякаш се сливаш с главния герой. Виждаш през неговите очи, а ужасът тръпне и лази по гръбнака ти. Не са необходими детайлни описания на черните, мрачни, потресаващи, отблъскващи, раздиращи душата гледки. Достатъчни са реакциите и психичните състояние на георите, за да се сковеш от покруса.
 Както и при "Кралят в жълто" на Робърт У. Чеймбърс, основната сюжетна линия във всичките разкази е преплетена и в някаква степен провокирана, обвързана с тайнствения забранен труд "Некрономикон" на един безумец - арабинът Абдул Алхазред (интересна статия за книгата, можете да намерите тук: Некрономикон).
 Стана ми изключително приятно, когато в два-три от разказите бе поменат Жълтия знак. Друго си е, когато си прочел книгата на Чеймбърс и си наясно за какво иде реч. А Онзи който не бива да се назовава, навява познати асоциации.
 Очарована съм от превода на Адриан Лазаровски, който така умело жонглира със словосъчетанията и лее събитията, че очите ти четат по-бързо, отколкото разумът ти възприема.
 Така на ципестите, изродени криле на седем разказа, читателят полита стремглаво надолу из зловонни катакомби, пещери и гробове, таящи същества отвъд човешкия разум и възприятия.
 Лъвкрафт (Howard Phillips Lovecraft), не е автор комуто е нужно представяне.
Невероятно интересно е да четеш за Космоса, през призмата на възпирятията на човека от началото на 20в. Да си съвременник на Айнщайн и на всички негови открития, безспорно е повлияло на творчеството на Лъвкрафт. Тогава вече смело се е говорело за пространствено-времеви континум, за други измерения и светове.
 В едно писмо до Джеймс Мортън от 1923г., Лъвкрафт изтъква, че теорията за относителността на Айнщайн, хвърля света в хаос и превръща космоса в шега. В друго писмо от 1929г. адресирано до Удбърн Харис, авторът твърди, че технологичните удобства застрашават със срив науката.
 За богатото въображение на Лъвкрафт, космосът е още едно потенциално измерение за развитие на повествования пропити от ужас. Така той въплъщава идеята за космическия страх в творбите си.

Постепенно творците вдигат глава към звездите и това придава неповторим ефект на техните произведения.
 Впечатляващ е усетът, с който американският автор единява деветнадесети и двадесети век. Транзицията от един свят вглъбен в себе си, в своите мистики, древни истории, ритуали, тъмни обреди, към безкрая на Космоса. Завидно е умението на Лъвкрафт да прокара тази всяваща умопомрачение нова сюжетна линия.

 Като хора на двадесет и първи век, трудно бихме могли да осъзнаем напълно мащабите на смелостта и иновативността на тези първопроходци. Пионери на космологията и обвързбването на науката за безкрая, с историите за тленното.
 За щастие противно на фамилното си име, Лъвкрафт няма за занаят любовни истории, до толкова до колкото бихме могли да наречем друг вид любов, изключително изкусното саздаване на едни вледеняващи истории.