"Под Различни Небеса: Световно Пътешествие в Историята" - Норман Дейвис

Уникално е колко години са изминали от последния ми пост - четири!
Установих, че поради незнайни причини, съм пропуснала да публикувам няколко от започнатите постове. Е преди малко поправих това, публикувайки един от по-завършено изглеждащите - ревю на Петата купа от Дан Симънс.
 Четири години...
Колко много неща могат да се променят за четири години. И същевременно, колко неща си остават същите.
 Това без съмнение е и моята любовна история с книгите. Не просто, че влечението към книгата не отслабва, но с всеки изминал миг се зъдълбочава, обещавайки да се превърне в лбим и доживотен спътник.
 Смело мога да заявя, че през изминалите години се научих, че е хубаво по-често да мълчим и да се вслушваме какво казват другите, да обмисляме по-добре преди да говорим и да намерим време да се обогатяваме повече - за мен поне на първо място - чрез четене.

 Оставам си все така болезнено непреклонен почитател на най-разнообразна като жанрове и стилистика литература.
 Наблюдавам в последно време изместване на центъра на интересите ми - вече наблягам малко повече на научна литература и историята е сред моите фаворити.
 
 А когато историята е обвързана с околосветско пътешествие - е, не е нужно да обяснявам защо душата ми ликува.

 Норман Дейвис е известен ангрийски историк и автор на редица трудове посветени най-вече на Европейската история.

 В "Под Различни Небеса: Световно Пътешествие в Историята", Дейвис предприема редица пътувания, за да се запознае и най-вече да НИ запознае, с историята на някои от най-отдалечените кътчета на нашата планета.
 Той изследва подробно и много внимателно историята на колониите, мъчили се за своята независимост под бича на Британската, Испанската, Португалската, Холандската, Руската, Френската "империи". Слагам думата империи в кавички, тъй като макар тези и много други страни сами да са се провъзгласявали за империи, са им липсвали онези типични белези на империализъм.

 Подобно на героя на Жул Верн, Филиъс Фог, Норман Дейвис поема на изток. За разлика от Фог, Дейвис не изполва параходи, балони и железници. Пътуването му би изглеждало напълно тривиално за всеки съвременник, но кой знае, навярво за самия Жул Верн, би било не по-малко ексцентрично от пътешествието на Фог в нашите очи.

 Дейвис поема на изток със самолет (преди това прави малка спирка в Конуел). При това не един. При това с няколко спирки по определения маршрут и като част от RTW ticket - или на чист български език - билет за околосветско пътешествие. То има определен брой спирки и ограничението да се пътува само на изток.
 За всички, които проявят търпението и постоянството да достигнат до последните глави, подробно е описана причината, защо пътуването на изток е винаги по-бързо и по-лесно. Ще дам малък жокер - има общо с въздушните маси.

 И така, поемаме на път с Дейвис и неговия запас от изключително подробни исторически очерци и наблюдения.

 През богатството на ОАЕ, блестящите кули, протягащи стъклено-стоманени пръсти, построени благодарение на черното злато; през бившите Британски колонии и протекторати в Малайзия, Сингапур - сега превърнали се в Азиатски тигри; Мавриций, Тасмания, Нова Зеландия; Френска Полинезия и Таити, Тексас, отвоюван от Мексико, Ню Йорк и бурното му заселническо минало - превърнал се в символ на свободата за милиони, търсещи по-добро бъдеще в Америка.

 Това е масивен труд в над 700 страници, който с лекота, методичност и безпристрастие, проследява похватите на колонистите, тяхната бруталност, подмолност и безочие, но същевременно и тяхната предприемчивост, безстрашие и находчивост.
 Великите Географски Открития, бележат началото на една неспирна борба за надмощие вече на световната карта. Природните блага и завземането на нови територии, са част от дневния ред на великите сили още от онези ранни времена. 
 Както често обичаме да си повтаряме в днешно време - колелото се върти и историята има тенденцията да се повтаря.
 Сякаш не много се е променило и днес - векове след онези първи заселвания, след масовия геноцид над местните племена и наглото заграбване на поземлените ресурси.
 Да, сега заклеймяваме тези деяния от зората на колониализма, но тактично затваряме очи и извръщаме глава що се касае до съврменния геноцид, който силните налагат над слабите.

 В интересни времена живеем "O tempora, o mores", както биха казали в Древен Рим или "О времена, о нрави!".

 Няма да навлизам в подробности, относно времето, в което пиша това. Вярвам че не са малко онези от над трите милиарда, които в момента са затворени у дома и пишат подобни редове.
 Причината, за всички, които някой ден ще прочетат тези редове е ясна - поредната наглост и безхаберие по отношение на всички онези, които ще се простят с живота си - изкуствено създаден вирус, изпуснат или по-правилно пуснат от лаборатория. Някъде. От някого.

 Как ще промени нашето близко и далечно бъдеще... Предстои да разберем.

    Cotopaxi 1855, Frederic Edwin Church

"Петата купа" - Дан Симънс

Аз съм изключително голям, болезнено посветен почитател на историите, в които сър Артър Игнейшъс Конан Дойл дава живот на най-известния си литературен образ - този на детектива Шерлок Холмс. До такава степен, че у дома можете да откриете издадените творби на поне няколко езика и във всевъзможни оформелния, препечатки, допечатки, нови издания, сборници и прочее. 

 Не дотам вманиачена и определено не достатъчно финансово обезпечена, за да задоволя амбицията да се превръщам в заклет колекционер на всяка публикувана книга от излизането на разказите, до момента. Но смело мога да заявя, че съм силно претенциозна към съвременните автори, които въвличат Шерлок Холмс в своите творби, често пъти с надеждата да спечелят читателското внимание. 

 За какво бяха тези многословни встъпителни думи? Просто, за да ви уверя че съм взискателен и избирателен читател що се отнася до нов прочит на класически произведения и техните герои. 

 Но, "Петата купа" на Дан Симънс определено попада сред фаворитите ми за днешни автори, докоснали се до същността и уловили харизмата на един по-близък до нас Шерлок Холмс, на един митологизиран образ, който получава човешки очертания. 

 Дан Симънс (Dan Simmons) не е автор, комуто е нужно представяне, той е добре известен и на родната читателска публика с редица от своите трудове, сред които най-известните са научнофантастичните цикли: Хиперион (Hyperion Cantos), Илион/Олимп (Illium/Olympos), трилогията за детектив Джо Курц (Joe Kurtz) и още над двадесет произведения в жанра фантастика, фентъзи и ужаси, сред които "Песента на Кали", "Лешояди", "Ужас" и др.  

"Петата купа" (The Fifth Heart) е последно издаденото произведение на Дан Симънс, в което той умело ни връща назад във времето, описвайки поредното приключение на обичания от поколения детектив Шерлок Холмс.
 Макар книгата да попада в жанра трилър мистерии, тя е и исторически роман, в който можете да откриете множество препратки към реални лица и събития от епохата. Гарантирам, че ще събуди любопитството ви за много от подробностите и подтикнати от детайлните описания, ще се разтършувате за повече информация. 

 Тази 664-странична книга, ще ви отведе на много по-заплетено приключение от класическите кратки разказни форми. Тук успоредно се преплитат два основни случая с евентуална връзка помежду им и сериозни последствия, ако детектив Холмс не успее да се справи със загадките.

 Съвсем не бива да ви обезкуражава обемът на произведението - чете се леко, увлекателно без да е пошло и тривиално.
 Личен съвет от мен: следете внимателно имената, ще се изненадате колко много от тях са на действителни личности.

  

"Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите" - Стоян Динков

"Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите"
Стоян Динков

    Изключително трудно, а и по право грешно би било да разгледам тази книга, като художествена литература. Да сложа два-три цитата и да ви кажа колко увлекателна или не, е. 

  Това е труд, целящ да просветли историческите "тъмнини" и да ни даде отговори на въпроси, да изгради у нас становище по даден проблем. 

      Ето защо, аз ще се опитам да бъда максимално акуратна по отношение на проблематиките, засегнати тук. 

    Не съм историк, така че не очаквайте от мен да давам обосновки от професионална гледна точка. Не ще се и опитвам дори да симулирам съдническа дейност с цел заклеймяване или възхвала работата на г-н Динков.

   Онова, което ще се опитам да направя е да ви дам гледните точки, от които вие сами да си направите изводи и да изберете най-вярната за вас самите вариация.  

 Докато четеш "Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите", спокойно можеш да се оставиш, да бъдеш убеден в действителността на съжденията. Г-н Стойков се е постарал със събирането на факти подкрепящи неговата теза. Но от онези, до болка повтаряни сред т.нар. исторически светила напяващи мантрите за тюркския ни произход, за нашата малка орда от азиатските пустини с хуно-татарски произход и прочее всички сме чели статиите на Константин Иречек и Васил Златарски.
 Все твърдения направени на пух и прах след публикуване резултатите от едно от най-мащабните изследвания върху генната структура на българите направено от проф. Драга Тончева, акад. Ангел Гълъбов и екип.
 Изследване, което в интерес на истината остана сериозно пренебрегнато и не доведе до никакви промени в утвърдената грешна образователна система.
 Изглежда все още не сме готови да проумеем и приемем една истина - че българите сме потомци на най-древните народи крачили из Европа.

 Поинтересувах се от това каква е общата нагласа в историческите среди към труда на Стоян Динков.

  Единственото, на което попаднах бе коментарът на проф. Божидар Димитров: 

"Не четете книги на неспециалисти, всъщност как да ги различите. (...) Българите на Аспарух са от иранския клон на индоевропейските народи към които спадат и славяните и германците. А също и траките. Те за това толкова лесно са се слели тук със славяни, готи и траки. Езиците им тогава са били близки, тъй като се състоят само от битовизми в лексикално отношение.”
 Цитат, който честно казано не ми се нрави поради ред причини, една от които е че тъкмо специалистите ни доведоха до състоянието да не познаваме корените си и да ги търсим там, където никога не са били. 

 Още в своите уводни думи Динков изтъква необходимостта от една чиста история, базирана върху науката, а не подопечна на политика. Няма две мнения, че на мен поне несъмнено ми се живее в свят, в който уважаваме, ценим и познаваме истинската си история. Свят неподвластен на машинации, единоборство и омаловажаване на нашето наследство.

 Ето какво казва в своята статия Иван Иванов:
"Освен чисто историографските различия между съдбата на прабългарите и ранните тюрки, съществуват и фрапантни културни различия. Тюрките изгарят своите мъртви - прабългарите практикуват главно трупополагане; тюрките почитат повече от 15 божества, между които небето (тенгри) - прабългарите богоговеят пред небесните светила (Слънце, Месечина, Янкул); тюрките не си деформират главата - прабългарите и родствените им народи практикуват изкуствена деформация на главата; тюрките нямат храмове - прабългарите строят множество храмове, подобни на зороастрийските; тюрките са ниски и дребни монголоидни мелеси - прабългарите са едри европеиди; тюрките са скитащи животновъди без постоянни селища - прабългарите имат скотовъди, отседнали земеделци и градостроители. Въпреки всички тези доводи, тюркската хипотеза господстваше безапелационно в продължение на повече от 50 години, защото тя не е научна постановка, а политическа доктрина." Аз ще добавя от себе си - прабългарите правят всичко подобно на траките, защото са наследници на траките!
Цялата статия можете да прочетете тук.

  Докато духът ми се луташе безпътен и ненамерил правдиви отговори на въпросите си, попаднах на съвсем новата, издадена в края на 2015г., книга на Стоян Николов "Укритото и премълчаното в българската история". Поне за мен, тя даде отговори на част от множеството въпроси, които така и не ми даваха мира.
 Съвсем скоро, ще се посветя на подобаващо ревю и за нея.

Ако трябва да направя някакво заключение за "Туран - от скитите и хуните до тюрките и българите", то ще е: прочетете, за да знаете какви са фактите които използват привържениците на версията за тюркския ни произход. Така ще ви е по-лесно да ги оборвате!

Пишеща машина - из “Дневник на нашето настояще“

- Пишеща машина? Какво е това?

- Антика - възкликна някой, после ентусиазирано добави - Баба ми тракаше постоянно с нея. Голям шум, голяма досада. После, после я качихме на тавана.

- И за какво служи?

- Вероятно, за да пишеш - провикна се друг с шеговит тон.

Разнесе се откъслечен смях.

- Аз имам пишеща машина - поде решителен глас. -  Underwood 1 от 1897г. Принадлежеше на майка ми, на нейния баща, на неговия баща, който я бе купил, за да напише мемоарите си. Все още я използвам. Работи безотказно, а танцът по клавишите се лее като мелодия на романтична соната.

- За какво служи? - бе повторен въпросът.

- Как за какво? За писане, разбира се! - възкликна човекът с решителния глас.

Залата с приглушена светлина забръмча като кошер от сподавени възгласи и шушукания.

- Че кой ще използва такова нефункционално и морално остаряло нещо, при положение че имаме свръх модерни и бързи компютри. С един клик можем да споделим историята с целия свят; с друг да я разпечатаме; с трети да я редактираме, без да се бавим, без да цапаме листовете...

- Да, да - прекъсна монолога решителният глас, в чийто тон се долавяше усмивка, - всичко тогава е стерилно, бяло, оптимизирано, бързо, лесно, конвейрно... Не пишем на ръка...

- На ръка?! На ръка?! - пропълзяха сподавени викове.

- Не пишем на ръка. - ярко се открояваше закачката в решителния глас. - Кога за последно писахте? На ръка, с писалка, с химикалка, с молив, а може би с перо?! А в редките случаи, когато ви се налага да попълвате документи на ръка, чувствахте ли се като невръстни деца, правещи първите ченгелчета и извивки на буквите. Чувствахте ли се обезличени, когато видяхте как почеркът ви е атрофирал? Помните ли онази наука? Графология, наука за разкриване на характера чрез почерка. Определя се посредством анализ на изписването на буквите, наклона, големината, натиска върху листа.

Екзотична наука, псевдонаука или както я опростиха - изследване, давещо се в безличието на текстовете набрани на компютър, стилизирани в някой от определените, “по избор“ шрифтове в системата. Има дори и стил handwriting. Забавно, нали, така дори и писането ни на ръка ще е еднакво. Ще сме съвсем еднакви, лишени от досадните различия.

 Настъпи тишина. Чуваше се само глухото потупване на пръсти по клавиатурите на преносими компютри, тъмни лица облени в изкуствената светлина от лаптопи, таблети, смартфони... Пишещи, споделящи къде се намират, какво им се случва; набиращи кратки съобщения с автоматично изскачащи предложения за думи при набиране на първите букви. Атрофирали, безчувствени пръсти и мозъци, плъзгащи се по сензорни екрани. Всичко с цел минимизиране на времето, усилията, чувствата, мислите, разсъжденията.

 А там някъде се изправи една фигура, бледа, с проблясваща усмивка. Насочи се към изхода и отвори вратата. Ако имаше кой да го погледне, ако поне един бе вдигнал глава от монитора на устройството си, щеше да види графита изцапал пръстите му и мастилото по ръбчетата на ръкавите му. Но никой не видя. Силната дневна светлина го погълна.

Credit: John Holcroft

Addiction to technology
Addiction to technology
Smartphone addiction
 

Днес - из "Дневник на нашето настояще"

„Днес“

 

Събудих се от някакъв странен сън, който сънувах. Дори не си спомнях, но чувствах как ме е нагнетил и е загнездил у мен едно постоянно усещане за тревога.
Погледнах навън. Хеликоптерите все така кръжаха над града.
Вече втора година бяхме под доброволно военно положение.
Войната на прага на континента ни и постоянните атентати, накараха хората сами да поискат закрилата на бойни части и механизирани подразделения. Като изключим патрулиращите танкове, бронетранспортьори, хъвита с тежки картечници, въоръжените военни, обикалящи из града, вечерен час, внезапни проверки; всичко бе постарому. Ако слушаш музика със слушалки, дори може да се изолираш от шума на прелитащите хеликоптери и празните бомбардировачи, връщащи се от мисия.
Цялата тази операция не успокои хората. Тъкмо напротив: нажежи обстановката и изпили нервите до степен на скъсване. Станахме по-плахи и мнителни. Пътувахме все по-рядко, докато напускането на страната не стана „доброволно” забранено. Границите бяха затворени, полети, влакове, автобуси, с преустановено действие, до второ нареждане. „Опасността дебне навсякъде” се рецитираше от комюникета. Всички ресурси се пренасочваха към нашите пазачи. Пазачи в буквален и преносен смисъл.
Рядко научавахме вести за „отвън”. От време на време се споменаваше някой и друг кървав атентат, потвърждаващ необходимостта от бдителност. Хората се превърнаха в плахи антисоциални животни, готови да се закълнат, че собственият им брат, съпруга, баща, може да извади пистолет и да ги застреля.
През каквото изглеждаше, като подозрително равен интервал, се извършваше по някое убийство, хвърлящо в ужас населението и затвърждаващо необходимостта от още повече патрули.
Сякаш това не се е случвало и преди, сякаш бързо забравихме, че дори не обръщахме внимание на колонките с тежки криминални деяния във вестниците.
Сега това бе недопустимо, равнозначно на тероризъм едва ли не. Крещящо доказателство за неотложно и постоянно военно присъствие.
Истината е че в нашия град никога не е имало атентати. Сблъсъците между силите на реда и мирните граждани просто бяха използвани като претекст за предприемане на по-крайни действия. Нагнетяването на едните срещу другите, и едните и другите част от обществото, бе умел ход на управниците в стремежите им към статукво, което да прикрива собствените им задкулисни действия.
Надявам се не мислите, че тази скъпа „охрана” представлява разумно отделена част от държавния бюджет. Ни най-малко. Наложен бе градски данък „обществена сигурност”, който буквално изстискваше всички ни, за да осигури „ред” в нашата обител. Скочиха и местните данъци и такси с два и половина пъти. Причината: субсидиране на военния сектор, за поддържане на войната.
Колко компании спечелиха тлъсти пари от всички тези шантажи, за мен и обществеността ще си остане тайна.
  Примигнах, осъзнавайки какво не бе наред тази сутрин. Този мой сън бе отключил едно от редките ми състояния на бунтарско недоволство. Казвам редки, защото се примирих с мисълта, че ще остарея под същия знаменател, под който живях през последните две години. До днес. Защото днес се събудих от един особен сън…

 Pictures credit goes to Michal Karcz

"Играта" - Андерш де ла Моте

"Играта"
Андерш де ла Моте

  "Играта", започва като на игра.

От начало еуфорично и превъзбуждащо, а в последствие плашещо и изкривено.

 И това е до около края на книгата, когато нещата започват да приличат малко на някой от скалъпените американски екшъни. 

 Творбата определено има обещаващо начало, тръпката на трилъра те държи в напрежение.
 Цялата идея за една мащабна конспирация, за гигантска игра със световни размери и пионки, които се изживяват, като агенти, сама по себе си е брилянтна. Разбира се не е уникална, но оформена и поднесена по начина на Андраш  де ла Моте (Anders de la Motte), е изключително пленителна. 

 Нищо неподозиращият Хенрик HP Петершон, е един типичен безделник, нереализиран,  неуспял, несоциализиран. Хитър, комбинативен и безспорно интелигентен, той е впрегнал "талантите" си в бездействие, дребни хулигански и джебчийски похождения, надлъгване с полицията и липса на всякаква яснота за бъдещето или желание за промяна на статуквото. За това си състояние той удобно вини една присъда, която е излежал: за непредумишлено убийство.

  Не съдба, а целенасочен подбор, поставя в ръцете му изчистеното тяло на сив телефон, който от този момент нататък ще предопределя неговите действия. 

 Влизането и първите задачи, които поставя Водача на Играта, започват леко в стил хулигански провокации и лазене по нервите на разни "клечки". 

 Хенрик разбира, че всеки Играч е скрит зад определен номер, който е нещо като негова позивна. Мисиите се заснемат, както от самия играч, така и от подставени лица. В последствие става ясно, че това са други играчи, но на по-ниско ниво.

 За да е всичко в духа на играта, има и ранг листа. Играчът с най-много точки от най-сложните като изпълнение мисии, е на върха. Това му носи не само сериозни приходи в анонимна банкова сметка, но и възхвалата от странични наблюдатели, които коментират и следят подвизите на Играчите. 

 Желанието за себедоказване и самоизтъкване, за обожание и признание, подтикват НР да поема все повече и по-сложни задачи.
  Както добрата българска поговорка гласи обаче: играчка-плачка.
Твърде главоломното издигане и самозабравяне, в повечето случаи завършват по неприятен начин. Нашият герой не прави изключение от това твърдение, оплитайки се стабилно в мрежите.

