"Кутия за птици" - Джош Малерман и "Белканто" - Ан Патчет

"Кутия за птици"
Джош Малерман

"Кутия за птици" е една лека, увлекателна и много приятна книга за четене.
 Всъщност това е разбира се от моя гледна точка. Ако се сблъсквате с психологически трилър/ужаси за първи път, може и да ви се стори страшничка и дори плашеща.
  Имаме едно постоянно напрежение, което държи сетивата нащрек. В началото докато читателят навлезе във фабулата и започне да навъръзва събитията, както и авторското решение за успоредно проследяване на минало и настояще в сегашно време, положението е леко объркано. Но след това всичко си идва на мястото и с нетърпение чакаш основните елементи да се напаснат и да завършат цялостната картина.

 Нямам намерение да описвам събитията, през които преминава главната героиня (да, жена е), защото всяко парченце е част от пъзела и дори малко издаване, може да помрачи пълното удоволствие.
   Макар и да ми бе леко странен изборът действието да е проследено тримерно: зараждането на "Проблема", след раждането на децата и настоящето; в крайна сметка подходът се оказа изключително свеж, не натоварващ, но за сметка на това, нежно опияняващ.

   Нещо зачовърка моето съзнание, докато четях първите препратки към миналото. От онова човъркане, което разяжда мозъчето ти и те почуква ритмично: "Това ти е познато! Ето го на върха на мозъка ти." И въпреки това ти убягва и не го улавяш. 

 Звучеше ми много познато тази идея с хората, видели нещо, което ги е предизвикало да убият най-близките до тях същества и сами да посегнат на живота си. 

 И ето, че накрая ми просветна. Преди три години, светът изтръпна от един ужасен накротик, каращ човека, който го е приел, да се превърне в живо зомби, нападащо случайни минувачи и ядящо плътта им.
 Не че историята тук е точно такава, но предвид, че първите случаи се проявиха през 2012г., аз си спекулирам, че може пък и да са дали лек тласък на идеята. Да не говорим за рояка от зомбита из книги, сериали и филми, които придобиха една идея по-реалистични очертания.
 Същото се касае и за масовите измирания на птици, които мине не мине се случват през някоя и друга година и нямат напълно логично обяснение. Разбира се, предполага се, че може да става дума за разпростиране на зараза, за неблагоприятни климатични условия покосили птичките или климатичните промени в следствие дейността на човека дават своето отражение и в тази посока.
 Каквато и да е причината, един от моментите в книгата, в който се оказа, че птичките са полудели и мъртвите им телца буквално се сипят от небето, допринесе за моята ретроспекция към гореизложените действителни събития.
"В небето над главите им, където е забранено да се гледа се води птича война. Птиците се избиват една друга."

 В качеството си на пост-апокалиптичен роман, "Кутия за птици" не е просто поредната изтъркана история за това как човечеството почти се е самоунищожило и трябва да започне да гради бъдещето си от нулата. Има нещо тъничко, което успява да те прикотка и да задържи вниманието ти. Жена със завързани очи е поела на опасно пътешествие в търсене на безопасност. Тогава започваш да си задаваш въпроси, печелейки време предостатъчно, за да се решиш да започнеш книгата.

   Като цяло, след прочита на книгата и премислянето на събитията, останах с усещането за недоразгърнатост на персонажите. Няма как да знам, дали е целен ефект, че освен Малори и частично Том, другите герои не са особено развити. Знаем техните истории, докарали ги до необичайното съквартируване и това е. Тези хора остават някак бледи, бродещи и призрачни. Като читател останах неособено докосната от съдбата им. Може би, ако имахме нещо като стила на Мартин, който с гръм и трясък убива по брутален начин любимите ти персонажи, нещата щяха да стоят малко по-различно.

  Има един много тънък похват тук, онзи, при който злото не е олицетворено в никакви познати ни рамки и точно това е мястото, на което читателското въображение се развихря с пълни обороти.

Все пак, въпреки че имахме точно този модел на поднасяне, в един момент ни се казва, че може би виновниците всъщност не мислят лошото на човечеството. Твърде е вероятно те да не осъзнават какво ни причиняват. Най-малкото това се промъква, като въпрос от читателя предвид факта, че причинителите на проблема не проявяват агресия. И това поне за мен малко от малко омекоти общата визия, отне нотката на съспенс (понятие въведено от сър Алфред Хичкок и има значението на нервна възбуда, тревожност, притеснение, безпокойство, напрежение).

