"Беоулф" - Х.Е. Маршал и "Легенди за страстта" - Джим Харисън

Обещах, че ще изложа моите впечатления от всички книги закупени на "Пролетния базар на книгата".

 Ето я стройната слекция от заглавия:

 Започнах своето приключенско четене в низходящ ред, така че ако някой търси определено заглавие просто погледнете снимката и проследете публикациите. 

Не се съмнявам, че са изписани много по-професионални статии по отношение на горепоместените произведения, така че не пледирам по никакъв начин за изчерпателност, точност и всеобхватност. Моята дума не е закон, така че ако очаквате из следващите редове да прочетете безпристрастен, сбит и конкретен материал-рецензия, по добре не продължавайте. 

"Беоулф - Легенда за война" - Х.Е. Маршал
Това издание на Беоулф е в преразказана форма, вместо в традиционната куплетна.
 Оригиналната англосаксонска епическа поема се състои от 3182 стиха, което я поставя сред най-дългите ранни творби. Тя е и една от най-старите достигнали до наши дни: датировката на текста е около VI - VIIIв.
Беоулф е смел германски войн от племето на гаутите в южна Швеция, който поема на спасителна акция, заедно с най-верните си другари. От помощ се нуждаят техните съседи даните и великият им крал Хротгар.
 В Дания Беоулф убива великана Грендел, а сетне и неговата майка: Водната змеица, дръзнала да нападне хората, за да отмъсти за сина си. 
 След животозастрашаващите битки, Беоулф се завръща в своята родина, където наследява трона и управлява дълги години в благоденствие.
Вече възрастен, великият герой влиза в последната епична битка. Той погубва Огнения дракон, но и сам пада смъртоносно ранен.
 Интересни факти около поемата, са че в нея са описани действителни лица:, като Хротгар, Гортхулф и Охтере, които срещаме и в "Геста Данорум", "Старата Еда" и форналдарсагите.
 През 1936г. Дж. Р. Р. Толкин възкресява епоса за модерната публика. Неговата лекция "Беоулф - чудовищата и критиците", разглежда творбата не само, като източник на сведения за англосаксонския език, но и от гледна точка на литературните й качества.
 За по-любопитните, прилагам линк с текста на лекцията:
Beowulf: The Monsters and the Critics

 Този преразказ клони малко към детска приказка. Силно синтезиран и опростен. Ако четете Беоулф за първи път, съветвам да го намерите в поетична форма.

Джим Харисън

"Легенди за страстта" 

 В действителност българското издание съдържа три разказа, но е озаглавено "Легенди за страстта" по името на първия поместен.

Купих книгата, защото ми бе силно препоръчана от няколко места. Честно казано, изобщо не включих, че това е онази книга, вдъхновила създаването на едноименния филм на реж. Едуард Зюик с участието на сър Антъни Хопкинс, Брад Пит, Ейдън Куин, Джулия Ормънд и др. Безспорно превъзходна лента, която съветвам да уважите, отделяйки една меланхолична вечер. Оригиналното заглавие е Legends of the Fall (1994).

 Ако трябва да съм напълно откровена, никак не обичам да гледам филм, преди да съм прочела книгата по него. Особено, ако фабулата е обещаваща. Има нещо леко дразнещо, когато четеш и си представяш не герои плод на твоето въображение, а актьорите, подбрани от режисьора.

 Неминуемо, всяко правило има своите изклюения и екранизацията на този роман е ярко доказателство!

 С леки пропуски и отклонения, сюжетната линия във филма, следва тази в книгата. При все че съм гледала първо филма и едва сега прочитам книгата (мой личен пропуск), бе изключително любопитно да проследя изграждане образите на полковник Уилям Лъдлоу, неговите синове и моят любим персонаж: Бързия нож. 

 Поклон пред таланта на сър Антъни Хопкинс, който толкова много обогатява своя герой, че докато четях, правех асоциации и не можех да си избия от главата неговото изключително въплъщение! Присъстивето му, осанката... Когато е в кадър, всичко бледнее пред него. В действителност, това е поредната изключителна роля на един титан и е невъзможно да посоча по-добър избор от него.

 От друга страна Брад Пит, който ми е твърде сладникав и когото недолюбвам особено, някак като че измества центъра на своя образ. Няма две мнения, че Брад Пит е изключителен актьор, който прави великолепни филми. И все пак. След като прочетох книгата, се потвърди някак второстепенната теза във филма, че хората, които се разбиват в Тристан, като в скала, са го обичали безкрайно, той е бил така обожаван заради своя див, необуздан, първичен, раним, чувствен, избухлив, нехаен, приключенски характер. 

 Знам как жените, а и някои мъже припадат по красотата на Брад Пит. По неговите нежно ръбати черти. Разбирам в някаква степен и защо именно той е бил избран, но като факт остава: да, нормално е всички да го обичат и харесват, той е най-добре изглеждащият. Лице, тяло, усмивка. 

