Изконно, бях замислила друга тема за поредния ми пост, но едно любовно завръщане-препрочитане към "Захвърлен в природата" на Милен Русков промени моите намерения.
Всеки има своето си световъртене, разбиране и асоциации свързани с дадена творба. Смело може да се каже, че колкото хора прочетат една книга, толкова тези и интерпретации може да има за нея.
Никога не съм била почитател на "Тук авторът е искал да каже, че...", "В това изречение ние всъщност трябва да открием скритото послание, а то е..." и прочее. Бях добра в часовете по литература именно със спекулациите (от философска гледна точка), но когато започнах да пиша мои собствени мънички разкази и стихове, тази закодирана преплетеност липсваше. Никога не пиша с идеята, че сега тук ще закопая разковничето, там ще метна някой двусмислен трагизъм, а общото ми послание ще е, че съм циничен мизантроп.
Ни най-малко! Поне от моята камбанария, писането винаги е било плод на леещ се поток от мисли, конфигурирани на мига в мозайка, която трябва да погледнеш отдалеч, глобално, общо, за да я разбереш; да прозреш цялата картина. Сигурна съм, че това в голяма степен е разликата между мен и великите автори, но всяка мечка си знае гората, жаба - гьола и т.н.
Все пак, винаги съм се питала, непременно ли даден творец заключва нарочно скрити послания в своите произведения? Винаги ли зад едно послание, трябва да открием другото, или това е просто плод на нашата фантазия, начинът по който нашият мозък работи, нашите възгледи, които ние се опитваме да въплътим? Трябва ли да гледаме едно литературно произведение, пречупено през призмата на нашия характер и разбирания, или трябва максимално да се опитаме да опознаем характера и мирогледа на автора, за да вникнем в неговата творба?
Прочетох доста рецензии и статии по отношение на "Захвърлен в природата" и това няма да е поредната такава.
По-скоро искам да напиша какво даде на мен тази книга. Тази така лееща се книга, увличаща, усмихваща, натъжаваща, замисляща.
В съвремието, вселекуващият тютюн, който заема централна (?) част в повествованието е обявен едва ли не за враг на човека и голямо зло, причинител на редица заболявания, ускоряващи неймоверно леталния край. Пагубно е влиянието на тютюна не само върху употребяващия го, но и върху тези край него, вдишващи парите и дима.
Гледайки естетвената първа плоскост, няма как да не се подсмихна и да завия доволно мустак (ако имах такъв). Никога не съм пушила, но всестранните ползи на растението, възпритето в действителност като панацеа през Ренесанаса, ме връща в действителността.
Историята не се повтаря, никога! Но смея да твърдя, че следва дадени цикли, предопределени от природата на човека. От неговата естествена социална податливост.
Ето например, за да се внедря в даден кръг от хора, трябва да правя неща сходни с техните интереси и дейности. Независимо дали тези навици са определени, като зловредни или тъкмо напротив - препоръчителни.
Мисля си, че дълбоко в нашата човешка същина е залегнало желанието да бъдем обсебени от нещо. Не да подражаваме някому, в социалния смисъл на словосъчетанието, породено от необходимостта да се единим с дадена група от хора. Не, дори по-просто: необходимостта от пристрастия, макар думата "пристрастие" да не е много правилна.
Нека за момент се замислим, има ли в животите ни нещо, без което не можем? А можем ли без него?
Подозирам, че малко се отнасям. Ето защо бързо ще изтъкна само няколко от другите пристрастия познати на съвременния човек освен цигарите... Пари, алкохол, марихуана, хапчета или както аз си ги наричам наркотици, замазани под наименованието лекарства, телевизия, интернет и всичките му производни, телефони, дрехи, обувки, аксесоари, разни МПС-та, спорт във всичките му форми, книги, къщи, апартаменти и всякакви, определени от нас като местообиталища или домове, храни в цялото им изобилие и разнообразие, напитки, вода, въздух... Списъкът не е непременно изчерпателен, нито е подреден по някаква степен на важност. Просто хаотично нахвърляне, с цел добиване на обща представа.
И докато някои от пристрастията попадат в графа необходими за съществуване, други попадат в редичката задължителни, препоръчителни, непрепоръчителни, вредни. Е, без кое от тях не можем? И можем ли без него?
Оттук идва убеждението ми, че ние сме рожденно обречени на зависимости и пристрастия. В самата ни природа се корени необходимостта да привикваме, да се привързваме и в крайна сметка пристрастяваме към определени неща.