 Още повече, когато постоянно ти повтарят за дебнещата, спотайваща се заплаха, в един момент желаният ефект не е постижим. Пораждащото напрежение явление, вече не е плашещо.

 От самото начало вярвах, че по един или друг начин това заглавие е обвързано с "Птиците" на Дафни дю Морие и едноименния филм на Хичкок, но в действителност идеята тук е по-друга.

  "Възприема къщата като една голяма кутия. Иска да излезе от тази кутия. Том и Джулс навън, все пак са вътре в кутията. Целият свят е затворен вътре. Светът е ограничен до същия кашон, в който държат птичките пред къщата. Малори разбира, че Том търси начин да отвори капака. Търси начин да се измъкне. Но тя се чуди дали над този капак няма втори, а после трети.

 Затворени в кутия, мисли си. Завинаги."

  Преди време гледах един епизод на "Ловци на митове", в който експериментално доказаха сложността или по-правилно казано невъзможността, на това да вървиш под права линия с вързани очи. В романа имаме и каране на кола без видимост, което също бе засегнато в епизода на Адам и Джейми.

 Разбира се за незрящите хора, ходенето в права линия е процес, несъмнено коствал им жестоки усилия.

 В "Кутия за птици" макар и описани, като изключително трудни, все пак тези действия оставят впечатлението, че са нещо, което от няколко опита и с по-здрави нерви изпълняваш без проблем. Не че очаквам авторът да влиза в безкрайни обяснения и описания на всяка невиждаща крачка, но аз съм си правила не един експеримент да стигна от точка А до точка Б със завързани очи и резултатите са плачевни дори в собствения ми дом, какво остава ако хукнеш по улиците.

  Чета си аз, чета си и ненадейно са натъквам на това изречение. Може би са само моите развинтени асоциации, но не намирате ли позната препратка..?

"Малори е виждала огромния жълт знак на дрогерията хиляди пъти. Никога не й се е струвал по-враждебен."

 Жълтият знак...

Мога да кажа, че това определено е една книга, която си заслужава прочитането. Ако сте почитатели на Едгар Алън По обаче, не очаквайте някаква история, от която да ви побият тръпки. "Кутия за птици" е приятно четиво, което те държи в очакване, подкупвайки любопитството ти с всяка прочетена страница. 

Без да омаловажавам труда на преводача и дизайнера на корицата, упоменавайки ги едва сега, имаме един чудесен превод от Невена Дишлиева-Кръстева и превъзходно оформление облика на книгата от Живко Петров!

"Белканто"
Ан Патчет

Белканто (Bel Canto) е италиански певчески стил, който се отличава с лекота на звученето, с мелодичност и изящество.

Книгата на Ан Патчет е вдъхновена от кризата в Лима, Перу през 1996г. 

На 17 декември 1996г. 14 души от революционното движение Тупако Амару (MRTA), вземат за заложници стотици дипломати, правителствени и военни представители, бизнесмени, гости на парти организирано в резиденцията на японския посланик в Перу, в чест на 63-я рожден ден на Император Акихито.

  Част от заложниците са освободени, но другите остават залостени със своите нападатели за 126 дни. 

Какво може да се случи през всичките тези дни?

Подобно на опера, повествованието поема по своите лъкатушни пътеки с висоти и спадове, напрегнати моменти, преплетени със спокойствие непривично за създалата се ситуация. Имаме дълги фази на разтуха, ординарност, топлота и дружелюбност, последвани от  изблици на ярост и уплаха. Това представлява съвместният живот на терористи и заложници.
 Противно на евентуални първоначални очаквания за кървави заплахи, страх и ужас, романът ни представя типичния пример на Стокхолмския синдром, при който похитителят изпитва симпатия и топли чувства към похитителя си.
 Това е една творба посветена на любовта в нейните най-различни нюанси... Любовта към музиката, изкуството, живота, свободата, народа, статуквото, ежедневното, Бога; любовта към брата, към жената, към мъжа. В една толкова необичайна среда, любовта разцъфва, покълва и у най-закоравелите сърца. А музиката е олицетворение на тази лееща се благодат, която по фантастичен начин омагьосва всички в къщата.

 Интересно съвпадение е, че в една статия съвпаднаха две книги: "Кутия за птици" и "Белканто" с видимо сходни обстоятелства, при които основната сюжетна линия се развива в една къща, в която са затворени главните герои.

 Това е и единственото, по което двете книги си приличат, защото "Белканто" ни показва как петдесетина човека могат да живеят в разбирателство, когато дори нямат обща цел, но имат обща любов.
"Пианистът бе въплъщение на някаква необуздана, отчаяна любов, която не ги бе завладявала от младежките им години насам."

