"Залезът на боговете"
Том Егеланд
Очаквах някой безумен роман за викингски рейдове, не особено сполучливо оплетени с митологии, вярвания и недомислено пътуване във времето.
Получих изключително лек и увлекателен роман, разгърнал съдбите на съпруг и съпруга претърпели тежка катастрофа и озовали се в друг свят.
Жителите на Ювдал предават от поколения наред една легенда, пазена в строга тайна.
След злощастен инцидент, Ерик Викен попада в Ювдал, където пред читателя се разкриват клокочещите дълбини на една уж спокойна провинция. Но жителите на селото съвсем не са толкова невинни, колкото изглеждат на пръв поглед. Тук от столетия се сблъскват различни светове вледеняващи със своя ужас и даващи повод за сказания и страшни истории. Времевите потоци така се завихрят, че минало, настояще и бъдеще се сливат в едно.
Авторът е съумял толкова трепетно да предаде своята история, че чувстваш как не можеш да се наситиш и откъснеш от книгата. До последно не ти е ясно каква именно ще е съдбата на героите. Романът е многопластов и на моменти имаш усещането, че четеш няколко книги едновременно, което подозирам е и в някаква степен търсен ефект.
В действителност трудът на г-н Егеланд е мистичен, мрачен и често вледеняващ със своята детайлност.
Той дава един интересен, възможен прочит на Рагнарьок (сблъсъкът на богове (аси) и великани (йотуни) в една епична битка насред равнините на Вигрид, в която идва краят на света). Краят не света или пътуване във времето? Защо не...
Пренасяме се и в един свят, който е на косъм от окончателното загърбване на старите богове и приемането на христянството. Това, което е било до сега, ще се промени завинаги.
Ни най-малко не ме изненада фактът, че норвежкият автор е вдъхновен от Стивън Кинг. В своя послеслов той определя жанра на романа си, като новоготическа литература.
За незапознатите, това е образно казано прераждането на готическата литература.
Готическият роман е изключително популярен към края на 18-ти, до средата на 19-ти век.
Характерното за него е прехласване и възхищение към всичко магично, мистично, тъмно, средновековно, свръхестествено. Действието се развива сред замъци обрасли в мъхове, потънали в забвение гробища, руини на катедрали, обгърнати от избуяваща растителност. Героите се борят със свръхестествени злодеи: вещици, духове, вампири, учени обвзети от маниакална лудост, магьосници, алхимици...
Представители отдали някои или всички свои трудове на този жанр, са: Хорас Уолпоул, Едгар Алън По, Мери Шели, Брам Стокър, Х.Ф. Лъвкрафт и много, които пропускам със сигурност.
През 60-те и 70-те години на 20в., романи и филми на ужасите допринасят за възкресението на готическия жанр.
Действието вече не се развива в меланхолична обстановка. Героите са изправени пред плашещи, дори ужасяващи и непривични, свръхестествени ситуации, от комфорта на съвременната реалност: градове, агломерации, собственият им уютен и модерен дом.
Преходът и влиянията в този новоготически жанр са описани чудесно от Егеланд в послеслова на "Залезът".
За незапознатите, това е образно казано прераждането на готическата литература.
Готическият роман е изключително популярен към края на 18-ти, до средата на 19-ти век.
Характерното за него е прехласване и възхищение към всичко магично, мистично, тъмно, средновековно, свръхестествено. Действието се развива сред замъци обрасли в мъхове, потънали в забвение гробища, руини на катедрали, обгърнати от избуяваща растителност. Героите се борят със свръхестествени злодеи: вещици, духове, вампири, учени обвзети от маниакална лудост, магьосници, алхимици...
Представители отдали някои или всички свои трудове на този жанр, са: Хорас Уолпоул, Едгар Алън По, Мери Шели, Брам Стокър, Х.Ф. Лъвкрафт и много, които пропускам със сигурност.
През 60-те и 70-те години на 20в., романи и филми на ужасите допринасят за възкресението на готическия жанр.
Действието вече не се развива в меланхолична обстановка. Героите са изправени пред плашещи, дори ужасяващи и непривични, свръхестествени ситуации, от комфорта на съвременната реалност: градове, агломерации, собственият им уютен и модерен дом.
Преходът и влиянията в този новоготически жанр са описани чудесно от Егеланд в послеслова на "Залезът".
Имайки предвид, че творбата е дебютна за скандинавеца (издадена 1988г. и
преиздадена 2006г.), лично на мен ми е любопитно как се е развило
писателското му умение в последствие.
Установих, че и Егеланд е една от жертвите на плагиатство и че най-вероятно, макар и книгата му да не е била преведена на английски, излезлия 2 години по-късно "Шифърът на Леонардо"(2003) на Дан Браун, е подозрително и поразително сходен с "Краят на кръга"(2001). Но това по никакъв начин не бива да ни учудва. Както сам Егеланд казва: "пазарът е решаващ, не книгата."