Природа, природа, природа... Ние сме частица от нея и нейна част сме ние. Както и суровините за всички наши пристрастия. Интересен кръговрат.
Именно този парадокс ме погъделичка особено, когато зачетох "Захвърлен в природата". Каквато е и целта на всяко първо изречение: грабва те и те захвърля с мощна сила в следващите редове: "Едва ли има нещо по-естествено от това да мразиш природата." Следват изключително описателни характеристики и стравнения и отново: "Аз изпитвам към природата дълбока омраза. Да, така е! Ако има нещо, което наистина да мразя дълбоко, това е природата."
На фона, на тези откровния от героя Гимараеш да Силва, няма как да не се подсмихнем иронично на един конкретен факт. Не, не това че ние сме част от природата. Това по-скоро би била добра предпоставка за ненавист към човека, като природно товрение; и обратното, човекът, като дете на природата.
Горчиво-сладка е иронията от любовното прехласване и боготворене на едно природно произведение, каквото е nicotiana tabacum. Въпреки твърденията, че тютюнът коригира грешките на природата, той все пак е природата. Да не споменаваме обожанието, с което Гимараеш описва стъщия този обект на омраза. Става ли дума тук за онази двойнствена natura naturata, характерна за Ренесанса?
Действителната личност д-р Николас Баутиста Монардес Алфаро (Nicolás Bautista Monardes Alfaro) (1493 - 1588г.), публикува своя труд Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales ("Medical study of the products imported from our West Indian possessions") през 1565г., преведен на английски от същия онзи Джон Фрамптътн, който намираме на страниците на "Захвърлен в природата" през 1577г. под заглавието "Joyfull newes out of the newe founde worlde, wherein is declared the
rare and singular vertues of diuerse and sundrie hearbes, trees, oyles,
plantes, and stones, with their applications, as well for phisicke as
chirurgerie." Има нещо изключително сладостно в тези традиционно дълги заглавия, характерни за периода.
Гореспоменатото съчинение е една от осемте му емблематични творби. Обект в книгата на Милен Русков е именно трудът посветен на тридесет и шестте целебни свойства на тютюна.
В своята книга: "The New Healing Herbs: The Classic Guide to Nature's Best Medicines ...", Майкъл Касълман изтъква интересна теза. Според него д-р Монардес развил синдрома "гузна съвест" в следствие на жестокото клане след последния бунт на Инките и тяхното насилствено покръстване. В качеството си на запален ботаник, д-р Монардес търсел сред растенията донесени от Новия свят, знак от всевишния, оправдаващ Испанската инвазия. И такъв намерил в el Tabaco.
Нашият приятел Гимараеш има силно желание да забогатее. Все пак човешките животи се въртят изключително около натрупването на блага с цел по-добър живот. Така виждаме похватите употрябявани от д-р Монардес с цел правене на състояние.
Тук ще поместя изключително хубаво описание, което португалецът прави в своето повествование:
"Светът започна да ми изглежда някак стеснен, някак запушен - като извор, върху който са поставили голяма каменна плоча. Той едвам църка изпод нея. Хиляди невидими стени те обграждат. Някои пътища са разрешени, а други са забранени. Най-хубавите са забранени. Една голяма каменна плоча ги препречва. Трябва много да ти сече пипето, да си много силен, решителен, направо безрасъден, за да отместиш тази плоча. А и тогава изобщо не е сигурно. По-скоро ще си счупиш главата в нея. Понеже тя не стои просто така на пътя. Нея я пазят. Хората на Еспиноза са там, онзи капитан Алварес е там, дук Де Леон с приятелите си, дори Ринкон всъщност е там и също я пази. Нямаш никакъв шанс. Никакъв шанс. Можеш да минеш само ако те пуснат. А защо да те пускат? Трябва да има някаква много специална причина."
Истории, които не са се променили за столетия; актуални са днес; предвидими след десет, петдесет, сто години. Има една социална стълбица между тези долу и тези горе. Единици са индивидите, на които се дава право да използват стълбицата във възходяща посока.