Героите в този разказ са предимно успели хора. Заложниците в частност са известни и/или богати личности, президенти и вицепрезиденти на големи компании, дипломати; хора мерещи успехите си, чрез натрупаните блага. От каква полза са тези блага обаче, в ситуация, като тяхната?
"Допреди заложничеството им той бе гледал на живота си под друга призма - откъм постижения и успехи. Сега му се струваше, че всъщност той представлява дълъг списък от провали: не говореше английски, нито италиански или испански. Не свиреше на пиано. Никога дори не се бе опитвал да свири."

 Когато си представим пленници и нападатели, твърдо вярваме, че последните изживяват тези ужасяващи мигове в безумен страх, сигурни че ще загубят живота си. Възможно ли е да изпитваш спокойствие и сигурност, ако си заложник? В състояние ли е един човек да ти донесе такъв емоционален баланс, че самото му тихо присъствие да те успокоява?
"И когато стоеше близо до него, незнайно защо, самата тя не изпитваше паника. Когато беше до нея, сякаш се скриваше от ярката светлина и влизаше на някакво тихо и тъмно място, сякаш се увиваше в тежкото кадифе на сценичната завеса и в него никой не можеше да я види."

Ако музиката е в състояние да рисува, тя би изрисувала феерични картини, зашеметяващи висини и покъртителни красоти. Ако музиката можеше да рисува, не би успяла да вдъхнови и заплени хората по начина, по който го прави бидейки себе си... Прониквайки не само през ушите, но и през всяка пора на кожата, през ноздрите, очите, посредством вибрациите във въздуха. Оформя свърхестествени образи, които надхвърлят всичко, което едно човешко същество е способно да възприеме. "Всички в хола го наблюдаваха, докато повдигна капака на клавиатурата и прокара веднъж пръсти леко по клавишите, сякаш ги успокояваше. (...) В цялата къща всички - както терористите, така и заложниците, се обърнаха да слушат и голяма тежест падна от гърдите им.(...) Като свири още и после още, докато всички в стаята забравиха, че искат да са на съвсем друго място."

Представете си, че сте затворени да кажем за един месец с някого. Обсотятелствата са извънредни, критични ако искате. Мислите си, че ще загинете, че никога повече не ще видите света отвън и той никога повече няма да бъде същия, какъвто сте го познавали преди събитията. В  един момент, тези край вас, "братята и сестрите" ви по съдба, се превръщат в неимоверно близки до сърцето ви хора. Не всички, разбира се. И някои много повече от други.
Тъкмо този факт е изключително добре уловен от Ан Патчет. Мигът, в който външният живот е нечий друг, а единственият истински е този тук.
"Можеше ли г-н Хосокава да каже, докато надигаше тенджерката с вода, която беше кипнал и охладил сутринта точно по тази причина, че това е най-щастливият период в живота му? Та как би могло да е истина? Нали го държаха затворен против волята му в една страна, която не познаваше, и всеки ден пред очите му някое дете размахваше дуло на пистолет.(...) Тогава откъде това внезапно усещане за лекота, тази невероятна обич към всички?"
"Заложниците до един се разхождаха в градината, като че ли бяха пияни или пък слепи, докосваха и мирищеха всичко, криволичеха, после ненадейно сядаха. Те бяха влюбени в това място. Не биха си тръгнали дори стената да паднеше."

"Каква благословия бе получил той по време на пленничеството си. Никога до сега не бе чувствал тайнствата на Христовата любов тъй близко до себе си, не и когато отслужваше литургия  или получаваше причастие, нито дори в деня, когато го ръкоположиха. Сега разбираше, че сам започва да осъзнава пълната степен на призванието си да следва, сляпо да се намесва в съдби, които никога не би разгадал. Съдбата ти дава награда и ако отвориш сърцето си за Господа, откриваш едно великолепие, което не подлежи на описание. В момент, когато смяташ, че всичко е загубено, погледни само какво печелиш!(...) Всяка нота беше кристална. Тя измерваше времето, което им беше убягнало. Беше интерпретация на живота им в самия момент на изживяванетто му."

""Колко неща таи съзнанието ни, без да ни казва", помисли си Ген. Колко тайни крием дори от себе си."

