Днес - из "Дневник на нашето настояще"

„Днес“

 

Събудих се от някакъв странен сън, който сънувах. Дори не си спомнях, но чувствах как ме е нагнетил и е загнездил у мен едно постоянно усещане за тревога.
Погледнах навън. Хеликоптерите все така кръжаха над града.
Вече втора година бяхме под доброволно военно положение.
Войната на прага на континента ни и постоянните атентати, накараха хората сами да поискат закрилата на бойни части и механизирани подразделения. Като изключим патрулиращите танкове, бронетранспортьори, хъвита с тежки картечници, въоръжените военни, обикалящи из града, вечерен час, внезапни проверки; всичко бе постарому. Ако слушаш музика със слушалки, дори може да се изолираш от шума на прелитащите хеликоптери и празните бомбардировачи, връщащи се от мисия.
Цялата тази операция не успокои хората. Тъкмо напротив: нажежи обстановката и изпили нервите до степен на скъсване. Станахме по-плахи и мнителни. Пътувахме все по-рядко, докато напускането на страната не стана „доброволно” забранено. Границите бяха затворени, полети, влакове, автобуси, с преустановено действие, до второ нареждане. „Опасността дебне навсякъде” се рецитираше от комюникета. Всички ресурси се пренасочваха към нашите пазачи. Пазачи в буквален и преносен смисъл.
Рядко научавахме вести за „отвън”. От време на време се споменаваше някой и друг кървав атентат, потвърждаващ необходимостта от бдителност. Хората се превърнаха в плахи антисоциални животни, готови да се закълнат, че собственият им брат, съпруга, баща, може да извади пистолет и да ги застреля.
През каквото изглеждаше, като подозрително равен интервал, се извършваше по някое убийство, хвърлящо в ужас населението и затвърждаващо необходимостта от още повече патрули.
Сякаш това не се е случвало и преди, сякаш бързо забравихме, че дори не обръщахме внимание на колонките с тежки криминални деяния във вестниците.
Сега това бе недопустимо, равнозначно на тероризъм едва ли не. Крещящо доказателство за неотложно и постоянно военно присъствие.
Истината е че в нашия град никога не е имало атентати. Сблъсъците между силите на реда и мирните граждани просто бяха използвани като претекст за предприемане на по-крайни действия. Нагнетяването на едните срещу другите, и едните и другите част от обществото, бе умел ход на управниците в стремежите им към статукво, което да прикрива собствените им задкулисни действия.
Надявам се не мислите, че тази скъпа „охрана” представлява разумно отделена част от държавния бюджет. Ни най-малко. Наложен бе градски данък „обществена сигурност”, който буквално изстискваше всички ни, за да осигури „ред” в нашата обител. Скочиха и местните данъци и такси с два и половина пъти. Причината: субсидиране на военния сектор, за поддържане на войната.
Колко компании спечелиха тлъсти пари от всички тези шантажи, за мен и обществеността ще си остане тайна.
  Примигнах, осъзнавайки какво не бе наред тази сутрин. Този мой сън бе отключил едно от редките ми състояния на бунтарско недоволство. Казвам редки, защото се примирих с мисълта, че ще остарея под същия знаменател, под който живях през последните две години. До днес. Защото днес се събудих от един особен сън…

 Pictures credit goes to Michal Karcz

"Играта" - Андерш де ла Моте

"Играта"
Андерш де ла Моте

  "Играта", започва като на игра.

От начало еуфорично и превъзбуждащо, а в последствие плашещо и изкривено.

 И това е до около края на книгата, когато нещата започват да приличат малко на някой от скалъпените американски екшъни. 

 Творбата определено има обещаващо начало, тръпката на трилъра те държи в напрежение.
 Цялата идея за една мащабна конспирация, за гигантска игра със световни размери и пионки, които се изживяват, като агенти, сама по себе си е брилянтна. Разбира се не е уникална, но оформена и поднесена по начина на Андраш  де ла Моте (Anders de la Motte), е изключително пленителна. 

 Нищо неподозиращият Хенрик HP Петершон, е един типичен безделник, нереализиран,  неуспял, несоциализиран. Хитър, комбинативен и безспорно интелигентен, той е впрегнал "талантите" си в бездействие, дребни хулигански и джебчийски похождения, надлъгване с полицията и липса на всякаква яснота за бъдещето или желание за промяна на статуквото. За това си състояние той удобно вини една присъда, която е излежал: за непредумишлено убийство.

  Не съдба, а целенасочен подбор, поставя в ръцете му изчистеното тяло на сив телефон, който от този момент нататък ще предопределя неговите действия. 

 Влизането и първите задачи, които поставя Водача на Играта, започват леко в стил хулигански провокации и лазене по нервите на разни "клечки". 

 Хенрик разбира, че всеки Играч е скрит зад определен номер, който е нещо като негова позивна. Мисиите се заснемат, както от самия играч, така и от подставени лица. В последствие става ясно, че това са други играчи, но на по-ниско ниво.

 За да е всичко в духа на играта, има и ранг листа. Играчът с най-много точки от най-сложните като изпълнение мисии, е на върха. Това му носи не само сериозни приходи в анонимна банкова сметка, но и възхвалата от странични наблюдатели, които коментират и следят подвизите на Играчите. 

 Желанието за себедоказване и самоизтъкване, за обожание и признание, подтикват НР да поема все повече и по-сложни задачи.
  Както добрата българска поговорка гласи обаче: играчка-плачка.
Твърде главоломното издигане и самозабравяне, в повечето случаи завършват по неприятен начин. Нашият герой не прави изключение от това твърдение, оплитайки се стабилно в мрежите.

 Винаги съм обичала много успоредните повествователни линии. Било то времеви меланж или букет от герои, през чиито очи проследяваме случващото се.
 Тези похвати не винаги са сто процента успешни, но когато са направени качествено, са печеливши.

 В "Играта" проследяваме две линии: тази на Хенрик и на Ребека. Нямам намерение да разкривам подробности около взаимоотношенията на въпросните персонажи, защото в действителност начинът, по който бе поднесена и проследена успоредно историята им, породи значително объркване и закачлив изход.
 Антипод на Хенрик, това е Ребека. Не само по отношение динамиката на събитията, но най-малкото по отношение страната, която заемат: тя е охранител и бивш полицай, той е именно от онези, с които охранителите и полицаите се борят; тя живее в своя малък подреден свят, той живее както свари.

 В "Играта" имаме екшън, интриги, конспирации, хакерство, секс, лични драми, преследвания... Всичко както си му е редът за един трилър. Трябва да отбележа, че нещата вървяха превъзходно до самия край, когато някак мимолетно бяха споменати повратни точки и събития в повествованието. Дали това е целенасочено, можем да разберем, ако продължим поредицата, от която има още две книги, публикувани на българския пазар. 

"Смъртта на Рицаря Челано и други истории" - Теофано Калояни

"Смъртта на Рицаря Челано и други истории"

Теофано Калояни

   Не че има каквото и да е значение, дори бегло, но в случай че си мислите, че Теофано Калояни е мъж, сте сгрешили... Жена е, и то гъркиня с български корени.

 Какво по-хубаво от една такава пъстра комбинация, която доволно се проектира и в тази й конкретна творба.

 "Смъртта на Рицаря Челано и други истории", както подсказва самото име, е сборник с разкази, както плод на въображението, на писателката; така и такива разказани от нейната баба. А баба й забележете е живяла в Пловдив. Едни безвъзвратно загубени златни дни, за които възрастната жена си припомня с умиление.

 Но да не навлизаме в детайлите на един сложен свят, който по същество представлява бастионът на бабините спомени.

 Книгата започва с едноименния разказ за Рицаря Челано. Бидейки отдадена любителски и професионално на изкуството, Калояни изкусно е преплела историята на една картина с историята на изобразения на нея герой. Или по-правилно казано - ретроспекция на неговия живот, през погледа му на отишъл си от този свят човек. Изключително свеж похват, който придава нов смисъл на картината La morte del Cavaliere di Celano, която се намира в църквата в Assisi, в Италия. 