"Аристотел казва, че съществуват четири системи на управление.(...) Едната, казва той, е демокрация. Другата е аристокрация. При нея управляват най-достойните.(...) Третата е монархията, когато управлява кралят. И четвъртата е плутокрацията, когато управляват най-богатите. Аз твърдя (...), - че на света никога не е съществувало нищо друго освен монархия и плутокрация. (...) Монархията съществува в смесен вид. (...) Монархията, казвам, е монархия и плутокрация едновременно. (...) Падне ли монархията или диктатурата, започва чиста плутокрация. Никаква друга система не съществува в реалния свят. Това врочем е много близо до ума. Едното е власт, спечелена чрез сила, чрез силата на оръжието отначало. (...) А другото - (...) - е власт, спечелена чрез силата на парите. (...)Понякога с пари можеш да си купиш дори цяла империя. (...) А друг път със силата на оръжието можеш да обереш парите на най-богатите и да ги сложиш в собствения си джоб."
Каква светла картинка се заформя. Дали Сервантес е прав, цитирайки философията на "древните киници": "Киниците казват, че светът е лош, а хората са лицемерни, суетни и лъжливи, и всеки преследва единствено собственото си благо. Когато всички вярват в това, светът остава все толкова лош, колкото е бил, а може би става и по-лош. Той никога не би се променил така."
Понякога така се вглъбяваме в себе си, в своите проблеми, в еждневните борби, стремежи да постигнем повече, да бъдем някои, да бъдем забелязани, уважавани. Да постигнем благоденствие, да натрупаме богатство. Да бъдем материални, без душа. Но нали все пак д-р Монардес, в качеството си на човек на Ренесанса и хуманист, смята че душите не съществуват. Че няма такова нещо, като безсмъртна душа. Парадокс на Ренесанса (буквално от френски: прераждане, възраждане). Епохата на освободените духовни стойности, през която човекът от подобие на божественото, се превръща в духовна проекция на Бога и то в пространството на земното, а не в отвъдното, в измисления свят.
В качеството си на такова божествено въплъщение на земята, човекът се едини с природата. Открива я, любува й се, оценява я, вижда я като живо същество, обича я и същевременно силно я мрази. Може би заради величието й, нетленността й...
"Природата е твоят господар и те притежава напълно. (...) Човекът е твърде малък да се мери с нея. Твърде е малък да й държи сметка. (...) Тя дори не те чува какво приказваш. Изобщо не те заблеязва. Движи се като грамадно наводнение нанякъде, бучи, трещи, носи се нататък. (...) И ти някак си се вътртиш в този широк и бавен вихър. Захвърлен в природата (...)"
Всеки има своето си световъртене, разбиране и асоциации свързани с дадена творба. Смело може да се каже, че колкото хора прочетат една книга, толкова тези и интерпретации може да има за нея.
Никога не съм била почитател на "Тук авторът е искал да каже, че...", "В това изречение ние всъщност трябва да открием скритото послание, а то е..." и прочее. Бях добра в часовете по литература именно със спекулациите (от философска гледна точка), но когато започнах да пиша мои собствени мънички разкази и стихове, тази закодирана преплетеност липсваше. Никога не пиша с идеята, че сега тук ще закопая разковничето, там ще метна някой двусмислен трагизъм, а общото ми послание ще е, че съм циничен мизантроп.
Ни най-малко! Поне от моята камбанария, писането винаги е било плод на леещ се поток от мисли, конфигурирани на мига в мозайка, която трябва да погледнеш отдалеч, глобално, общо, за да я разбереш; да прозреш цялата картина. Сигурна съм, че това в голяма степен е разликата между мен и великите автори, но всяка мечка си знае гората, жаба - гьола и т.н.
Все пак, винаги съм се питала, непременно ли даден творец заключва нарочно скрити послания в своите произведения? Винаги ли зад едно послание, трябва да открием другото, или това е просто плод на нашата фантазия, начинът по който нашият мозък работи, нашите възгледи, които ние се опитваме да въплътим? Трябва ли да гледаме едно литературно произведение, пречупено през призмата на нашия характер и разбирания, или трябва максимално да се опитаме да опознаем характера и мирогледа на автора, за да вникнем в неговата творба?
Прочетох доста рецензии и статии по отношение на "Захвърлен в природата" и това няма да е поредната такава. По-скоро искам да напиша какво даде на мен тази книга. Тази така лееща се книга, увличаща, усмихваща, натъжаваща, замисляща.
В съвремието, вселекуващият тютюн, който заема централна (?) част в повествованието е обявен едва ли не за враг на човека и голямо зло, причинител на редица заболявания, ускоряващи неймоверно леталния край. Пагубно е влиянието на тютюна не само върху употребяващия го, но и върху тези край него, вдишващи парите и дима.