 В самата книга никъде не се дава физическо описание на тримата братя. Разбирайте, никъде няма: той е метър и осемдесет, добре сложен, с кестенява коса, сини очи, квадратна челюст и прочее. Тъкмо напротив. Повествованието е максимално лишено от физически характеристки. За сметка на това, характерите, емоциите, чувствата, създават едни неизличими ликове. Прекрасен подход, който позволява самостоятелно изграждане на типажа по осмотрение на четящия.

 Ах, Монтана! Не съм имала удоволствието да посетя лично живописните кътчета из щата Монтана, но винаги съм хранела особено удивление и възхищение към точно тези ширини.

 Ако и вие, като мен се прехласвахте по спиращите дъха природни красоти във филма и лелеехте да яздите сред буйните поля обградени от високи планини, ще ви разочаровам. Преобладаващата част от филма, е заснета в Канада. Ранчото и всички прелестни гледки около него са от областта на Калгъри, Албърта.

 В заключение, мога да кажа, че това е един изключителен роман, връщащ ни назад в сурови времена, в които най-силните оцеляват. Една история за свят разтърсван от световни, национални, локални войни. Един свят загърбващ тъмното минало на диви каубои, заселници, бягащи от закона европейци, приключенци търсещи по-добър живот сред неизследвани земи, унищожаване на велика цивилизация, борба за оцеляване, смесването на справедливост и отмъщение и правилата на чест и мъжество. Време безвъзвратно отишло си и оставило пореден траен отпечатък въху човешката истори.

 "Мъст"

Мъст е вториата новела в книгата и този път след кратка консултация с интернет, установих, че също е филмирана. Факт, който ни най-малко не ме изненадва, предвид разкошния и драматичен сюжет.

 Филмът също е едноименен "Revenge" (1990) на реж. Тони Скот, с участието на Кевин Костнър, неповторимият Антъни Куин, Маделин Стоу и др.

 При все, че не съм гледала този филм, удоволствието, че прочетох първо романа е изключително голямо!

 Какво сме готови да сторим от и за любов? А какво бихме извършили от ревност? "Мъст" е история, изключително балансирана, чиста и праволинейна. Любов, изневяра, отмъщение, трагизъм, разплата, драма. Образите са уравновесени, земни и човешки. Нито чисто бели, нито чисто черни. Притежават своята естествена страст, похот, яртост, любов, разкаяние, страдание.  

Фабулата, макар и банална и навярно дотегнала до болка от предсказуемост, е напротив, така увлекателно, пленително и вникващо представена от Джим Харисън, че искрено ме затрогна. Краят е аха на прага на американски щастлив край и те хвърлят "в джаза".

 Много на място, в последните десетина страници, авторът умело преплита биографията на Кокран с любовта му към Мирея. Така се създава действителното усещане за безконечна скръб и безпътие, с които в края на краищата остава героят.

 И тук усещам сходство с темата за първичността, както и при "Легенди за страстта". Имаме Мауро, пеон (мексикански селянин, но да си го кажем правичката: местен индианец), който силно напомня за Бързия нож и също като него подкрепя и като че единствен разбира главния герой. 

Суров, първичен мъж, който познава и уважава природата и нейните закони. Разбираме за обичта на Мауро към неговите близки и готовността му да отмъсти, ако някой им посегне, също както и при Бързия нож. Виждаме и темперамента на кореняците, които бавят но не забравят.

 Наказанието за изневяра не е запазена мексиканска черта. Но чакането, правилно преценената, обмислена разплата, е както казва самият автор: "Амадор притежаваше търпението на латиносите (...). Таеше омразата си години наред, докато му дойдеше времето да се освободи от нейния товар."

"Човекът, който се отказа от своето име"

Третата и последна творба от сборника на Харисън, е посветена на един зрял мъж в своите четиридесет години. Тя проследява живота му: неговите студентски трепети, страсти, отдаденост на една кариера, семейство, трупане на богатства, които постепенно го отегчават и отблъскват. 

 След развод, много разочарования, лъкатушения и пробване на какви ли не методи за внасяне на смисъл в своето съществуване, Нордстром е отчаян и безпътен. Всички смятат това за пристъп на кризата на "средната възраст", но читателят по-скоро откроява това, като стремеж към себепознание. Към определяне мястото на индивида в света, неговата роля на земята.

  Героят постепенно открива за себе си, че е работил нещо, което не го е удовлетворявало, че е живеел скрит живот. Че е подтискал собствените си мечти, полет на духа и въображение. 