Установих, че и Егеланд е една от жертвите на плагиатство и че най-вероятно, макар и книгата му да не е била преведена на английски, излезлия 2 години по-късно "Шифърът на Леонардо"(2003) на Дан Браун, е подозрително и поразително сходен с "Краят на кръга"(2001). Но това по никакъв начин не бива да ни учудва. Както сам Егеланд казва: "пазарът е решаващ, не книгата."
В заключение мога да обобщя, че романът определено си заслужава прочитане, ако сте сред почитателите на новоготическата литература, разгръщаща се сред норвежки земи, базирана на норвежки традиции, порядки и вярвания.
Единственото, което ама много ми бръкна в здравето, е оформлението на корицата с този "викинг", с рогат шлем. Трудно, явно много трудно ще е да се изкорени грешната представа за отъждествяване на т.нар. викинги и рогата по шлемовете.
За щастие не съм от хората, които съдят по корицата, в противен случай не бих имала удоволствието да прочета увлекателния роман.
За щастие не съм от хората, които съдят по корицата, в противен случай не бих имала удоволствието да прочета увлекателния роман.
"Поклонничеството"
Тийт Алексеев
Интригуващо написан роман за Първия кръстоносен поход, наричан в съвремието си: поклонничество.
Повествованието обхваща тригодишен период от 1095 до 1098г., а водач в нашето пътешествие през епохите е един градинар в манастира край Монпелие.
Ще си кажете: "Ха, че какво може да знае един градинар от манастир за кръстоносните походи?!"
Истината е, че никога не бива да гледаме с предубеждение към някого. Там винаги е скрито повече, отколкото очите ни могат да разчетат.
Още от малък, главният герой е въвлечен в едно от най-емблематичните исторически събития. Разбира се, то съвсем няма вид на такова в самото си начало. Призмата на отминалите векове е героизирала това начинание и не веднъж е изменяла истините в полза на една по-епична картина: "Години по-късно четох в някакви записки, че на площада в Клермон имало хиляди хора. Сред тях и най-високопоставени личности. И уж звънтяло оръжие, развявали се флагове. Лъжа и чудо! Едва ли имаше няколкостотин души. При това никакви големци!"
Резултатът обаче е налице, както сам папа Урбан изтъква: че за да се даде възможност човек да опрости греховете си, ако е "кривнал от пътя", не е достатъчна една жертва в името на Бога, ставайки поклонник. Освобождаването на Йерусалим е начинът да поправиш грешките си. Какъв по-лесен метод за събиране на една войска от този? Кръвопролития, в името на един миролюбив Бог?!
"Хванахме се за оръжието и атакувахме крепостта - истински ураган, връхлетял върху мирни плодни поля!(...) По улиците рукнаха мътни потоци, сякаш сам Бог ни говореше: "Накажете този град, последвайте ме и вземете, каквото ви трябва."
"Хванахме се за оръжието и атакувахме крепостта - истински ураган, връхлетял върху мирни плодни поля!(...) По улиците рукнаха мътни потоци, сякаш сам Бог ни говореше: "Накажете този град, последвайте ме и вземете, каквото ви трябва."
В хода на увлекателния разказ, ние виждаме нашия герой (приел по-късно името на близък загинал приятел), да израства от плахото младо момче-виночерпец, до кален в битките воин (войн - дублетна форма), а по-късно и доблестен рицар.
Естествено и ние сме замесени: "А тези, които налитаха не бяха малко:
кумани, българи, сърби, хървати и кой знае още колко диваци с дяволски
названия на имената си." Както чуждите хроникьори каканижат, в действителност походите преминаващи през Балканите, са търпели сериозни загуби от "варварските племена".
На война, като на война. Няма значение зад кое божество се прикриваме и каква "висша" цел защитаваме. Касапницата е поголовна и дори мъртвите не са пощадени:
"Не успях да се ориентирам съвсем точно, но все пак в едно се оказах сигурен - бяхме победили напълно, а броят на убитите врагове показваше, че силата на селджуците е била огромна. Вярвали са, че ще победят, но Бог реши друго. Той ни закриляше, обаче неизменно изискваше спазване на клетвата, че се бием в негово име. Никой вече не се съмняваше в думите на духовниците. Необходимо беше да действаме. По заповед на сеньор Ювайн главите на загиналите врагове бяха отрязани и нашите катапулти замеряха с тях крепостните стени на града. Зловещо зрелище - главите пискливо свистяха във въздуха, но както ни увери сеньор Ювайн, целта е да се охлади ентусиазмът на защитниците на Никея. Телата нахвърляхме безразборно в трапа, сякаш това не бяха хора, а изклани овце."