И колко похвати, колко начини има да изразиш любовта си към някого. Не онова пламенно отадаване и обсебване. Съществува и една деликатна, тиха, безмълвна любов, която витае във въздуха и го изпълва с лекия си аромат: "Тя е влюбена в него. (...) Всичко (...). Начинът по който тя го гледа, по който го избира. Винаги седи до него, а те дори не могат да разговарят. Той е толкова спокоен. Нищо чудно, че иска винаги да е с него."
"Беше толкова близко до нея в този момент, че двамата притежаваха всяка молекула от въздуха в миниятютрната стаичка и въздухът натежа от желанието им, и птравеше всичко възможно да ги съедини."

Докато четях си мислех за измеренията на красотата. За това какви са критерийте ни, има ли някаква скала или обшоприето правило, по което да се ръководим? Кое е онова зъбчато колело, задвижващо механизма на най-потайните, съкровени желания, изразяващи се посредством любов, привързаност, отдаденост. Задължително ли е тези емоции, чувства и усещаниш, да са породени единствено от и към живи същества? Отговорът е: съвсем не! И доказателството е изящно оформено из редовете на "Белканто". Не е с ноти, но понякога буквите умеят да предадат частица от величието на нотите. И нямам предвид текстовете на оперите, които не всеки разбира. Имам предвид усещането, извивките на тоновете, възходите и спадовете, цялата емоция, която тръпне по струните на душата ти и предизвиква вибрации из неподозирани дълбини.
 Това съвсем не е право запазено само за музиката, но и за всички останали изкуства:
"Животът ми би могъл да тръгне в друга посока, но заради книгата, която баба ми толкова пазеше, той е това, което е (...). Що за чудо е това ли? Ами, научих се да обичам красивото. Придобих език, на който да размишлявам за красотата. По-късно това обхвана и операта, балета, архитектурата, която виждах, а още по-късно дори осъзнах, че онова, което бях виждал в картините, мога да видя също в полята или реката. Можех да го разпозная и в хората. (...) Някои се раждат, за да правят велико изкуство, други - за да го оценяват. Не мислите ли? Това само по себе си също е талант, да бъдеш публиката, все едно дали разглеждаш картини в галерията, или слушаш гласа на най-великото сопрано. Не всички могат да бъдат артисти. Трябва да ги има и онези, които са неговите свидетели, които го обичат, и оценяват това, което са имали привилегията да видят(...)."

Когато обичаме, очакваме ли да ни отвърнат със същото? Не искаме ли в действителност емоцията ни да бъде споделена? Не бихме ли били разочаровани, наранени, ако бъдем отхвърлени? Подобно на пианиста: "Любовта, която тъй лесно се предлага, тъй глупаво винаги остава несподелена."
Бих казла не, не и в определни случаи:
"- Що се отнася до любовта... -- най-сетне изплю Роксан.
- Няма какво повече да се каже - прекъсна я (...). - Това е дар. Ето. Нещо, което да ви подаря. Ако имах колие или албум с репродукции, тях щях да ви ги поднеса. Бих ви ги дал в допълнение към любовта си.(...)
- Ами ако аз нямам нищо, което да ви дам?
Той поклати глава.
- Какво говорите, след всичко, което сте ми дали! Но не става дума изобщо за това кой на кого какво е дал. Така не бива да се възприемат подаръците. Тук не правим бизнес. (....) Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е една по-широка гледна точка."

Споделям тук една мисъл, на която попаднах и ми хареса:
"Колко късмет може човек да извади за една нощ? Дали се разпределя на ограничени порции като мляко в бутилка и когато е отлято определено количество, остава само еди-колко-си? Или пък късметът беше в специални дни и когато ти се падне такъв ден, сполетява те безграничен късмет?"
Как ли функционира късметът в действителност? Някой от вас питал ли се е?

 Смело мога да заявя, че книгата е интригуваща, драматична, на моменти по-бавна, но допринасяща по този начин за общото усещане.
 Лично за мен краят дойде някак набързо. Остави ме с впечатлението за небрежен, дори претупан завършек. В няколко страници се случи онова, което очакваш през цялото време.
 В етапа на повествованието има няколко препратки към бъдещето, които в голяма степен ти подсказват развоя на събитията и някак те оставят неизненадан.

Съвсем тематично, ще завърша тази статия с едно изречение от операта на Жорж Бизе (Georges Bizet) - "Кармен":
"L'amour est un oiseau rebelle que nul ne peut apprivoiser, et c'est bien en vain qu'on l'appelle, s'il lui convient de refuser. Rien n'y fait, menace ou priere."
"Love is a rebellious bird that nobody can tame, and you call him quite in vain if it suits him not to come. Nothing helps, neither threat nor prayer."