 Многото мимолетни връзки, напускането на работата му, раздаването на парите му, го карат до поеме по един съвършено нов път. Той разкрива любовта си към готвенето, преоткрива страстта си към танца и намира себе си в едно много по-различно поприще. Не като бизнесмен в голяма петролна компания, не като вицепрезидент на популярна книготърговска фирма, а като готвач в рибен ресторант в Исламорада, Флорида, с неголяма заплата, шест дневен работен график и цял един ден за любуване на морето и неговите обитатели.

 И тук подобно на предните два разказа, имаме един проникновен индианец. С любов към алкохола, но благ, мъдър и запазил тайнството на неговите деди: "(...) никой не се ражда и никой никога не умира."

 Стилът на Джим Харисън е изключителен. Ненатруфен, мозаичен, дълбок и същевременно лек за четене, почти телеграфен. Поразгледах коментари из нета и общото впечатление е, че ако новелите му бяха по-дълги, щяха да са още по-невероятни. Тъкмо в тази връзка намерих и едно интервю, в което той дава отговр на подобен въпрос:

"INTERVIEWER

So sometimes you have to consciously hold a style in?

HARRISON

Absolutely, because you want the style, in that book especially, to burst at the seams. One editor told me that if “Legends” was 450 pages rather than one hundred pages, I could make a fortune. But the whole reason it works is that it’s only a hundred pages. Tristan isn’t Tristan if he’s babbling. And the grandeur is in people’s minds."

"Интервюиращ:

Значи понякога трябва да удържате стила си?

Харисън:

Абсолютно, защото искаш стилът, тъкмо в тази книга, да се пука по шевовете. Един редактор ми каза, че ако "Легенди" беше по-скоро 450стр., а не сто, можех да направя състояние. Но причината за успеха на книгата е, че е тъкмо сто страници. Тристан не е Тристан, ако дърдори. И величието е в човешките умове."

Интервюто е от 1986г. и ако имате желание да го прочетете, последвайте линка:

Jim Harrison Interview

 За колекцията "Легенди за страста", мога само да кажа: няма да съжалявате, ако я притежавате в личната библиотека!