Творбата е започната през 1297г. и завършена три години по-късно, през 1300г., от Гиото (Giotto di Bondone). Ако срещате това име за сефте, то принадлежи на смятания за един то първите творци на Италианския Ренесанср прословут, както като художник, така и като архитект.  

 Не си мислете обаче, че Гиото е бил неизвестен за своите съвременници, подобно на много негови съмишленици. Тъкмо обратното: той е почетен от италиански поети, като Бокачо (Boccaccio) и Сачети (Sacchetti); както и Данте Алигери, който споменава художника по име в своята прословута "Божествена комедия". Ако сте по-любознателни, можете да надникнете за бърза справка  тук, макар  лично аз да препоръчвам по-задълбочени статии, като например намиращите се тук.

 Следват още десет разказа, поместени в този сборник: "Истории от Светото писание".Солта на земята; Черният корал; Мъртво море; Охлювите; Адам и Ева в рая; Свети Георги и змеят; Куполът; Родното място на град Килкис; Менадите; Змийското яйце.

  Всички те са обединени от общото си митологично естество. Представляват предания, разпространявани от хората, които са се опитвали да обясняват случващото се, чрез божествена намеса. 

 Част от тях са на базата на езически митове и легенди, друга на библейски такива. И въпреки това са еднакво интересни и увлекателни. 

 Книжката е малка, лека за четене и приятно ангажираща вниманието, без да е натрапчива или досадна. Разказите не са прекалено дълги, за да досадят или да ни отегчат; нито са твърде кратки, оставяйки ни с множество въпросителни и повдигнати вежди. 

"Бледият конник" - Бърнард Корнуел

"Бледият конник" 
Бърнард Корнуел

След изключително приятното впечатление, с което ме остави "Последното кралство", не се сдържах да поставя очи и върху втората част на осмологията. 

 Противно на разбиранията ни: при преобладаващата част от филмовите продължения, резултатите да са плачевни; за щастие при книгите лоши последващи истории са рядко срещани. 

 "Бледият конник", проследява приключенията и съдбовните житейски обрати в живота на Утред Бебанбургски след паметната битка при Синуит. 

 Как се разгръща неговият образ, какви нови препятствия му предстоят и как ще се справи с предизвикателствата, ще научи всеки един от вас читатели, ако решите да продължите със Саксонските хроники. 

  Докато се заплитах в несекващата динамичност на повествованието, у мен остана едно усещане за градация на персонажите. Не само у Утред, но и у Алфред. 

Неминуемо тя е много по-осезаема при Утред в качеството му на главен герой "повествовател", през чийто живот го съпътстваме ние - читателите.

 В първата част виждаме едно плахо, младо момче, израснало в мрачната северна крепост на Бебанбург. В последствие той е взет като пленник и отгледан от датски викинги. Това възпитава у него нови разбирания и порядки. Бидейки рамо до рамо с истински викинги, битките се превръщат в неизбежна част от неговия живот. Това го калява и научава на тънкости, които са неизвестни за мнозина негови връстници. 

 Първата му стена от щитове, съвсем не ще бъде последната. 

     Прелиствайки с трепет, в очакване на все по-епични и богато обрисувани битки, няма как да не забележим промяната в начина на мислене и действията на младия нортумбриец.

 Несъмнено превеждайки ни през ранните си години, в качеството на разказвач, Утред внася и някои свои забележки към надменността и арогантността си... Но като цяло, преминавайки през втората част, аз останах с усещането за един помъдряващ, съзряващ герой.

 От страница първа, до последната 432, не успях да се откъсна и за миг. Поглъщах страниците жадно, с неподражаем интерес и нестихващо желание за още приключения. Зад един толкова динамичен разказ, базиран на исторически факти и изпъстрен с исторически личности, Корнуел е съумял така елегантно и професионално да обрисува картините, да запази достоверността на епохата, без да накърни времевите факти.

 Напоследък ми се случва краят на книгите, които чета, да е някак претупан или неадекватно извит, за да послужи като примка и стръв за бъдещия читателски интерес.
 Тук дори напротив, краят е адекватен, логичен, историята от самата част е доведена до завършек и ако решите да продължите, това ще е само от неподправено чувство да се потопите отново в тази история.
 Смятам че подобен похват, било то търсен или не, е изключително надежден от гледна точка да се гарантира, че продължилите да четат, са действително отдадени на поредицата.

 Лично за себе си винаги съм недолюбвала книги или филми, които завършват отворено-драматично, с едничка цел да посегнеш към продължението, което ще е също толкова монотонно и скучно, до последните страници или минути, където пак ще те шантажират, за да продължиш натам.
 Видя ли такова нещо, бягам като дявол от тамян.
 Вярвам, че ако си създал стойностен труд, не са необходими подобни спекулации, за да привлечеш читатели или зрители.

 Ако сте почитатели на хубави исторически романи във времевия диапазон 8-9в. и ако вече сте прочели първата книга, не спирайте. Става все по-хубаво!
 За съжаление обаче, всяко нещо има своя край. Не исках да чета бързо, защото не исках да свърши, но и исках да прочета по-бързо, за да видя развръзката... За мое и щастието на други почитатели: остават ни още цели шест книги.
 Към момента на българския пазар са само две и не мисля, че ще дочакам издаването на другите. Вече съумях да ги намеря в английски вариант и скоро ще ги зачета.
 Тъкмо ще видя дали в оригинал са действително толкова леки за четене, или българските преводач и редактор са направили магия над словосъчетанията!

 О, написвайки магия, се сетих за един момент в книгата, в който нова героиня (няма да издавам името), прави доста сходна магия, с онази коствала живота на Дрого-Денерис-кото чадо от "Игра на тронове" на Мартин.
 За сега поне няма дракони на хоризонта, така че смело можем да продължаваме напред, потапяйки се в живота и съдбините на Утред Рагнарсон.

  Великата битка за Уесекс и за цяла Англия. Мигът, в който животът такъв, какъвто са го познавали саксонците, е поставен на кантар. Дали Уесекс ще просъществува или ще бъде погубен в бесния устрем на обединените викингски сили, прочетете и ще разберете!

"На запад от рая" - Изабела Шопова и "Странните неща" - Стефан Бонев

"На запад от рая"
Изабела Шопова

"На запад от рая" е великолепното продължение приключенията на Изабела Шопова и нейното семейство. След неподправения успех на "На изток - в рая", авторката ни отвежда в друг екзотичен кът: Австралия!

Страна на контрастите, на най-отровните същества на планетата, на проспериращите крайбрежни и западналите централни части, на акулите, мравките, соленоводните крокодили, сърфовете и златното слънце.
  И този път нескончаемо е удоволствието и ни най-малко не оставам разочарована: закачливо-шеговитият и леко самоиронизиращ стил на писане, преплетен с множество препратки, евфемизми, извънредно крилати сравнения, умоизгубващи случки и спиращодъха приключения. 

  Бликащият извор от описания на моменти те удавя в сладостна лепкава омара и те оставя бездиханен, изгубен и объркан между твоя и нейния свят, разкрачен над пропрастта и мигащ неразбираемо, докато осъзнаеш къде се намираш... И не, не си в Австралия, поне аз не съм, макар способите на авторката да са така магично подлъгващи, подвеждащи и объркващи.

  След като изгтълтах жадно страниците и почувствах абстиненцията и ламтежа за още от думите на Изабела Шопова, седнах и се замислих дълго и продължително.

   Дори сега,  от разстоянието на поне седмица след прочитането на тази книга, в главата ми ехтят образи и картини, ясно изградили се в следствие вглъбяването и съпреживяването на така живо описаните стъбития.

  Четох едно интервю с прекрасната писателка, при скорошното й гостуване на наша територия. Прямотата и скромността, примесени с огромна доза опортюнизъм, целеустременост, непреклонност и онзи непогрешим дъх на човек видял и оценил широкия свят, много бързо ни кара да разберем, защо нарича себе си новозеландка, а не българка. Неминуемо, има я меланхолията по родината, но може би по-скоро през призмата на едни безвъзвратно отминали детски години.

 "На запад от рая" звучи преобладаващо, като пътепис, за разлика от "На изток - в рая", която е малко по-лична, свързна с перипетиите на едно младо семейство в далечната и непозната Нова Зеландия.