 Винаги съм обичала много успоредните повествователни линии. Било то времеви меланж или букет от герои, през чиито очи проследяваме случващото се.
 Тези похвати не винаги са сто процента успешни, но когато са направени качествено, са печеливши.

 В "Играта" проследяваме две линии: тази на Хенрик и на Ребека. Нямам намерение да разкривам подробности около взаимоотношенията на въпросните персонажи, защото в действителност начинът, по който бе поднесена и проследена успоредно историята им, породи значително объркване и закачлив изход.
 Антипод на Хенрик, това е Ребека. Не само по отношение динамиката на събитията, но най-малкото по отношение страната, която заемат: тя е охранител и бивш полицай, той е именно от онези, с които охранителите и полицаите се борят; тя живее в своя малък подреден свят, той живее както свари.

 В "Играта" имаме екшън, интриги, конспирации, хакерство, секс, лични драми, преследвания... Всичко както си му е редът за един трилър. Трябва да отбележа, че нещата вървяха превъзходно до самия край, когато някак мимолетно бяха споменати повратни точки и събития в повествованието. Дали това е целенасочено, можем да разберем, ако продължим поредицата, от която има още две книги, публикувани на българския пазар. 

"Смъртта на Рицаря Челано и други истории" - Теофано Калояни

"Смъртта на Рицаря Челано и други истории"

Теофано Калояни

   Не че има каквото и да е значение, дори бегло, но в случай че си мислите, че Теофано Калояни е мъж, сте сгрешили... Жена е, и то гъркиня с български корени.

 Какво по-хубаво от една такава пъстра комбинация, която доволно се проектира и в тази й конкретна творба.

 "Смъртта на Рицаря Челано и други истории", както подсказва самото име, е сборник с разкази, както плод на въображението, на писателката; така и такива разказани от нейната баба. А баба й забележете е живяла в Пловдив. Едни безвъзвратно загубени златни дни, за които възрастната жена си припомня с умиление.

 Но да не навлизаме в детайлите на един сложен свят, който по същество представлява бастионът на бабините спомени.

 Книгата започва с едноименния разказ за Рицаря Челано. Бидейки отдадена любителски и професионално на изкуството, Калояни изкусно е преплела историята на една картина с историята на изобразения на нея герой. Или по-правилно казано - ретроспекция на неговия живот, през погледа му на отишъл си от този свят човек. Изключително свеж похват, който придава нов смисъл на картината La morte del Cavaliere di Celano, която се намира в църквата в Assisi, в Италия. 

Творбата е започната през 1297г. и завършена три години по-късно, през 1300г., от Гиото (Giotto di Bondone). Ако срещате това име за сефте, то принадлежи на смятания за един то първите творци на Италианския Ренесанср прословут, както като художник, така и като архитект.  

 Не си мислете обаче, че Гиото е бил неизвестен за своите съвременници, подобно на много негови съмишленици. Тъкмо обратното: той е почетен от италиански поети, като Бокачо (Boccaccio) и Сачети (Sacchetti); както и Данте Алигери, който споменава художника по име в своята прословута "Божествена комедия". Ако сте по-любознателни, можете да надникнете за бърза справка  тук, макар  лично аз да препоръчвам по-задълбочени статии, като например намиращите се тук.

 Следват още десет разказа, поместени в този сборник: "Истории от Светото писание".Солта на земята; Черният корал; Мъртво море; Охлювите; Адам и Ева в рая; Свети Георги и змеят; Куполът; Родното място на град Килкис; Менадите; Змийското яйце.

  Всички те са обединени от общото си митологично естество. Представляват предания, разпространявани от хората, които са се опитвали да обясняват случващото се, чрез божествена намеса. 

 Част от тях са на базата на езически митове и легенди, друга на библейски такива. И въпреки това са еднакво интересни и увлекателни. 

 Книжката е малка, лека за четене и приятно ангажираща вниманието, без да е натрапчива или досадна. Разказите не са прекалено дълги, за да досадят или да ни отегчат; нито са твърде кратки, оставяйки ни с множество въпросителни и повдигнати вежди.