"Захвърлен в природата" Милен Русков

Изконно, бях замислила друга тема за поредния ми пост, но едно любовно завръщане-препрочитане към "Захвърлен в природата" на Милен Русков промени моите намерения.
 Всеки има своето си световъртене, разбиране и асоциации свързани с дадена творба. Смело може да се каже, че колкото хора прочетат една книга, толкова тези и интерпретации може да има за нея.
 Никога не съм била почитател на "Тук авторът е искал да каже, че...", "В това изречение ние всъщност трябва да открием скритото послание, а то е..." и прочее. Бях добра в часовете по литература именно със спекулациите (от философска гледна точка), но когато започнах да пиша мои собствени мънички разкази и стихове, тази закодирана преплетеност липсваше. Никога не пиша с идеята, че сега тук ще закопая разковничето, там ще метна някой двусмислен трагизъм, а общото ми послание ще е, че съм циничен мизантроп.
 Ни най-малко! Поне от моята камбанария, писането винаги е било плод на леещ се поток от мисли, конфигурирани на мига в мозайка, която трябва да погледнеш отдалеч, глобално, общо, за да я разбереш; да прозреш цялата картина. Сигурна съм, че това в голяма степен е разликата между мен и великите автори, но всяка мечка си знае гората, жаба - гьола и т.н.
 Все пак, винаги съм се питала, непременно ли даден творец заключва нарочно скрити послания в своите произведения? Винаги ли зад едно послание, трябва да открием другото, или това е просто плод на нашата фантазия, начинът по който нашият мозък работи, нашите възгледи, които ние се опитваме да въплътим? Трябва ли да гледаме едно литературно произведение, пречупено през призмата на нашия характер и разбирания, или трябва максимално да се опитаме да опознаем характера и мирогледа на автора, за да вникнем в неговата творба?
Прочетох доста рецензии и статии по отношение на "Захвърлен в природата" и това няма да е поредната такава.
 По-скоро искам да напиша какво даде на мен тази книга. Тази така лееща се книга, увличаща, усмихваща, натъжаваща, замисляща.
 В съвремието, вселекуващият тютюн, който заема централна (?) част в повествованието е обявен едва ли не за враг на човека и голямо зло, причинител на редица заболявания, ускоряващи неймоверно леталния край. Пагубно е влиянието на тютюна не само върху употребяващия го, но и върху тези край него, вдишващи парите и дима.
 Гледайки естетвената първа плоскост, няма как да не се подсмихна и да завия доволно мустак (ако имах такъв). Никога не съм пушила, но всестранните ползи на растението, възпритето в действителност като панацеа през Ренесанаса, ме връща в действителността.
 Историята не се повтаря, никога! Но смея да твърдя, че следва дадени цикли, предопределени от природата на човека. От неговата естествена социална податливост.
 Ето например, за да се внедря в даден кръг от хора, трябва да правя неща сходни с техните интереси и дейности. Независимо дали тези навици са определени, като зловредни или тъкмо напротив - препоръчителни.
 Мисля си, че дълбоко в нашата човешка същина е залегнало желанието да бъдем обсебени от нещо. Не да подражаваме някому, в социалния смисъл на словосъчетанието, породено от необходимостта да се единим с дадена група от хора. Не, дори по-просто: необходимостта от пристрастия, макар думата "пристрастие" да не е много правилна.
 Нека за момент се замислим, има ли в животите ни нещо, без което не можем? А можем ли без него?
 Подозирам, че малко се отнасям. Ето защо бързо ще изтъкна само няколко от другите пристрастия познати на съвременния човек освен цигарите... Пари, алкохол, марихуана, хапчета или както аз си ги наричам наркотици, замазани под наименованието лекарства, телевизия, интернет и всичките му производни, телефони, дрехи, обувки, аксесоари, разни МПС-та, спорт във всичките му форми, книги, къщи, апартаменти и всякакви, определени от нас като местообиталища или домове, храни в цялото им изобилие и разнообразие, напитки, вода, въздух... Списъкът не е непременно изчерпателен, нито е подреден по някаква степен на важност. Просто хаотично нахвърляне, с цел добиване на обща представа.
 И докато някои от пристрастията попадат в графа необходими за съществуване, други попадат в редичката задължителни, препоръчителни, непрепоръчителни, вредни. Е, без кое от тях не можем? И можем ли без него?
 Оттук идва убеждението ми, че ние сме рожденно обречени на зависимости и пристрастия. В самата ни природа се корени необходимостта да привикваме, да се привързваме и в крайна сметка пристрастяваме към определени неща.
 Природа, природа, природа... Ние сме частица от нея и нейна част сме ние. Както и суровините за всички наши пристрастия. Интересен кръговрат.
 Именно този парадокс ме погъделичка особено, когато зачетох "Захвърлен в природата". Каквато е и целта на всяко първо изречение: грабва те и те захвърля с мощна сила в следващите редове: "Едва ли има нещо по-естествено от това да мразиш природата." Следват изключително описателни характеристики и стравнения и отново: "Аз изпитвам към природата дълбока омраза. Да, така е! Ако има нещо, което наистина да мразя дълбоко, това е природата."
 На фона, на тези откровния от героя Гимараеш да Силва, няма как да не се подсмихнем иронично на един конкретен факт. Не, не това че ние сме част от природата. Това по-скоро би била добра предпоставка за ненавист към човека, като природно товрение; и обратното, човекът, като дете на природата.
 Горчиво-сладка е иронията от любовното прехласване и боготворене на едно природно произведение, каквото е nicotiana tabacum. Въпреки твърденията, че тютюнът коригира грешките на природата, той все пак е природата. Да не споменаваме обожанието, с което Гимараеш описва стъщия този обект на омраза. Става ли дума тук за онази двойнствена natura naturata, характерна за Ренесанса?
Действителната личност д-р Николас Баутиста Монардес Алфаро (Nicolás Bautista Monardes Alfaro) (1493 - 1588г.), публикува своя труд Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales ("Medical study of the products imported from our West Indian possessions") през 1565г., преведен на английски от същия онзи Джон Фрамптътн, който намираме на страниците на "Захвърлен в природата" през 1577г. под заглавието "Joyfull newes out of the newe founde worlde, wherein is declared the rare and singular vertues of diuerse and sundrie hearbes, trees, oyles, plantes, and stones, with their applications, as well for phisicke as chirurgerie." Има нещо изключително сладостно в тези традиционно дълги заглавия, характерни за периода.
 Гореспоменатото съчинение е една от осемте му емблематични творби. Обект в книгата на Милен Русков е именно трудът посветен на тридесет и шестте целебни свойства на тютюна.
  В своята книга: "The New Healing Herbs: The Classic Guide to Nature's Best Medicines ...", Майкъл Касълман изтъква интересна теза. Според него д-р Монардес развил синдрома "гузна съвест" в следствие на жестокото клане след последния бунт на Инките и тяхното насилствено покръстване. В качеството си на запален ботаник, д-р Монардес търсел сред растенията донесени от Новия свят, знак от всевишния, оправдаващ Испанската инвазия. И такъв намерил в el Tabaco.
 Нашият приятел Гимараеш има силно желание да забогатее. Все пак човешките животи се въртят изключително около натрупването на блага с цел по-добър живот. Така виждаме похватите употрябявани от д-р Монардес с цел правене на състояние.
 Тук ще поместя изключително хубаво описание, което португалецът прави в своето повествование:
 "Светът започна да ми изглежда някак стеснен, някак запушен - като извор, върху който са поставили голяма каменна плоча. Той едвам църка изпод нея. Хиляди невидими стени те обграждат. Някои пътища са разрешени, а други са забранени. Най-хубавите са забранени. Една голяма каменна плоча ги препречва. Трябва много да ти сече пипето, да си много силен, решителен, направо безрасъден, за да отместиш тази плоча. А и тогава изобщо не е сигурно. По-скоро ще си счупиш главата в нея. Понеже тя не стои просто така на пътя. Нея я пазят. Хората на Еспиноза са там, онзи капитан Алварес е там, дук Де Леон с приятелите си, дори Ринкон всъщност е там и също я пази. Нямаш никакъв шанс. Никакъв шанс. Можеш да минеш само ако те пуснат. А защо да те пускат? Трябва да има някаква много специална причина."
  Истории, които не са се променили за столетия; актуални са днес; предвидими след десет, петдесет, сто години. Има една социална стълбица между тези долу и тези горе. Единици са индивидите, на които се дава право да използват стълбицата във възходяща посока.
 "Аристотел казва, че съществуват четири системи на управление.(...) Едната, казва той, е демокрация. Другата е аристокрация. При нея управляват най-достойните.(...) Третата е монархията, когато управлява кралят. И четвъртата е плутокрацията, когато управляват най-богатите. Аз твърдя (...), - че на света никога не е съществувало нищо друго освен монархия и плутокрация. (...) Монархията съществува в смесен вид. (...) Монархията, казвам, е монархия и плутокрация едновременно. (...) Падне ли монархията или диктатурата, започва чиста плутокрация. Никаква друга система не съществува в реалния свят. Това врочем е много близо до ума. Едното е власт, спечелена чрез сила, чрез силата на оръжието отначало. (...) А другото - (...) -  е власт, спечелена чрез силата на парите. (...)Понякога с пари можеш да си купиш дори цяла империя. (...) А друг път със силата на оръжието можеш да обереш парите на най-богатите и да ги сложиш в собствения си джоб."
 Каква светла картинка се заформя. Дали Сервантес е прав, цитирайки философията на "древните киници": "Киниците казват, че светът е лош, а хората са лицемерни, суетни и лъжливи, и всеки преследва единствено собственото си благо. Когато всички вярват в това, светът остава все толкова лош, колкото е бил, а може би става и по-лош. Той никога не би се променил така."
 Понякога така се вглъбяваме в себе си, в своите проблеми, в еждневните борби, стремежи да постигнем повече, да бъдем някои, да бъдем забелязани, уважавани. Да постигнем благоденствие, да натрупаме богатство. Да бъдем материални, без душа. Но нали все пак д-р Монардес, в качеството си на човек на Ренесанса и хуманист, смята че душите не съществуват. Че няма такова нещо, като безсмъртна душа. Парадокс на Ренесанса (буквално от френски: прераждане, възраждане). Епохата на освободените духовни стойности, през която човекът от подобие на божественото, се превръща в духовна проекция на Бога и то в пространството на земното, а не в отвъдното, в измисления свят.
 В качеството си на такова божествено въплъщение на земята, човекът се едини с природата. Открива я, любува й се, оценява я, вижда я като живо същество, обича я и същевременно силно я мрази. Може би заради величието й, нетленността й...
 "Природата е твоят господар и те притежава напълно. (...) Човекът е твърде малък да се мери с нея. Твърде е малък да й държи сметка. (...) Тя дори не те чува какво приказваш. Изобщо не те заблеязва. Движи се като грамадно наводнение нанякъде, бучи, трещи, носи се нататък. (...) И ти някак си се вътртиш в този широк и бавен вихър. Захвърлен в природата (...)"