Гледайки естетвената първа плоскост, няма как да не се подсмихна и да завия доволно мустак (ако имах такъв). Никога не съм пушила, но всестранните ползи на растението, възпритето в действителност като панацеа през Ренесанаса, ме връща в действителността.
Историята не се повтаря, никога! Но смея да твърдя, че следва дадени цикли, предопределени от природата на човека. От неговата естествена социална податливост.
Ето например, за да се внедря в даден кръг от хора, трябва да правя неща сходни с техните интереси и дейности. Независимо дали тези навици са определени, като зловредни или тъкмо напротив - препоръчителни.
Мисля си, че дълбоко в нашата човешка същина е залегнало желанието да бъдем обсебени от нещо. Не да подражаваме някому, в социалния смисъл на словосъчетанието, породено от необходимостта да се единим с дадена група от хора. Не, дори по-просто: необходимостта от пристрастия, макар думата "пристрастие" да не е много правилна.
Нека за момент се замислим, има ли в животите ни нещо, без което не можем? А можем ли без него?
Подозирам, че малко се отнасям. Ето защо бързо ще изтъкна само няколко от другите пристрастия познати на съвременния човек освен цигарите... Пари, алкохол, марихуана, хапчета или както аз си ги наричам наркотици, замазани под наименованието лекарства, телевизия, интернет и всичките му производни, телефони, дрехи, обувки, аксесоари, разни МПС-та, спорт във всичките му форми, книги, къщи, апартаменти и всякакви, определени от нас като местообиталища или домове, храни в цялото им изобилие и разнообразие, напитки, вода, въздух... Списъкът не е непременно изчерпателен, нито е подреден по някаква степен на важност. Просто хаотично нахвърляне, с цел добиване на обща представа.
И докато някои от пристрастията попадат в графа необходими за съществуване, други попадат в редичката задължителни, препоръчителни, непрепоръчителни, вредни. Е, без кое от тях не можем? И можем ли без него?
Оттук идва убеждението ми, че ние сме рожденно обречени на зависимости и пристрастия. В самата ни природа се корени необходимостта да привикваме, да се привързваме и в крайна сметка пристрастяваме към определени неща.
Природа, природа, природа... Ние сме частица от нея и нейна част сме ние. Както и суровините за всички наши пристрастия. Интересен кръговрат.
Именно този парадокс ме погъделичка особено, когато зачетох "Захвърлен в природата". Каквато е и целта на всяко първо изречение: грабва те и те захвърля с мощна сила в следващите редове: "Едва ли има нещо по-естествено от това да мразиш природата." Следват изключително описателни характеристики и стравнения и отново: "Аз изпитвам към природата дълбока омраза. Да, така е! Ако има нещо, което наистина да мразя дълбоко, това е природата."
На фона, на тези откровния от героя Гимараеш да Силва, няма как да не се подсмихнем иронично на един конкретен факт. Не, не това че ние сме част от природата. Това по-скоро би била добра предпоставка за ненавист към човека, като природно товрение; и обратното, човекът, като дете на природата.
Горчиво-сладка е иронията от любовното прехласване и боготворене на едно природно произведение, каквото е nicotiana tabacum. Въпреки твърденията, че тютюнът коригира грешките на природата, той все пак е природата. Да не споменаваме обожанието, с което Гимараеш описва стъщия този обект на омраза. Става ли дума тук за онази двойнствена natura naturata, характерна за Ренесанса?
Действителната личност д-р Николас Баутиста Монардес Алфаро (Nicolás Bautista Monardes Alfaro) (1493 - 1588г.), публикува своя труд Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales ("Medical study of the products imported from our West Indian possessions") през 1565г., преведен на английски от същия онзи Джон Фрамптътн, който намираме на страниците на "Захвърлен в природата" през 1577г. под заглавието "Joyfull newes out of the newe founde worlde, wherein is declared the
rare and singular vertues of diuerse and sundrie hearbes, trees, oyles,
plantes, and stones, with their applications, as well for phisicke as
chirurgerie." Има нещо изключително сладостно в тези традиционно дълги заглавия, характерни за периода. Гореспоменатото съчинение е една от осемте му емблематични творби. Обект в книгата на Милен Русков е именно трудът посветен на тридесет и шестте целебни свойства на тютюна.
В своята книга: "The New Healing Herbs: The Classic Guide to Nature's Best Medicines ...", Майкъл Касълман изтъква интересна теза. Според него д-р Монардес развил синдрома "гузна съвест" в следствие на жестокото клане след последния бунт на Инките и тяхното насилствено покръстване. В качеството си на запален ботаник, д-р Монардес търсел сред растенията донесени от Новия свят, знак от всевишния, оправдаващ Испанската инвазия. И такъв намерил в el Tabaco.
Нашият приятел Гимараеш има силно желание да забогатее. Все пак човешките животи се въртят изключително около натрупването на блага с цел по-добър живот. Така виждаме похватите употрябявани от д-р Монардес с цел правене на състояние.
Тук ще поместя изключително хубаво описание, което португалецът прави в своето повествование:
"Светът започна да ми изглежда някак стеснен, някак запушен - като извор, върху който са поставили голяма каменна плоча. Той едвам църка изпод нея. Хиляди невидими стени те обграждат. Някои пътища са разрешени, а други са забранени. Най-хубавите са забранени. Една голяма каменна плоча ги препречва. Трябва много да ти сече пипето, да си много силен, решителен, направо безрасъден, за да отместиш тази плоча. А и тогава изобщо не е сигурно. По-скоро ще си счупиш главата в нея. Понеже тя не стои просто така на пътя. Нея я пазят. Хората на Еспиноза са там, онзи капитан Алварес е там, дук Де Леон с приятелите си, дори Ринкон всъщност е там и също я пази. Нямаш никакъв шанс. Никакъв шанс. Можеш да минеш само ако те пуснат. А защо да те пускат? Трябва да има някаква много специална причина."
Истории, които не са се променили за столетия; актуални са днес; предвидими след десет, петдесет, сто години. Има една социална стълбица между тези долу и тези горе. Единици са индивидите, на които се дава право да използват стълбицата във възходяща посока.
"Аристотел казва, че съществуват четири системи на управление.(...) Едната, казва той, е демокрация. Другата е аристокрация. При нея управляват най-достойните.(...) Третата е монархията, когато управлява кралят. И четвъртата е плутокрацията, когато управляват най-богатите. Аз твърдя (...), - че на света никога не е съществувало нищо друго освен монархия и плутокрация. (...) Монархията съществува в смесен вид. (...) Монархията, казвам, е монархия и плутокрация едновременно. (...) Падне ли монархията или диктатурата, започва чиста плутокрация. Никаква друга система не съществува в реалния свят. Това врочем е много близо до ума. Едното е власт, спечелена чрез сила, чрез силата на оръжието отначало. (...) А другото - (...) - е власт, спечелена чрез силата на парите. (...)Понякога с пари можеш да си купиш дори цяла империя. (...) А друг път със силата на оръжието можеш да обереш парите на най-богатите и да ги сложиш в собствения си джоб."
Каква светла картинка се заформя. Дали Сервантес е прав, цитирайки философията на "древните киници": "Киниците казват, че светът е лош, а хората са лицемерни, суетни и лъжливи, и всеки преследва единствено собственото си благо. Когато всички вярват в това, светът остава все толкова лош, колкото е бил, а може би става и по-лош. Той никога не би се променил така."
Понякога така се вглъбяваме в себе си, в своите проблеми, в еждневните борби, стремежи да постигнем повече, да бъдем някои, да бъдем забелязани, уважавани. Да постигнем благоденствие, да натрупаме богатство. Да бъдем материални, без душа. Но нали все пак д-р Монардес, в качеството си на човек на Ренесанса и хуманист, смята че душите не съществуват. Че няма такова нещо, като безсмъртна душа. Парадокс на Ренесанса (буквално от френски: прераждане, възраждане). Епохата на освободените духовни стойности, през която човекът от подобие на божественото, се превръща в духовна проекция на Бога и то в пространството на земното, а не в отвъдното, в измисления свят.
В качеството си на такова божествено въплъщение на земята, човекът се едини с природата. Открива я, любува й се, оценява я, вижда я като живо същество, обича я и същевременно силно я мрази. Може би заради величието й, нетленността й...
"Природата е твоят господар и те притежава напълно. (...) Човекът е твърде малък да се мери с нея. Твърде е малък да й държи сметка. (...) Тя дори не те чува какво приказваш. Изобщо не те заблеязва. Движи се като грамадно наводнение нанякъде, бучи, трещи, носи се нататък. (...) И ти някак си се вътртиш в този широк и бавен вихър. Захвърлен в природата (...)"
Няма коментари:
Публикуване на коментар