 Въпреки тази разлика, категорично мога да отбележа, че и тази книга на Шопова съумява с лекота да ни въвлече във вихрен, лудешки, цветен и жизнен танц.

 Четиво много подходящо за разтуха, отмора, вдъхновение... Пишейки вдъхновение, се присетих, че в друго свое интервю Шопова коментира именно явлението автор, като вдъхновител. Ни най-малко не се изненадвам от това да го кажем прозвище, тъй като неминуемо се изисква силна воля и силен дух, за да преодолееш препятствията в едни толкова далечни и малко познати светове.

 
"Странните неща"
Стефан Бонев

"Странните неща" е един много увлекателен, всепоглъщащ и замислящ те сборник с разкази. Той съчетава в себе си толкова оригинални и симпатични истории, че усмивката, трудно може да бъде изличена от лицето докато четеш. 

 Това обаче не е онази ухилена безразсъдна усмивка. По-скоро е една тъжно-горчива сладост, която изпитваш докато прелистваш. Усмивка през премрежени от сълзи ресници.
 Някои от разказите се много кратички, но тук категорично не важи правилото, че колкото по-подробна е историята, толкова по-добре. Тъкмо напротив, сюжетният ескалатор те качва и те изстрелва с безмилостна скорост към небитието, сетне те оставя да падаш с отворена от главозамайване уста.
 Удар не следва, защото цялата картина се разиграва в съзнанието ти, единствените последствия са онези, каращи душата ти да трепне в резонанс с дръпнатите струни.
 Всичките двадесет и пет разказа са събрани в четири тематични подзаглавия: "Без глас", "...Всички тези самотни хора", "Разкази за теб и мен" и "От пишещата машина".
 Първата част крие емоциите на "неудошевени" предмети, което чувство великолепно влезе в синхрон с моите си ненапълно изличени детски разбирания за съществуването на душа у всяко нещо край нас, дори и човешките творения.
 "...Всички тези самотни хора" е компилация от разкази, надникващи вътре в нас, в нашата душевна обител, в конструкцията на мирогледа и структурата на убежденията ни. В силата на неравнозначието на думите сам и самотен. В силата на надеждата и копнежа...
 Третият раздел "Разкази за теб и мен" е съставен от истории, в чиято преобладаваща част се обрисувани премеждията на любовта, приятелството, себепознанието, вътрешният мир, открит посредством друго същество до нас или себеоткриването, чрез откриването на друг човек.
 Макар и в "От пишещата машина", да попадаме на два разказа, които по своята сантименталност са свързани с мъжкото и женско начало и любов, те са някак с по-изместен център. Онзи на съмнението, монотонността, кариеристиката.

 "Странните неща", търсят добротата, любовта, надеждата, красотата, там където най-малко очакваме да ги намерим. Те носят вяра, очакване и упование, подават ръка в отчаяния миг, пребъдват, за да ни окрилят и вдъхновят, да ни прелеят нови сили.

 "Странните неща", е книга която да прочетете у дома, на спокойствие след тежък ден. В уюта на леглото, оставяйки я нежно да ви приласкае към стрниците си. Това не е книга за заспиване, това е книга за пробуждане.

"Budapest noir" - Вилмош Кондор и "Кал, пот и сълзи" - Беър Грилс

"Budapest noir"
Вилмош Кондор

Приятна и увлекателна книга, която те притегля във водовъртежа на тъмните задкулисни игри в една Будапеща на прага на Втората световна война. 

Действието се развива през 1934г., а главен герой е криминалният журналист Жигмонд Гордон. 

 Смъртта на една млада и красива еврейка, от добро семейство, привлича вниманието на журналиста. В момент, когато цялата страна скърби за смъртта на премиер министъра си, младо момиче загубило своя живот и открито на улица с лоша репутация, не подклажда никакъв интерес у полицията и другите журналисти. Но дали тази липса на интерес не е всъщност умело и скъпо прикриване на едно грозно убийство?

 Нюхът на Гордон обаче му подсказва, че в тази история има много повече отколкото изглежда на пръв поглед. 

 Дали убийството на красивата жена не е извършено в този момент тъкмо с цел да остане незабелязано и неотразено, а на убиеца да му се размине? 

  Колкото повече вниква в историята, толкова повече отвратителни истини излизат пред иначе обръгналия Жигмонд. 

    В действителност историята до последно обещава да е много по-заплетена и злокобна отколкото се оказва. 

    Къде благодарение на своя журналистически  нюх, къде от накърнена чест, Гордон стига до истината, раздавайки подобно на ангел-отмъстител справедливост за всички злосторници.

   Ако сте почитатели на леки криминални романи, определено няма да останете разочаровани. Книжката се чете на един дъх. Още по-голямо удоволствие внася и атмосферата, една Будапеща от тридесетте.

   Главният герой обикаля из улици, по които можеш да крачиш и днес. С малко повече въображение, читателят може да изгради картината на онези времена в съзнанието си. Да извика романтизма на площадите и булевардите, осветявани от фенери и първите електрически лампи.

   Безспорно Кондор ни потапя в едни тъмни и мътни води на задкулисните игри. Убийства, самоубийства и изчезнали хора, не са нещо необичайно. Проституцията е не само популярна, но и от услугите й се възползват множество високопоставени политици и дипломати.
   Предвид факта, че и до ден днешен подобни скандали будят обществена неприязън и са причина за скоростно подадени оставки, можем само да гадаем на каква сензация за времето си е попаднал всъщност главният герой на кримката.
   Макар и не широко застъпен, тук фашизмът играе една второстепенна роля. Какво би направил един евреин, за да не се разкрие пред фашистите и да не секнат сладките приходи от немските и италиански пазари.
   Какво ли не правят хората за пари и власт...

  Образът на Гордон е детайлно поднесен, с лек романтичен привкус на героя, взел непреклонно решение да доведе нещата до край. Читателят навлиза в неговото ежедневие, запознава се с неговата самостоятелна и своенравна любима, с коравия, но добродушен дядо, с шофьора на таксито, колегите от редакцията, дори с някои от злосторниците и техния начин на живот.
 Нито за момент описанията не са досадни, прекалени или твърде детайлни. Повествованието умело ни примъква и обгръща с атмосферата на Будапеща, оставяйки ни твърдо убедени, че и ние заедно с Жигмонд пътуваме от трамвай, през трамвай или такси из улиците на Унгарската столица.

"Кал, пот и сълзи" 
Беър Грилс

Заглеждала съм не едно предаване на Беър Грилс. Някои са улавяли вниманието ми, но при други съм изпитвала не толкова отвращение от хранителните му предпочитания, колкото почуда и дори изумление от типа: "кому е нужно да си причинява това?". 
   Да, ако закъсаш наистина и си на ръба... 
Факт, волята ти за живот е достатъчно силна, няма да те интересува какво ядеш, а единствено, ще ти стигнат ли калориите, за да оцелееш.  
 Безспорно ценни са съветите на Грилс за това кои са ядливи и полезни растения, влечуги и животинки в дадени региони. Опеределено, ако си стред пустошта, не би искал да хапнеш нещо, което ще ускори леталния край. Много ярък подобен случай, запечатал се дълбоко в съзнанието ми е книгата и филмът "Into the Wild" по истинската история на Кристофър МакКендлес (Christopher McCandless).
И все пак, колкото и да са полезни съветите на Мечока, някак винаги ми е идвал твърде ексцентричен, лудатичък, а на места сякаш и специално правещ нещо за пред камера. Неизбежната участ на телевизионните звезди, казвах си, и по-често просто изключвах телевизора в качеството си на върл антителевизьор.
Купих книгата за един специален човек, който се възхищава на уменията за оцеляване, които е развил великобртитанецът.
 Започнах я с известни резерви и скептицизъм, но още първите редове ме въвлякоха в един живот на приключения, перипетии, невертоятни ситуации и нечовешка или може би тъкмо истински човешка воля.
"Кал, пот и сълзи", ме плени със своята откритост, интимност, смиреност, борбеност, находчивост, вяра, упование в себе си и другите.
Тя показва един много земен, много близък образ на мъж, преминал през свръхчовешки усилия, за да постигне това, което е постигнал. Всяка една брънка в неговата ризница е своего рода история, укрепила него и превърнала го в машина за оцеляване.