За Книгите, като начин на живот и общуване.

Някои от вас скъпи приятели, може и да сте чели долупоместения цитат публикуван от мен преди около година. 

Мислите на един велик ум: Стефан Цвайг, които ще си позволя да споделя отново в следващите редове.

"Цялото движение на земята до голяма степен се основава върху две изобретения на човешкия ум: движението в пространството - върху изнамирането на търкалящото се колело, което вихрено се върти около своята ос, а духовното движение - върху откритието на писмеността. (...)
И тъй като не разбирах вътрешно неграмотния, опитах се да си помогна, като си представя своя собствен живот без книги. Опитах се най-напред за един час да отстраня от своя жизнен кръг всичко, което бях възприел писмено, най-вече от книгите. Но дори и то не ми се удаде. Защото онова, което чувствувах като свое "аз", се разпадаше напълно, щом посегнех да му отнема надхвърлящите личните ми преживявания знания, опит и емоции, които бях възприел чрез книгите и образованието като чувство за света и чувство за себе си. За каквато и вещ, по какъвто и въпрос да си помислех, винаги с него се свързваха спомени и познания, които дължах на книги, а всяка отделна дума отприщваше безброй асоциации от прочетеното или изученото. (...) И аз разбрах, че дарбата или милостта да можеш да мислиш обхватно и в много взаимовръзки, че този прекрасен и единствено верен начин да гледаш на света от различни плоскости е достояние само на оня, който освен собствения си опит е възприел и опита на много страни, хора, епохи, съхранен в книгите. Затова бях потресен колко малък би трябвало да се струва светът на човека, лишил се от книгата. (...)
Защото какво друго правим, когато четем, ако не да съпреживяваме извътре живота на чужди хора, да гледаме с техните очи, да мислим с техния мозък?