Ако си мислите, че поне закопаният враг ще почива спокойно, помислете пак: "На следващата сутрин пехотинците под прикритието на стрелците се отправиха под строй към пресните гробове. Разровиха ги, отместиха надгробните плочи, даже натрошиха някои. Радостта им се оказа голяма, когато се разбра, че загиналите са погребани със своите лични ценности(...) Откъм крепостните стени достигаха до нас плач и ридания, а небето почерня от облаците стрели, отправени към осквернителите. По-после достигна заповед на сеньор Ювайн да се махаме от това прокълнато място, но да изхвърлим мъртъвците в Оронт (река)!"
Как от нормален човек (изключение неподлежащо на коментар са разните садисти пристрастени към убийства), можеш да се превърнеш в машина за изтребване? Как ако до вчера не си държал меч, от днес трябва да сечеш хорските тела и да отнемаш животи? Много просто:
"Всеки от нас сутринта получи чаша вино "на гладно сърце", както се изрази Дитер. Виното щедро се лееше като из рог на изобилието, както би го определил Мойсей, и навярно поради тази причина настроението беше бойко и приповдигнато."
"Не е възможно да излезеш на бой, ако не си пийнал малко."
Като че ли постепенно, с напредване на историята, самият повествовател осъзнава безумието на целия поход. Все по-трудно намира смисъл, в това начинание. Узрява и обръгва от ужасите на война поведена за освобождението на земни земи за един Бог.
"Понякога ми се струваше, че търсенето на душевното равновесие е истинският белег за човешко съществуване, а Бог, в името на когото сега се влачехме по друмищата, беше само скрит повод, колкото мисълта за него да ни влива сили. Вероятно и самият Бог се чудеше какво да ни прави, щом в неразумните си действия все се позовавахме на него."
Онази сляпа вяра, че колкото и безумно нещо да извършиш, щом си поел в името на Господ, си защитен, всяко действие е оправдано в Негово име и носиш невидима броня:
"Пред редиците излезе опърпан човечец, явно проповедник.
"Не успях да се ориентирам съвсем точно, но все пак в едно се оказах сигурен - бяхме победили напълно, а броят на убитите врагове показваше, че силата на селджуците е била огромна. Вярвали са, че ще победят, но Бог реши друго. Той ни закриляше, обаче неизменно изискваше спазване на клетвата, че се бием в негово име. Никой вече не се съмняваше в думите на духовниците. Необходимо беше да действаме. По заповед на сеньор Ювайн главите на загиналите врагове бяха отрязани и нашите катапулти замеряха с тях крепостните стени на града. Зловещо зрелище - главите пискливо свистяха във въздуха, но както ни увери сеньор Ювайн, целта е да се охлади ентусиазмът на защитниците на Никея. Телата нахвърляхме безразборно в трапа, сякаш това не бяха хора, а изклани овце."
Ако си мислите, че поне закопаният враг ще почива спокойно, помислете пак: "На следващата сутрин пехотинците под прикритието на стрелците се отправиха под строй към пресните гробове. Разровиха ги, отместиха надгробните плочи, даже натрошиха някои. Радостта им се оказа голяма, когато се разбра, че загиналите са погребани със своите лични ценности(...) Откъм крепостните стени достигаха до нас плач и ридания, а небето почерня от облаците стрели, отправени към осквернителите. По-после достигна заповед на сеньор Ювайн да се махаме от това прокълнато място, но да изхвърлим мъртъвците в Оронт (река)!"
Как от нормален човек (изключение неподлежащо на коментар са разните садисти пристрастени към убийства), можеш да се превърнеш в машина за изтребване? Как ако до вчера не си държал меч, от днес трябва да сечеш хорските тела и да отнемаш животи? Много просто:
"Всеки от нас сутринта получи чаша вино "на гладно сърце", както се изрази Дитер. Виното щедро се лееше като из рог на изобилието, както би го определил Мойсей, и навярно поради тази причина настроението беше бойко и приповдигнато."
"Не е възможно да излезеш на бой, ако не си пийнал малко."
Като че ли постепенно, с напредване на историята, самият повествовател осъзнава безумието на целия поход. Все по-трудно намира смисъл, в това начинание. Узрява и обръгва от ужасите на война поведена за освобождението на земни земи за един Бог.
"Понякога ми се струваше, че търсенето на душевното равновесие е истинският белег за човешко съществуване, а Бог, в името на когото сега се влачехме по друмищата, беше само скрит повод, колкото мисълта за него да ни влива сили. Вероятно и самият Бог се чудеше какво да ни прави, щом в неразумните си действия все се позовавахме на него."