 Превежда ни през своето детство, допуска ни до любящото си семейство, изградило стабилни основи, предпоставка за неговата по-нататъшна увереност и решителност.

 Съпричастни сме на неговото страдание в пансиона:
"Срещал съм много хора, които твърдят, че пансионите са страхотно средство за каляване на децата. За мен такова виждане е странно. Преди да започна училище, аз бях много по-силен. Бях се научил да обичам и разбирам природата и да надмогвам себе си. 
 Когато започнах училище, изведнъж изпитвах само страх. Страхът те принуждава да изглеждаш силен външно, но вътрешно те прави слаб."
 По-късно тормозът в колежа Итън, постепенното му възмъжаване и безконечната му жажда за приключения, нови предизвикателства и достигането на неподозирани върхове.

Спонтанното му решение да се запише за СВВС (специалните военновъздушни сили). Тежкият подбор, който калява духът и тялото му в ранните двадесет.

Следва наниз от нови главозамайващи одисеи и премеждия.

След жесток инцидент, преобърнал света на едва 23 годишния Едуард, животът придобива нови контури. Тогава момчето съумява да се възстанови благодарение на силната си воля, подкрепата от семейството и една мечта, която му вдъхва така необходимата сила. Мечтата да достигнеш Покрива на света.

Еверест за Беър е олицетворение на хомогенната смес от десетки безценни качества, които един човек трябва да притежава, за да успее, да смогне на натоварването.

  Първото стъпало е осигуряването на спонсор, което отнема на нашия герой дълги месеци и десетки откази. И все пак, който е упорит успява.

 Може би се чудите какво е мотото на Грилс? Действие... "Действаш и пак действаш. Ако не ги подкрепиш с действие, мечтите ни си остават само желания. А в живота човек трябва да може сам да си пали фитила. (...) Често съм имал чувството, че вътрешният ми огън е на път да угасне. Това, което го поддържа е действието."
 Достигайки до заветната дестинация, Беър се сблъсква с колосалните размери на предстоящото изпитание. Пред него са три месеца на борба за оцеляване, аклиматизация, тежки и рискови преходи, болести, които ще калят неговата решителност и дух.

 И тук, неговият опит, сила и воля, имат огромна роля:
"Друго, на което ме е научила армията, е как и кога да измина още една миля. Подходящото време, е когато е трудно, когато всички около теб вървят все по-бавно, отказват се и се оплакват.
  Трябва да проумееш, че най-силно можеш да блеснеш, когато около теб цари пълен мрак.
 Урокът е прост, но ни дава ключ към успеха в живота. (...) На Еверест това качество е всичко."

 Смело мога да заключа, че това е една прекрасна книга, изпъстрена с много житейски истини, безброй препатени ситуации, довели до мъдри заключения и калени характерти.
 Гледната ми точка за Беър Грилс действително се промени в положителна насока, а наред с нея и цялостния ми мироглед, вярата ми в силата на човешкия дух.

"Последното кралство" - Бърнард Корнуел и "Некрономикон" - Х. Ф. Лъвкрафт

"Последното кралство" 
 Бърнард Корнуел

Изчетена на един дъх! Така мога да определя тази творба: еднодъхова! 

Не мисля, че слабостта ми към епохата и събитията обвързани с нея, накланят везните строго в една посока. Безспорен остава фактът,  че стилът на писане и историята са толкова пленителни, улавяйки те в неспирен водовъртеж от приключения и перипетии, превеждайки те неусетно през страниците и оставяйки те с копнеж за още, така че много трудно можеш да се отделиш.

  Авторът: Бърнард Корнуел (Bernard Cornwell), навярно е познат на мнозина от вас с историите на Ричард Шарп, английски войник по времето на Наполеоновите войни.

 Книгите вдъхновяват и едноименните екранизации с участието на Шон Бийн.

 Последната, двадесет и шеста книга от поредицата "Яростта на Шарп" (Sharp's Fury), е публикувана през 2006г. от Харпър Колинс.

 Корнуел е дал живот на около десет отделни заглавия и на поредиците "Кралска милост" (Crowning Mercy), три книги които пише под псевдонима Сузана Келс; поредицата "Хрониките на Старбък" (Starbuck Chronicles) в четири книги; поредицата "Артур" (Warlord Chronicles) в четири книги; поредицата "Търсенето на Граала" (Grail Quest) в четири книги; и разглежданите тук "Саксонски хроники" (Saxon Chronicles) поместени в осем книги, първата от които е "Последното кралство" (The Last Kingdom), чието действие се развива през 9в. на територията на днешна Великобритания.

 В качеството си на исторически роман "Последното кралство" (2004), проследява реални събития, примесени с измислени герои и техните съдби.

 Осберт (по-късно Утред), е едва десет годишен нортумбриец, пленен и отгледан от датчани, до повторното преплитане на съдбата му, която отново го връща към лоното на своя произход.

 В действителност, Утред се научава да обича и уважава своите "попечители". Това поражда и нравствения му сблъсък, когато се налага да се изправи срещу датчаните в битка. Но както бързо се научава:

"Всичко е съдба, а съдбата е неумолима."

"Животът е просто живот. Живеем го, после умираме и отиваме в отвъдното. Няма никаква музика, само сляп шанс. Съдбата е неумолима."

"Последното кралство" е роман изпъстрен с кървави битки, неочаквани обрати, загуби и падения, победи и възходи.

 Несъмнено Джордж Р.Р. Мартин е прав с коментара си, който бе и едно от главните ми вдъхновения, за да купя тази книга: "Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел."

 Честно казано след такова мнение, нямах търпение да се потопя в първите батални сцени. Не знам дали класическият разказ от първо лице оказва чак такова влияние, макар да е умел похват, но битките са смазващо реални!

 Ако очаквате гротескова действителност, ще бъдете разочаровани. Тук всичко е деликатно изпипано, умело поднесено и обективно представено. Бидейки исторически роман, история и фикция са съчетани с мисъл и внимание. Историческите събития са акуратно отразени, без да са твърде размити или прекалено разтеглени. 

 Образите, плод на въображението на Корнуел, стоят жанрово естествено. Липсва им приказната героична пропитост, преобладаваща сред голяма част от сходните на това произведения. Персонажите притежават типичната човешка палитра от характери; добродетели, като благородство, добродушие, безкористност, честност, лоялност; и на другия полюс: пороци, недостатъци, като слабости, поквареност, злост, злина, озлобление, завист, лукавство, коварство, ехидност, омраза, злонравие, жестокост, зложелателство. 

 И тук ще цитирам не толкова доказателство за двойнствеността на човешкия характер, колкото за степента на епическо изкривяване плод на вековете на романтизъм в обрисуването на бойни сцени:

"Когато възпяват войната, поетите говорят за ръкопашни боеве, летящи копия и стрели, звън на остриета и трясък на щитове, падащи герои и горди победители, ала аз тепърва откривах, че всъщност всичко опира до храната. (...) Ситата армия е онази, която побеждава."

 Не по-малко, държа да отбележа и няколко факта, най-важният от които е че както всички добре знаем: историята се пише от победителите. Или според епохата, от онези, познаващи изкуството на писането. Допринасящи са още политиката, религията и приемствеността:

"Помня как веднъж по Великден слушах проповед за тези монахини и едва се сдържах да не прекъсна свещеника и да му кажа, че нищо не е така, както го описва. Според него, датчаните обещали, че никой монах или монахиня в Нортумбрия няма да пострада, което не беше вярно; кланетата били напълно безпричинни, което бе също далеч от истината; а за капак разказа и измислицата за това как в отговор на молитвите на монахините Господ преградил портите с невидима завеса, в която датчаните се блъскали, но не могли да пробият. Чудех се защо, ако разполагат с вълшебна завеса, ще си правят труда да си кълцат лицата. Явно защото са знаели края на историята, а той гласеше, че злодеите довели до близкото село група малки деца и заплашили да им прережат гърлата, ако не ги пуснат в обителта - и едва тогава успели да влязат. Нищо от това не се случи в действителност. Ние пристигнахме, те се разпищяха, по-младите бяха изнасилени, а после монахините намериха смъртта си. Но не всички, въпреки популярната легенда. Поне две от тях бяха красиви и нямаха никакви белези, затова хората на Рагнар ги задържаха за себе си. Едната после роди дете, което порасна и стана прочут датски воин. Както и да е, свещениците поначало не са големи привърженици на истината (...)."