След този вълнуващ и благороден момент аз започнах да си припомням все по-живо и с все по-голяма признателност безбройните щастливи мигове, дарени ми от книгите; един до друг се редяха примерите в мен, както горе в небето звезда до звезда, сещах се за отделни книги, разширили светогледа ми отвъд теснотата на невежеството, дали ми представа за йерархията на стойностите и породили у мен, юношата, вълнения и опит, по-силни от младото ми, още неукрепнало тогава тяло. Затова - сега разбирах - детската ми душа биваше обзета от такова силно напрежение, когато четях Плутарх, морските приключения на Мидшипман или новите истории на Кожения чорап: защото един по-див и по-горещ свят нахлуваше тогава между стените на бюргерския ми дом и ме изтръгваше от тях; за първи път чрез книгите у мен се пробуди предчувствието за неизмеримата широта на нашия свят и желанието ми да й се отдам. Една голяма част от нашето душевно напрежение, от способността ни да копнеем, от стремежа да надраснем себе си, тази най-добра част от нашето същество, цялата тази свята жажда ние дължим на солта на книгите, която ни принуждава непрекъснато да попиваме нови преживявания. Припомних си важни решения, към които ме бяха подтикнали книгите, срещи с отдавна мъртви поети, които бяха за мен по-важни от срещите ми с някои приятели и жени, любовните нощи с книгите, когато с блаженство се лишаваш от съня, както при другите любовни нощи, и колкото повече мислех, толкова по-ясно съзнавах, че нашият духовен свят се състои от милиони монади отделни впечатления, нищожна частица от които произхождат от видяното и изпитаното, докато всичко останало, най-съществения и взаимосвързан дял от тях дължим на книгите, на прочетеното, на наученото, на предадените знания и опит.

Чудесно бе да се разсъждава за всичко това. Отдавна забравени щастливи часове с книги оживяваха отново, всеки един ми напомняше за друг. И както при опитите ми да преброя звездите върху кадифеното нощно небе всеки път незабелязано изникваха нови и ми объркваха броенето, така и при този поглед дълбоко в душевната ми глъб аз почувствах, че и това наше звездно небе е озарено от неизброимо много отделни пламъчета и че със способността си да се наслаждаваме на духовните драгоценности ние ставаме притежатели на още един космос, който кръжи сияещ около нас, също тъй изпълнен с тайнствена музика. Никога не съм бил толкова непосредствено близо до книгите както в този час, когато не държех нито една в ръцете си, а само мислех за тях, но с постепенно наслоената признателност на една разгърната душа. (...)
Който обаче веднъж е преживял стойността на написаното, на напечатаното, на духовното словесно общуване в цялата му неизмерима широта, все едно дали чрез отделна книга или чрез целия свят на книгите, той съчувствено ще се усмихне над малодушието, обзело днес толкова много и дори умни хора. Книгата била изживяла времето си, сега думата имала техниката, грамофонът, кинематографът, радиото, като по-изтънчени и по-удобни средства за предаване на словото и мисълта, започвали вече да изместват книгата и скоро нейната културно-историческа мисия щяла да принадлежи на миналото. Но колко късогледо, колко недомислено е това твърдение! Защото кога би се удало на техниката такова чудо, което да надхвърли хилядолетното чудо на книгата или дори само да го достигне! Химията още не е открила експлозив, чието действие да е така всеобхватно и така да разтърсва света, не е изковала стомана или железобетон, които да са по-трайни от малкия свитък изписана хартия. Никой електрически източник не е пръскал такава светлина, както някои тънички книжлета, все още никой изкуствен ток не може да се сравни с този, който прониква душата ни при досега с напечатаното слово. Неостаряваща, неразрушима и неизменна във вечността, една сгъстена сила в нищожно малка и изменчива форма, книгата няма за какво да се плаши от техниката, защото как иначе се изучава и усъвършенства техниката, ако не чрез книгата? Навсякъде, не само в нашия личен живот, книгата е алфата и омегата на всяко знание и начало на всяка наука. И в колкото по-дълбока връзка с книгата живеем, толкова по-дълбоко изживяваме живота като цяло, защото с нейната чудесна помощ обичащият вижда света по вълшебен начин, прониква в него не само със собствените си очи, а и чрез душевния поглед на безброй други хора."
1931г.
Стефан Цвайг „Книгата като врата към света“

Тези всепроникващи и разтърсващи думи на Цвайг, силно резонираха с моите усещания. До момента това е може би най-доброто определение на чувството, на усещането, на живота, наречен книга и книгопознание. 

