"Играта" - Андерш де ла Моте

"Играта"
Андерш де ла Моте

  "Играта", започва като на игра.

От начало еуфорично и превъзбуждащо, а в последствие плашещо и изкривено.

 И това е до около края на книгата, когато нещата започват да приличат малко на някой от скалъпените американски екшъни. 

 Творбата определено има обещаващо начало, тръпката на трилъра те държи в напрежение.
 Цялата идея за една мащабна конспирация, за гигантска игра със световни размери и пионки, които се изживяват, като агенти, сама по себе си е брилянтна. Разбира се не е уникална, но оформена и поднесена по начина на Андраш  де ла Моте (Anders de la Motte), е изключително пленителна. 

 Нищо неподозиращият Хенрик HP Петершон, е един типичен безделник, нереализиран,  неуспял, несоциализиран. Хитър, комбинативен и безспорно интелигентен, той е впрегнал "талантите" си в бездействие, дребни хулигански и джебчийски похождения, надлъгване с полицията и липса на всякаква яснота за бъдещето или желание за промяна на статуквото. За това си състояние той удобно вини една присъда, която е излежал: за непредумишлено убийство.

  Не съдба, а целенасочен подбор, поставя в ръцете му изчистеното тяло на сив телефон, който от този момент нататък ще предопределя неговите действия. 

 Влизането и първите задачи, които поставя Водача на Играта, започват леко в стил хулигански провокации и лазене по нервите на разни "клечки". 

 Хенрик разбира, че всеки Играч е скрит зад определен номер, който е нещо като негова позивна. Мисиите се заснемат, както от самия играч, така и от подставени лица. В последствие става ясно, че това са други играчи, но на по-ниско ниво.

 За да е всичко в духа на играта, има и ранг листа. Играчът с най-много точки от най-сложните като изпълнение мисии, е на върха. Това му носи не само сериозни приходи в анонимна банкова сметка, но и възхвалата от странични наблюдатели, които коментират и следят подвизите на Играчите. 

 Желанието за себедоказване и самоизтъкване, за обожание и признание, подтикват НР да поема все повече и по-сложни задачи.
  Както добрата българска поговорка гласи обаче: играчка-плачка.
Твърде главоломното издигане и самозабравяне, в повечето случаи завършват по неприятен начин. Нашият герой не прави изключение от това твърдение, оплитайки се стабилно в мрежите.

 Винаги съм обичала много успоредните повествователни линии. Било то времеви меланж или букет от герои, през чиито очи проследяваме случващото се.
 Тези похвати не винаги са сто процента успешни, но когато са направени качествено, са печеливши.

 В "Играта" проследяваме две линии: тази на Хенрик и на Ребека. Нямам намерение да разкривам подробности около взаимоотношенията на въпросните персонажи, защото в действителност начинът, по който бе поднесена и проследена успоредно историята им, породи значително объркване и закачлив изход.
 Антипод на Хенрик, това е Ребека. Не само по отношение динамиката на събитията, но най-малкото по отношение страната, която заемат: тя е охранител и бивш полицай, той е именно от онези, с които охранителите и полицаите се борят; тя живее в своя малък подреден свят, той живее както свари.

 В "Играта" имаме екшън, интриги, конспирации, хакерство, секс, лични драми, преследвания... Всичко както си му е редът за един трилър. Трябва да отбележа, че нещата вървяха превъзходно до самия край, когато някак мимолетно бяха споменати повратни точки и събития в повествованието. Дали това е целенасочено, можем да разберем, ако продължим поредицата, от която има още две книги, публикувани на българския пазар.