  

 Нека никое от възприеманите, от здравия разум злодеяния, не ви учудва. Независимо дали сте почитатели на северняците или на островитяните, войната си е война независимо от епохата и произхода. В нея присъстват жестоки битки, кланета, безмилостни отмъщения и чудовищни изстъпления: 

 "Работата беше там, че монасите, окуражени от победата, тръгнали по течението на река Тине и нападнали едно датско село. Мъжете в него били само малцина, твърде стари или болни, за да поемат на юг с останалата войска. Тук импровизираната армия, към която междувременно се присъединили и още хора, изнасили и убила към две дузуни жени и деца, обявявайки действията си за свещена война."

 И тук за пореден път се изумявам на безочието на хората, да принасят деянита си, като дар за боговете. Най-вече за уж миролюбивите.

 А на какво могат да ви научат войнствените богове? Разбира се, как да побеждавате в битка и да не се страхувате от онова, пред което се изправяте:

"При стената от щитове (...) най-много помага дивата ярост. Умението и хитростта също са полезни, но по-яростният побеждава."

"Тогава ме обзе спокойствието на битката. Изведнъж нямаше вече парене в стомаха, нямаше сухота в устата, нямаше конвулсивно потрепващи мускули, а само магично спокойствие. Аз изпитвах щастие."

"Смях в боя. На това ме бе учил Рагнар, да получавам радост от битката."

 Това е, едни религии си имат своите свещеници, които се молят безконечно, други си имат жреци, които хвърлят рунически пръчки и четат предзнаменованията:

"Вятърът идва от боговете (...). Също и полетът на птицата, падането на перцето, шляпването на рибата, формата на облака, лаят на лисицата - това са все знамения (...), но в крайна сметка боговете говорят само на едно място - Той ме чукна с пръст по главата. - Ето тук."

 Със сигурност, не е лесно да пишеш в епоха, стремейки се да уловиш максимално обективно душевното състояние, трепети и интереси на тогавашните съвременници. Винаги е било удоволствие за мен, да прочета евентуалния възглед на поколенията от отминалите векове, за творенията на техните предшественици. Тъкмо тази ретроспекция е показал авторът, обрисувайки възхитата, граничеща с благоговение, която Утред изпитва към творенията на древните римляни.

"Обикновено провеждахме тренировките си на римската арена. (...) бе удивително място, пълно с интересни неща. Представете си открито пространство с големината на поле, обградено от огромни стъпаловидни каменни тераси (...) арената действително бе огромна, невъобразимо огромна - чудовищна постройка, дело на великани, пред която ние изглеждахме джуджета."

"Стените бяха каменни, идеално прави и иззидани с хоросан, а покривът - от плътно прилягащи и красиво подредени керемиди. През порта се влизаше във вътрешен двор, обграден с колонада. Най-голямата стая имаше удивителна картина на пода, съставена от хиляди цветни камъчета. Зяпах при вида на летящите риби, теглещи след себе си колесница, в която седеше брадат мъж с тризъбец (...)."

"Продължихме да бродим из къщата и аз се дивях как някой е могъл да строи така. Ние знаехме да забиваме дървени колони в земята, да кръстосваме над тях греди и мертеци и да ги покриваме със слама или тръстика, ала дървото гниеше, сламата плесенясваше и покривите хлътваха. Стаите ни бяха схлупени и мрачни, задавени от дим, а през зимата воняха на добитък, докато тази къща бе светла, чиста и просторна и се съмнявах някога крава да е оставяла фъшкиите си върху морската колесница. Смущаваща бе мисълта, че по някакъв начин се плъзгаме обратно към мрака и невежеството и никога вече няма да успеем да построим нещо толкова съвършено като тази малка сграда."

 Рано или късно, всяко хубаво нещо достига своя естествен завършек. В не по-малка степен, същото важи и за книгите.

 Е, за онези от вас харесали романа имам две добри новини: купени са правата за заснемане и вече се работи по лентата и има още 7 книги!!! 

"Некрономикон" 
 Х. Ф. Лъвкрафт

Трябва да призная, че изключително много обичам сборници с разкази.
Има нещо очарователно, в това да прочетеш някоя творба между две задачки. Да си откраднеш един миг наслада, дори и ако си твърде зает. Отваряш, прочиташ за няколко минути и имаш време за размисъл до следващия "прозорец" за четене. Открадваш тук и там по някоя история, а ти остава и удоволствието да доразвиеш темата в главата си.
 Това съвсем не означава, че недолюбвам романите. Ни най-малко! Просто съумявам да открия обаянието, както у едните, така и у другите.

 Несъмнено Лъвкрафт е неоспорим гений в писането. Погълнах го толкова бързо, че възприятията ми отчаяно крещяха в опит да изпълзят от злокобните картини.
 Изключително увлекателен сборник от разкази, в които историите преливат от една в друга и нямаш контрола да спреш, да четеш.
 Абсолютно хипнотизирана съм от  нишката на повествованието. Богато, но не излишно многословно или натруфено. С толкова съвършено описание на атмосферата, че сякаш се сливаш с главния герой. Виждаш през неговите очи, а ужасът тръпне и лази по гръбнака ти. Не са необходими детайлни описания на черните, мрачни, потресаващи, отблъскващи, раздиращи душата гледки. Достатъчни са реакциите и психичните състояние на георите, за да се сковеш от покруса.
 Както и при "Кралят в жълто" на Робърт У. Чеймбърс, основната сюжетна линия във всичките разкази е преплетена и в някаква степен провокирана, обвързана с тайнствения забранен труд "Некрономикон" на един безумец - арабинът Абдул Алхазред (интересна статия за книгата, можете да намерите тук: Некрономикон).
 Стана ми изключително приятно, когато в два-три от разказите бе поменат Жълтия знак. Друго си е, когато си прочел книгата на Чеймбърс и си наясно за какво иде реч. А Онзи който не бива да се назовава, навява познати асоциации.
 Очарована съм от превода на Адриан Лазаровски, който така умело жонглира със словосъчетанията и лее събитията, че очите ти четат по-бързо, отколкото разумът ти възприема.
 Така на ципестите, изродени криле на седем разказа, читателят полита стремглаво надолу из зловонни катакомби, пещери и гробове, таящи същества отвъд човешкия разум и възприятия.
 Лъвкрафт (Howard Phillips Lovecraft), не е автор комуто е нужно представяне.
Невероятно интересно е да четеш за Космоса, през призмата на възпирятията на човека от началото на 20в. Да си съвременник на Айнщайн и на всички негови открития, безспорно е повлияло на творчеството на Лъвкрафт. Тогава вече смело се е говорело за пространствено-времеви континум, за други измерения и светове.
 В едно писмо до Джеймс Мортън от 1923г., Лъвкрафт изтъква, че теорията за относителността на Айнщайн, хвърля света в хаос и превръща космоса в шега. В друго писмо от 1929г. адресирано до Удбърн Харис, авторът твърди, че технологичните удобства застрашават със срив науката.
 За богатото въображение на Лъвкрафт, космосът е още едно потенциално измерение за развитие на повествования пропити от ужас. Така той въплъщава идеята за космическия страх в творбите си.

Постепенно творците вдигат глава към звездите и това придава неповторим ефект на техните произведения.
 Впечатляващ е усетът, с който американският автор единява деветнадесети и двадесети век. Транзицията от един свят вглъбен в себе си, в своите мистики, древни истории, ритуали, тъмни обреди, към безкрая на Космоса. Завидно е умението на Лъвкрафт да прокара тази всяваща умопомрачение нова сюжетна линия.

 Като хора на двадесет и първи век, трудно бихме могли да осъзнаем напълно мащабите на смелостта и иновативността на тези първопроходци. Пионери на космологията и обвързбването на науката за безкрая, с историите за тленното.
 За щастие противно на фамилното си име, Лъвкрафт няма за занаят любовни истории, до толкова до колкото бихме могли да наречем друг вид любов, изключително изкусното саздаване на едни вледеняващи истории.

"Кутия за птици" - Джош Малерман и "Белканто" - Ан Патчет

"Кутия за птици"
Джош Малерман

"Кутия за птици" е една лека, увлекателна и много приятна книга за четене.
 Всъщност това е разбира се от моя гледна точка. Ако се сблъсквате с психологически трилър/ужаси за първи път, може и да ви се стори страшничка и дори плашеща.
  Имаме едно постоянно напрежение, което държи сетивата нащрек. В началото докато читателят навлезе във фабулата и започне да навъръзва събитията, както и авторското решение за успоредно проследяване на минало и настояще в сегашно време, положението е леко объркано. Но след това всичко си идва на мястото и с нетърпение чакаш основните елементи да се напаснат и да завършат цялостната картина.

 Нямам намерение да описвам събитията, през които преминава главната героиня (да, жена е), защото всяко парченце е част от пъзела и дори малко издаване, може да помрачи пълното удоволствие.
   Макар и да ми бе леко странен изборът действието да е проследено тримерно: зараждането на "Проблема", след раждането на децата и настоящето; в крайна сметка подходът се оказа изключително свеж, не натоварващ, но за сметка на това, нежно опияняващ.

   Нещо зачовърка моето съзнание, докато четях първите препратки към миналото. От онова човъркане, което разяжда мозъчето ти и те почуква ритмично: "Това ти е познато! Ето го на върха на мозъка ти." И въпреки това ти убягва и не го улавяш. 

 Звучеше ми много познато тази идея с хората, видели нещо, което ги е предизвикало да убият най-близките до тях същества и сами да посегнат на живота си. 

 И ето, че накрая ми просветна. Преди три години, светът изтръпна от един ужасен накротик, каращ човека, който го е приел, да се превърне в живо зомби, нападащо случайни минувачи и ядящо плътта им.
 Не че историята тук е точно такава, но предвид, че първите случаи се проявиха през 2012г., аз си спекулирам, че може пък и да са дали лек тласък на идеята. Да не говорим за рояка от зомбита из книги, сериали и филми, които придобиха една идея по-реалистични очертания.
 Същото се касае и за масовите измирания на птици, които мине не мине се случват през някоя и друга година и нямат напълно логично обяснение. Разбира се, предполага се, че може да става дума за разпростиране на зараза, за неблагоприятни климатични условия покосили птичките или климатичните промени в следствие дейността на човека дават своето отражение и в тази посока.
 Каквато и да е причината, един от моментите в книгата, в който се оказа, че птичките са полудели и мъртвите им телца буквално се сипят от небето, допринесе за моята ретроспекция към гореизложените действителни събития.
"В небето над главите им, където е забранено да се гледа се води птича война. Птиците се избиват една друга."

 В качеството си на пост-апокалиптичен роман, "Кутия за птици" не е просто поредната изтъркана история за това как човечеството почти се е самоунищожило и трябва да започне да гради бъдещето си от нулата. Има нещо тъничко, което успява да те прикотка и да задържи вниманието ти. Жена със завързани очи е поела на опасно пътешествие в търсене на безопасност. Тогава започваш да си задаваш въпроси, печелейки време предостатъчно, за да се решиш да започнеш книгата.

   Като цяло, след прочита на книгата и премислянето на събитията, останах с усещането за недоразгърнатост на персонажите. Няма как да знам, дали е целен ефект, че освен Малори и частично Том, другите герои не са особено развити. Знаем техните истории, докарали ги до необичайното съквартируване и това е. Тези хора остават някак бледи, бродещи и призрачни. Като читател останах неособено докосната от съдбата им. Може би, ако имахме нещо като стила на Мартин, който с гръм и трясък убива по брутален начин любимите ти персонажи, нещата щяха да стоят малко по-различно.

  Има един много тънък похват тук, онзи, при който злото не е олицетворено в никакви познати ни рамки и точно това е мястото, на което читателското въображение се развихря с пълни обороти.

Все пак, въпреки че имахме точно този модел на поднасяне, в един момент ни се казва, че може би виновниците всъщност не мислят лошото на човечеството. Твърде е вероятно те да не осъзнават какво ни причиняват. Най-малкото това се промъква, като въпрос от читателя предвид факта, че причинителите на проблема не проявяват агресия. И това поне за мен малко от малко омекоти общата визия, отне нотката на съспенс (понятие въведено от сър Алфред Хичкок и има значението на нервна възбуда, тревожност, притеснение, безпокойство, напрежение).

 Още повече, когато постоянно ти повтарят за дебнещата, спотайваща се заплаха, в един момент желаният ефект не е постижим. Пораждащото напрежение явление, вече не е плашещо.

 От самото начало вярвах, че по един или друг начин това заглавие е обвързано с "Птиците" на Дафни дю Морие и едноименния филм на Хичкок, но в действителност идеята тук е по-друга.

  "Възприема къщата като една голяма кутия. Иска да излезе от тази кутия. Том и Джулс навън, все пак са вътре в кутията. Целият свят е затворен вътре. Светът е ограничен до същия кашон, в който държат птичките пред къщата. Малори разбира, че Том търси начин да отвори капака. Търси начин да се измъкне. Но тя се чуди дали над този капак няма втори, а после трети.

 Затворени в кутия, мисли си. Завинаги."

  Преди време гледах един епизод на "Ловци на митове", в който експериментално доказаха сложността или по-правилно казано невъзможността, на това да вървиш под права линия с вързани очи. В романа имаме и каране на кола без видимост, което също бе засегнато в епизода на Адам и Джейми.

 Разбира се за незрящите хора, ходенето в права линия е процес, несъмнено коствал им жестоки усилия.

 В "Кутия за птици" макар и описани, като изключително трудни, все пак тези действия оставят впечатлението, че са нещо, което от няколко опита и с по-здрави нерви изпълняваш без проблем. Не че очаквам авторът да влиза в безкрайни обяснения и описания на всяка невиждаща крачка, но аз съм си правила не един експеримент да стигна от точка А до точка Б със завързани очи и резултатите са плачевни дори в собствения ми дом, какво остава ако хукнеш по улиците.

  Чета си аз, чета си и ненадейно са натъквам на това изречение. Може би са само моите развинтени асоциации, но не намирате ли позната препратка..?

"Малори е виждала огромния жълт знак на дрогерията хиляди пъти. Никога не й се е струвал по-враждебен."

 Жълтият знак...

Мога да кажа, че това определено е една книга, която си заслужава прочитането. Ако сте почитатели на Едгар Алън По обаче, не очаквайте някаква история, от която да ви побият тръпки. "Кутия за птици" е приятно четиво, което те държи в очакване, подкупвайки любопитството ти с всяка прочетена страница. 

Без да омаловажавам труда на преводача и дизайнера на корицата, упоменавайки ги едва сега, имаме един чудесен превод от Невена Дишлиева-Кръстева и превъзходно оформление облика на книгата от Живко Петров!

"Белканто"
Ан Патчет

Белканто (Bel Canto) е италиански певчески стил, който се отличава с лекота на звученето, с мелодичност и изящество.

Книгата на Ан Патчет е вдъхновена от кризата в Лима, Перу през 1996г. 

На 17 декември 1996г. 14 души от революционното движение Тупако Амару (MRTA), вземат за заложници стотици дипломати, правителствени и военни представители, бизнесмени, гости на парти организирано в резиденцията на японския посланик в Перу, в чест на 63-я рожден ден на Император Акихито.

  Част от заложниците са освободени, но другите остават залостени със своите нападатели за 126 дни. 

Какво може да се случи през всичките тези дни?

Подобно на опера, повествованието поема по своите лъкатушни пътеки с висоти и спадове, напрегнати моменти, преплетени със спокойствие непривично за създалата се ситуация. Имаме дълги фази на разтуха, ординарност, топлота и дружелюбност, последвани от  изблици на ярост и уплаха. Това представлява съвместният живот на терористи и заложници.
 Противно на евентуални първоначални очаквания за кървави заплахи, страх и ужас, романът ни представя типичния пример на Стокхолмския синдром, при който похитителят изпитва симпатия и топли чувства към похитителя си.
 Това е една творба посветена на любовта в нейните най-различни нюанси... Любовта към музиката, изкуството, живота, свободата, народа, статуквото, ежедневното, Бога; любовта към брата, към жената, към мъжа. В една толкова необичайна среда, любовта разцъфва, покълва и у най-закоравелите сърца. А музиката е олицетворение на тази лееща се благодат, която по фантастичен начин омагьосва всички в къщата.

 Интересно съвпадение е, че в една статия съвпаднаха две книги: "Кутия за птици" и "Белканто" с видимо сходни обстоятелства, при които основната сюжетна линия се развива в една къща, в която са затворени главните герои.

 Това е и единственото, по което двете книги си приличат, защото "Белканто" ни показва как петдесетина човека могат да живеят в разбирателство, когато дори нямат обща цел, но имат обща любов.
"Пианистът бе въплъщение на някаква необуздана, отчаяна любов, която не ги бе завладявала от младежките им години насам."

Героите в този разказ са предимно успели хора. Заложниците в частност са известни и/или богати личности, президенти и вицепрезиденти на големи компании, дипломати; хора мерещи успехите си, чрез натрупаните блага. От каква полза са тези блага обаче, в ситуация, като тяхната?
"Допреди заложничеството им той бе гледал на живота си под друга призма - откъм постижения и успехи. Сега му се струваше, че всъщност той представлява дълъг списък от провали: не говореше английски, нито италиански или испански. Не свиреше на пиано. Никога дори не се бе опитвал да свири."

 Когато си представим пленници и нападатели, твърдо вярваме, че последните изживяват тези ужасяващи мигове в безумен страх, сигурни че ще загубят живота си. Възможно ли е да изпитваш спокойствие и сигурност, ако си заложник? В състояние ли е един човек да ти донесе такъв емоционален баланс, че самото му тихо присъствие да те успокоява?
"И когато стоеше близо до него, незнайно защо, самата тя не изпитваше паника. Когато беше до нея, сякаш се скриваше от ярката светлина и влизаше на някакво тихо и тъмно място, сякаш се увиваше в тежкото кадифе на сценичната завеса и в него никой не можеше да я види."

Ако музиката е в състояние да рисува, тя би изрисувала феерични картини, зашеметяващи висини и покъртителни красоти. Ако музиката можеше да рисува, не би успяла да вдъхнови и заплени хората по начина, по който го прави бидейки себе си... Прониквайки не само през ушите, но и през всяка пора на кожата, през ноздрите, очите, посредством вибрациите във въздуха. Оформя свърхестествени образи, които надхвърлят всичко, което едно човешко същество е способно да възприеме. "Всички в хола го наблюдаваха, докато повдигна капака на клавиатурата и прокара веднъж пръсти леко по клавишите, сякаш ги успокояваше. (...) В цялата къща всички - както терористите, така и заложниците, се обърнаха да слушат и голяма тежест падна от гърдите им.(...) Като свири още и после още, докато всички в стаята забравиха, че искат да са на съвсем друго място."

Представете си, че сте затворени да кажем за един месец с някого. Обсотятелствата са извънредни, критични ако искате. Мислите си, че ще загинете, че никога повече не ще видите света отвън и той никога повече няма да бъде същия, какъвто сте го познавали преди събитията. В  един момент, тези край вас, "братята и сестрите" ви по съдба, се превръщат в неимоверно близки до сърцето ви хора. Не всички, разбира се. И някои много повече от други.
Тъкмо този факт е изключително добре уловен от Ан Патчет. Мигът, в който външният живот е нечий друг, а единственият истински е този тук.
"Можеше ли г-н Хосокава да каже, докато надигаше тенджерката с вода, която беше кипнал и охладил сутринта точно по тази причина, че това е най-щастливият период в живота му? Та как би могло да е истина? Нали го държаха затворен против волята му в една страна, която не познаваше, и всеки ден пред очите му някое дете размахваше дуло на пистолет.(...) Тогава откъде това внезапно усещане за лекота, тази невероятна обич към всички?"
"Заложниците до един се разхождаха в градината, като че ли бяха пияни или пък слепи, докосваха и мирищеха всичко, криволичеха, после ненадейно сядаха. Те бяха влюбени в това място. Не биха си тръгнали дори стената да паднеше."

"Каква благословия бе получил той по време на пленничеството си. Никога до сега не бе чувствал тайнствата на Христовата любов тъй близко до себе си, не и когато отслужваше литургия  или получаваше причастие, нито дори в деня, когато го ръкоположиха. Сега разбираше, че сам започва да осъзнава пълната степен на призванието си да следва, сляпо да се намесва в съдби, които никога не би разгадал. Съдбата ти дава награда и ако отвориш сърцето си за Господа, откриваш едно великолепие, което не подлежи на описание. В момент, когато смяташ, че всичко е загубено, погледни само какво печелиш!(...) Всяка нота беше кристална. Тя измерваше времето, което им беше убягнало. Беше интерпретация на живота им в самия момент на изживяванетто му."

""Колко неща таи съзнанието ни, без да ни казва", помисли си Ген. Колко тайни крием дори от себе си."

И колко похвати, колко начини има да изразиш любовта си към някого. Не онова пламенно отадаване и обсебване. Съществува и една деликатна, тиха, безмълвна любов, която витае във въздуха и го изпълва с лекия си аромат: "Тя е влюбена в него. (...) Всичко (...). Начинът по който тя го гледа, по който го избира. Винаги седи до него, а те дори не могат да разговарят. Той е толкова спокоен. Нищо чудно, че иска винаги да е с него."
"Беше толкова близко до нея в този момент, че двамата притежаваха всяка молекула от въздуха в миниятютрната стаичка и въздухът натежа от желанието им, и птравеше всичко възможно да ги съедини."

Докато четях си мислех за измеренията на красотата. За това какви са критерийте ни, има ли някаква скала или обшоприето правило, по което да се ръководим? Кое е онова зъбчато колело, задвижващо механизма на най-потайните, съкровени желания, изразяващи се посредством любов, привързаност, отдаденост. Задължително ли е тези емоции, чувства и усещаниш, да са породени единствено от и към живи същества? Отговорът е: съвсем не! И доказателството е изящно оформено из редовете на "Белканто". Не е с ноти, но понякога буквите умеят да предадат частица от величието на нотите. И нямам предвид текстовете на оперите, които не всеки разбира. Имам предвид усещането, извивките на тоновете, възходите и спадовете, цялата емоция, която тръпне по струните на душата ти и предизвиква вибрации из неподозирани дълбини.
 Това съвсем не е право запазено само за музиката, но и за всички останали изкуства:
"Животът ми би могъл да тръгне в друга посока, но заради книгата, която баба ми толкова пазеше, той е това, което е (...). Що за чудо е това ли? Ами, научих се да обичам красивото. Придобих език, на който да размишлявам за красотата. По-късно това обхвана и операта, балета, архитектурата, която виждах, а още по-късно дори осъзнах, че онова, което бях виждал в картините, мога да видя също в полята или реката. Можех да го разпозная и в хората. (...) Някои се раждат, за да правят велико изкуство, други - за да го оценяват. Не мислите ли? Това само по себе си също е талант, да бъдеш публиката, все едно дали разглеждаш картини в галерията, или слушаш гласа на най-великото сопрано. Не всички могат да бъдат артисти. Трябва да ги има и онези, които са неговите свидетели, които го обичат, и оценяват това, което са имали привилегията да видят(...)."