 Не е ли странно как 84г. по-късно това описание е все така мощно кънтящо в главите ни. Как и днес, в модерната ера на 21в. има не просто неграмотни хора, които не умеят да четат и пишат, а хора, които макар и с неизмеримо разширен и обогатен достъп до литература от всякакъв жанр, нямат интерес да отворят умовете си. Това не ги ли прави душевно неграмтони? Душевно осакатени?
 Какво ни дават книгите? Прозорци, врати, други животи, минали и бъдещи епохи, чужди планети, неподозирани измерения? Опит, познание, обогатена експресивност, резонираща с вътрешна удовлетвореност, по-широк спектър на теми за комуникация, по-пъстър изказ в общуването?
  Смятам за ненужно да убеждавам хора, стигнали до тези редове, колко необходимо не само за нацията, но и за човечеството е четенето на разнородна литература и то в задоволителни количества.
 С риск да навлеза в тежка тема, вярвам че родното образование задължава учениците да четат на ранна възраст книги, които не само не разбират, но ги отблъскват и създават у тях трайна неприязън към четмото и писмото.
Защото любовта към четенето се заражда чрез положителни емоции, чрез самоинициатива, любознание; но и чрез ярък пример от близки хора, чрез насърчаване, а не налагане, чрез подкрепа и окуражаване, а не заплашване.
Това разбира се не важи само за подрастващите. И вече порасналите грамотни, но нечетящи хора са податливи на промяна. Лично аз съм увличала не малко приятели във водовъртежа на книжния свят, чрез постоянни разговори за книги, подаряване на книги, препоръчване на заглавия.
Когато си поставиш задача и я изпълняваш с любов и търпение, с лъщящо увлечение; неминуемо това чувство припламва и у другите. Ярък пример са десетките млади и талантливи книжни блогъри, същински гуру в учението за любовта към книгата, които понесоха, като плащ след себе си, хиляди почитатели на Книгоизма. Един нов вид религия!

 Ще приключа тази статия с един малък съвет:
 ако ви подарят книга, знайте че човекът подарил ви я, е не просто верен книгоист, който ще ви примамва в новата вяра, но е и човек, който ще зарадвате най-много, ако му подарите книга.

Nordmann/ Vikings - Норманите/Викингите от Скандинавия

  

Смело мога да заявя, че през последните години, рамо до рамо с моята мания по тъмните векове, се зароди и едно явление придобиващо колосални размери: явлението викинги, викингско и прочее най-вече скандинавско. 

    В своя защита, бързам да призная, че макар и симпатичен (тема на друга статия биха били множеството грешки в лентата), сериалът "Викинги" съвсем не е първопричината за моето влечение...

     Последното датира от осъдно ранна възраст, когато попаднах на една детска енциклопедия с легенди и вярвания на скандинавските народи. 

   Наред с прабългарските богове, бях разтърсена и безкрай впечатлена от историите за великите обитатели на Валхала. Близостта на двата пантеона, разделението на две категории божества: върховен бог и алпи, ме унасяше все по-навътре във водовъртежа на истории и предания. 

    Неусетно, събирането на все повече и повече материали на тези и други тематики, ме трансформира в колекционер на знания. 

    С дигитализирането на огромна част от глобално изписаните трудове, морето от информация заля дигите и потопи в сладък аромат цялото ми същество. Вече имах достъп до книги, статии и дискусии, за които никога не бях мечтала.
   На този пъстър фон, у мен като български читател, остава леко озадачение защо са толкова малко книгите с подобна насоченост? Факт е, че би следвало родният ни книжен фонд на историческа тематик да е с преобладаващо локален уклон. За щастие са многобройни трудовете, посветени на всички племена и народи преминавали или трайно установили се по нашата територия.
  Навярно скандинавските народи не представляват интерес за родните изследователи. Не излагам това, като ктритика, по-скоро като естествена констатация. И все пак, предвид доказателствата за търговия на българи със скандинавци, за участията на викинги в набезите по българските земи, за назначаването им (срещу заплащане), като защитници на Константинопол, оставам с убеждение, че не сме несметно далечни народи.
   В детските книжки и енциклопедии все още заляга широко разпространената грешна представа за това, че всички скандинавци са викинги (междудругото "to viking"е израз за действие свързано с пътуване крайн цел на което, е плячкосване), че всички са големи, космати, с рогати шлемове варвари.
   Известно ми е, че аудиторията на по-специализирани трудове е стеснена и все пак смятам, че родните книжни издателства могат да инвестират в превод и издаване книгите на Логан, Фъргюсън, Пейдж, Джоунс, Роездал, Уинрот и прочее, авторите са много, а книгите им ценни източници на правдоподобна информация.
  Напоследък излязоха разни романчета завихрящи сюжетна линия из дълбоките фьорди и приключенията на пътешестващите викинги, но единственото произведение на което съм попадала скоро, базирано на сериозни изследвания и чисто историческо съдържание е: "Скандинавската експанзия и западът" на Лиляна Симеонова.

Книгата представлява хронология на събитията от така наречената "Викингска епоха", в частност във Великобритания, Ирландия, Исландия.
 Интригуващо четиво, за създаването на което авторката е почерпила знания от близо 600 източника, а проучванията си е правила на територията на Оксфорд (Великобритания).
  Определено си заслужава, ако искате да проследите развитието на скандинавската цивилизация. Първите пътувания на запад, промяната в мисленето на северния човек, влиянието, което му оказват християнските народи.
  В последствие настъпателната политеистичната религия пуска своите корени на Скандинавския полуостров, измествайки вярванията във "варварските" богове. Християнството се превръща в политическа идеология, в която кралете на новообразуваните държавици съзират предимството на йерархията, осигуряваща им стабилизиране на централизираната власт.
 Първи се покръстват датчаните около 962г., следвани от норвежци и шведи през 1030г. За край на Викингската епоха и начало на Ранното Средновековие, се смята годината 1066. Така затваряме една бурна страница от историята на нашите предци.
 В заключение, се надявам, че този пост е провокирал някои от вас да се разтърсят из личните библиотеки за позабравени книги на тема "викинги".
 Имам доброто желание да кача някои чуждестранни научни статии, за онлайн ползване, с което целя изостряне на апетита ви. Който има желание да сподели материали, с които разполага, е повече от добре дошъл!
Þakka fyrir! Благодаря ви!

Нощна фея

Неизменно едни души се влияят от творчеството на други. Това, което е изразено посредством един вид изкуство, може да вдъхнови създаването на творба от друг вид изкуство.
Тъкмо това благотворно усещане оказаха върху мен няколкото картини поместени в тази статия.

Следващите редове са плод на една емоция, на един блян, чувство, полъх...

"Нощна фея"

Босите крака едва докосваха свежите стръкове на младата трева. След тях оставаха следи от искряща лунна светлина. Тайната поляна сред гъстата планинска дъбрава бе озарена от сияйни млечни звезди, сякаш самото небе е отронило своите кристали.
Лек ветрец разклати клоните и накара пръските магия да затрептят. Нощната фея неумолимо се отдалечаваше сред дебелите дъбови стволове. Носеше се безшумно и само ефимерните сребърни светлинки напомняха къде са стъпвали изящните й нозе.
Последвах я тихо. Не исках да знае, че съм тук. Все още зървах сиянието й сред дърветата, но се отдалечаваше бързо. Ускорих крачка, забравяйки за безшумното и потайно промъкване. Не исках да я изпусна, исках да запечатам образа й в съзнанието си.
Сънувах ли? Тя ли ме бе омагьосала? Провирах се сред все по-гъсти гори, навътре в сърцето на планинския масив. Скоро изгубих светлика на тъмата и само тук-там зървах късчета посипано сред зеленината тлеещо небе. Ожулих дланите и коленете си докато се препъвах по незнайните пътеки. Драки, глог и диви шипки надраха ръцете и лицето ми, но неумолимата притегателна сила ме подмамваше и краката ми продължаваха напред, а погледът ми диреше трескаво пътеводната светлина.
Стигнах до малка закътана полянка покрита с камъни, застлани от бръшлян и мъх. В средата се издигаше огромно многовековно дърво, чийто клони се губеха в отвесния безкрай.
Тя ме чакаше там. По-прелестна от най-красивата мечта на света. Вперила безкрайно черни очи в лика ми, нетрепваща, искряща, крехка, нежна и страшна. Сребърни коси, сякаш носени от вятъра, обрамчваха мраморното й лице. Ефирна плетеница от зеленина бе обгърнала тялото й и пълзеше, като жива.
Примигнах. Нямаше я. Насилих невиждащ взор в мрака, озърнах се наоколо… Нищо. Бе изчезнала. Бе потънала в необятността и аз я изгубих.
Не бе докосване, по-скоро мисълта за докосване. Крехка ръка с прозирно бяла кожа погали челото ми. Усетих студен дъх по тила си, краката ми не издържаха и се срутих сред ложе от лишеи и мъхове.
Исках да се изправя, но някаква сила ме заставяше да лежа, изпиваше волята и живината ми.
Край мен запъпли нещо. Озърнах се с изплашени очи – дантела от увивни растения покриваше пръстите ми, плъзна се по китките и ръцете ми, покри тялото ми, пропълзя по лицето ми. Преди да усетя, ужасът ме скова: това не бяха камъни, а хора. Последното, което видях бяха две черни, вечни като безкрая очи.