Онази сляпа вяра, че колкото и безумно нещо да извършиш, щом си поел в името на Господ, си защитен, всяко действие е оправдано в Негово име и носиш невидима броня:
"Пред редиците излезе опърпан човечец, явно проповедник.
- Братя! - викна той. - Не се страхувайте, братя! Този, когото милостивият Бог закриля, него стрела не го лови!(...) - една стрела се заби в бедрото му.
Божият човек невярващо се взря в ранения си крак, размаха ръце като криле на вятърна мелница и след миг ревна с цяло гърло.(...)
- Когато един човек е глупак, него и Христос не може да го опази!"
Много ми хареса начинът, по който е описан Константинопол. На фона, на една Западна Европа тънеща в мръсотия и зарази: "За първи път се намирах в голям град, над който не се носи зловоние въпреки горещия климат. Имам предвид особено Тулуза, където улиците приличаха на кочини. А тук нито кал, нито прах, които да замърсяват околната среда на Константинопол."
Много ми хареса начинът, по който е описан Константинопол. На фона, на една Западна Европа тънеща в мръсотия и зарази: "За първи път се намирах в голям град, над който не се носи зловоние въпреки горещия климат. Имам предвид особено Тулуза, където улиците приличаха на кочини. А тук нито кал, нито прах, които да замърсяват околната среда на Константинопол."
Превъзходно е обрисувано и рицарското общество, за което винаги сме имали романтично отношение. Онези великолепни времена, в които чест, смелост, галантност, гордост (да не се бърка с горделивост), са значели нещо. Е, и тези исторически персонажи не са пощадени: "Това, което вълнува благородниците, обаче е много по-просто и всекидневно, отколкото допускат хората с по-ниско потекло. Никакви там рицарски подвизи или други юначества. Ами! Ядене и пиене с наздравици, небрежно бъбрене на безмислици и мълчаливо дебнене. Разходки и... дърдорене до безкрай."
Харесаха ми и препратките към замесената и тук нордическа митология:
""Non sum dignus" - помислих си аз и потопих лице във водата, отворих уста и загълтах, сякаш бях онази огромна змия (уточнение Йормунганд, известна още като Мидгардсорм), която очаква своя час, за да изпие всички реки, морета и океани."
Като цяло романът е интересен от гледна точка на опита за реално отразяване на събитията. В качеството си на съвременник и участник в Първия кръстоносен поход, главният герой обрисува реалността край себе си и я прекарва през собствените си усещания.
Тийт Алексеев (Tiit Aleksejev) е естонски романист, завършил история в университета в Тарту. По-късно е защитил и магистърска теза по средновековна история, което в голяма степен обяснява интереса на автора към този период.
Ако някой е по-любопитен, ето я и биографията на Тийт Алексеев.
Бързам да напиша, че разгледаният тук труд е първа част от трилогията "Хроники на Първия кръстоносен поход".
Втората книга се казва "Каменната крепост", но още не съм се решила да я чета, какво остава да я взимам.
Причината за това са леко разводнените диалози, които на моменти доста ме отегчаваха и откъсваха от фабулата. Не мога да знам дали е желан ефект, имащ за цел да покаже действителния, ежедневен живот на кръстоносците и това, че все пак са обикновени хора, интересуват ги и простички, обикновени неща.
Не бива да забравяме, че "Поклонничеството" е плод на въображението на г-н Алексеев, така че не можем да се позовем на творбата му, като на исторически акуратна.
Като цяло романът е интересен от гледна точка на опита за реално отразяване на събитията. В качеството си на съвременник и участник в Първия кръстоносен поход, главният герой обрисува реалността край себе си и я прекарва през собствените си усещания.
Тийт Алексеев (Tiit Aleksejev) е естонски романист, завършил история в университета в Тарту. По-късно е защитил и магистърска теза по средновековна история, което в голяма степен обяснява интереса на автора към този период.
Ако някой е по-любопитен, ето я и биографията на Тийт Алексеев.
Бързам да напиша, че разгледаният тук труд е първа част от трилогията "Хроники на Първия кръстоносен поход".
Втората книга се казва "Каменната крепост", но още не съм се решила да я чета, какво остава да я взимам.
Причината за това са леко разводнените диалози, които на моменти доста ме отегчаваха и откъсваха от фабулата. Не мога да знам дали е желан ефект, имащ за цел да покаже действителния, ежедневен живот на кръстоносците и това, че все пак са обикновени хора, интересуват ги и простички, обикновени неща.
Не бива да забравяме, че "Поклонничеството" е плод на въображението на г-н Алексеев, така че не можем да се позовем на творбата му, като на исторически акуратна.
Тази тема ще приключа с един много симпатичен цитат: "Но по-важното е никога да не вярваш на мъж с късо подстригана брадичка."
Да живее изкривяването на истината в хрониките. ;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар