Нощна фея

Неизменно едни души се влияят от творчеството на други. Това, което е изразено посредством един вид изкуство, може да вдъхнови създаването на творба от друг вид изкуство.
Тъкмо това благотворно усещане оказаха върху мен няколкото картини поместени в тази статия.

Следващите редове са плод на една емоция, на един блян, чувство, полъх...

"Нощна фея"

Босите крака едва докосваха свежите стръкове на младата трева. След тях оставаха следи от искряща лунна светлина. Тайната поляна сред гъстата планинска дъбрава бе озарена от сияйни млечни звезди, сякаш самото небе е отронило своите кристали.
Лек ветрец разклати клоните и накара пръските магия да затрептят. Нощната фея неумолимо се отдалечаваше сред дебелите дъбови стволове. Носеше се безшумно и само ефимерните сребърни светлинки напомняха къде са стъпвали изящните й нозе.
Последвах я тихо. Не исках да знае, че съм тук. Все още зървах сиянието й сред дърветата, но се отдалечаваше бързо. Ускорих крачка, забравяйки за безшумното и потайно промъкване. Не исках да я изпусна, исках да запечатам образа й в съзнанието си.
Сънувах ли? Тя ли ме бе омагьосала? Провирах се сред все по-гъсти гори, навътре в сърцето на планинския масив. Скоро изгубих светлика на тъмата и само тук-там зървах късчета посипано сред зеленината тлеещо небе. Ожулих дланите и коленете си докато се препъвах по незнайните пътеки. Драки, глог и диви шипки надраха ръцете и лицето ми, но неумолимата притегателна сила ме подмамваше и краката ми продължаваха напред, а погледът ми диреше трескаво пътеводната светлина.
Стигнах до малка закътана полянка покрита с камъни, застлани от бръшлян и мъх. В средата се издигаше огромно многовековно дърво, чийто клони се губеха в отвесния безкрай.
Тя ме чакаше там. По-прелестна от най-красивата мечта на света. Вперила безкрайно черни очи в лика ми, нетрепваща, искряща, крехка, нежна и страшна. Сребърни коси, сякаш носени от вятъра, обрамчваха мраморното й лице. Ефирна плетеница от зеленина бе обгърнала тялото й и пълзеше, като жива.
Примигнах. Нямаше я. Насилих невиждащ взор в мрака, озърнах се наоколо… Нищо. Бе изчезнала. Бе потънала в необятността и аз я изгубих.
Не бе докосване, по-скоро мисълта за докосване. Крехка ръка с прозирно бяла кожа погали челото ми. Усетих студен дъх по тила си, краката ми не издържаха и се срутих сред ложе от лишеи и мъхове.
Исках да се изправя, но някаква сила ме заставяше да лежа, изпиваше волята и живината ми.
Край мен запъпли нещо. Озърнах се с изплашени очи – дантела от увивни растения покриваше пръстите ми, плъзна се по китките и ръцете ми, покри тялото ми, пропълзя по лицето ми. Преди да усетя, ужасът ме скова: това не бяха камъни, а хора. Последното, което видях бяха две черни, вечни като безкрая очи.