Когато обичаме, очакваме ли да ни отвърнат със същото? Не искаме ли в действителност емоцията ни да бъде споделена? Не бихме ли били разочаровани, наранени, ако бъдем отхвърлени? Подобно на пианиста: "Любовта, която тъй лесно се предлага, тъй глупаво винаги остава несподелена."
Бих казла не, не и в определни случаи:
"- Що се отнася до любовта... -- най-сетне изплю Роксан.
- Няма какво повече да се каже - прекъсна я (...). - Това е дар. Ето. Нещо, което да ви подаря. Ако имах колие или албум с репродукции, тях щях да ви ги поднеса. Бих ви ги дал в допълнение към любовта си.(...)
- Ами ако аз нямам нищо, което да ви дам?
Той поклати глава.
- Какво говорите, след всичко, което сте ми дали! Но не става дума изобщо за това кой на кого какво е дал. Така не бива да се възприемат подаръците. Тук не правим бизнес. (....) Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е една по-широка гледна точка."

Споделям тук една мисъл, на която попаднах и ми хареса:
"Колко късмет може човек да извади за една нощ? Дали се разпределя на ограничени порции като мляко в бутилка и когато е отлято определено количество, остава само еди-колко-си? Или пък късметът беше в специални дни и когато ти се падне такъв ден, сполетява те безграничен късмет?"
Как ли функционира късметът в действителност? Някой от вас питал ли се е?

 Смело мога да заявя, че книгата е интригуваща, драматична, на моменти по-бавна, но допринасяща по този начин за общото усещане.
 Лично за мен краят дойде някак набързо. Остави ме с впечатлението за небрежен, дори претупан завършек. В няколко страници се случи онова, което очакваш през цялото време.
 В етапа на повествованието има няколко препратки към бъдещето, които в голяма степен ти подсказват развоя на събитията и някак те оставят неизненадан.

Съвсем тематично, ще завърша тази статия с едно изречение от операта на Жорж Бизе (Georges Bizet) - "Кармен":
"L'amour est un oiseau rebelle que nul ne peut apprivoiser, et c'est bien en vain qu'on l'appelle, s'il lui convient de refuser. Rien n'y fait, menace ou priere."
"Love is a rebellious bird that nobody can tame, and you call him quite in vain if it suits him not to come. Nothing helps, neither threat nor prayer."

"Залезът на боговете" - Том Егеланд и "Поклонничеството" - Тийт Алексеев

 "Залезът на боговете"

Том Егеланд

  За първи път се сблъсквам с творчеството на Том Егеланд и откровено казано съм много приятно изненадана.

 Очаквах някой безумен роман за викингски рейдове, не особено сполучливо оплетени с митологии, вярвания и недомислено пътуване във времето.

 Получих изключително лек и увлекателен роман, разгърнал съдбите на съпруг и съпруга претърпели тежка катастрофа и озовали се в друг свят. 

 Жителите на Ювдал предават от поколения наред една легенда, пазена в строга тайна.

След злощастен инцидент, Ерик Викен попада в Ювдал, където пред читателя се разкриват клокочещите дълбини на една уж спокойна провинция. Но жителите на селото съвсем не са толкова невинни, колкото изглеждат на пръв поглед. Тук от столетия се сблъскват различни светове вледеняващи със своя ужас и даващи повод за сказания и страшни истории. Времевите потоци така се завихрят, че минало, настояще и бъдеще се сливат в едно.

 Авторът е съумял толкова трепетно да предаде своята история, че чувстваш как не можеш да се наситиш и откъснеш от книгата. До последно не ти е ясно каква именно ще е съдбата на героите. Романът е многопластов и на моменти имаш усещането, че четеш няколко книги едновременно, което подозирам е и в някаква степен търсен ефект. 

 В действителност трудът на г-н Егеланд е мистичен, мрачен и често вледеняващ със своята детайлност.

 Той дава един интересен, възможен прочит на Рагнарьок (сблъсъкът на богове (аси) и великани (йотуни) в една епична битка насред равнините на Вигрид, в която идва краят на света). Краят не света или пътуване във времето? Защо не...

 Пренасяме се и в един свят, който е на косъм от окончателното загърбване на старите богове и приемането на христянството. Това, което е било до сега, ще се промени завинаги.

  Ни най-малко не ме изненада фактът, че норвежкият автор е вдъхновен от Стивън Кинг. В своя послеслов той определя жанра на романа си, като новоготическа литература.
  За незапознатите, това е образно казано прераждането на готическата литература.
 Готическият роман е изключително популярен към края на 18-ти, до средата на 19-ти век.
 Характерното за него е прехласване и възхищение към всичко магично, мистично, тъмно, средновековно, свръхестествено. Действието се развива сред замъци обрасли в мъхове, потънали в забвение гробища, руини на катедрали, обгърнати от избуяваща растителност. Героите се борят със свръхестествени злодеи: вещици, духове, вампири, учени обвзети от маниакална лудост, магьосници, алхимици...
 Представители отдали някои или всички свои трудове на този жанр, са: Хорас Уолпоул, Едгар Алън По, Мери Шели, Брам Стокър, Х.Ф. Лъвкрафт и много, които пропускам със сигурност.
 През 60-те и 70-те години на 20в., романи и филми на ужасите допринасят за възкресението на готическия жанр.
 Действието вече не се развива в меланхолична обстановка. Героите са изправени пред плашещи, дори ужасяващи и непривични, свръхестествени ситуации, от комфорта на съвременната реалност: градове, агломерации, собственият им уютен и модерен дом.
  Преходът и влиянията в този новоготически жанр са описани чудесно от Егеланд в послеслова на "Залезът". 

  Имайки предвид, че творбата е дебютна за скандинавеца (издадена 1988г. и преиздадена 2006г.), лично на мен ми е любопитно как се е развило писателското му умение в последствие.
  Установих, че и Егеланд е една от жертвите на плагиатство и че най-вероятно, макар и книгата му да не е била преведена на английски, излезлия 2 години по-късно "Шифърът на Леонардо"(2003) на Дан Браун, е подозрително и поразително сходен с "Краят на кръга"(2001). Но това по никакъв начин не бива да ни учудва. Както сам Егеланд казва: "пазарът е решаващ, не книгата."

  В заключение мога да обобщя, че романът определено си заслужава прочитане, ако сте сред почитателите на новоготическата литература, разгръщаща се сред норвежки земи, базирана на норвежки традиции, порядки и вярвания.

 Единственото, което ама много ми бръкна в здравето, е оформлението на корицата с този "викинг", с рогат шлем. Трудно, явно много трудно ще е да се изкорени грешната представа за отъждествяване на т.нар. викинги и рогата по шлемовете.
 За щастие не съм от хората, които съдят по корицата, в противен случай не бих имала удоволствието да прочета увлекателния роман.

"Поклонничеството" 

Тийт Алексеев

 Интригуващо написан роман за Първия кръстоносен поход, наричан в съвремието си: поклонничество.

Повествованието обхваща тригодишен период от 1095 до 1098г., а водач в нашето пътешествие през епохите е един градинар в манастира край Монпелие.

 Ще си кажете: "Ха, че какво може да знае един градинар от манастир за кръстоносните походи?!"

Истината е, че никога не бива да гледаме с предубеждение към някого. Там винаги е скрито повече, отколкото очите ни могат да разчетат.

 Още от малък, главният герой е въвлечен в едно от най-емблематичните исторически събития. Разбира се, то съвсем няма вид на такова в самото си начало. Призмата на отминалите векове е героизирала това начинание и не веднъж е изменяла истините в полза на една по-епична картина: "Години по-късно четох в някакви записки, че на площада в Клермон имало хиляди хора. Сред тях и най-високопоставени личности. И уж звънтяло оръжие, развявали се флагове. Лъжа и чудо! Едва ли имаше няколкостотин души. При това никакви големци!"

 Резултатът обаче е налице, както сам папа Урбан изтъква: че за да се даде възможност човек да опрости греховете си, ако е "кривнал от пътя", не е достатъчна една жертва в името на Бога, ставайки поклонник. Освобождаването на Йерусалим е начинът да поправиш грешките си. Какъв по-лесен метод за събиране на една войска от този? Кръвопролития, в името на един миролюбив Бог?!
 "Хванахме се за оръжието и атакувахме крепостта - истински ураган, връхлетял върху мирни плодни поля!(...) По улиците рукнаха мътни потоци, сякаш сам Бог ни говореше: "Накажете този град, последвайте ме и вземете, каквото ви трябва."

 В крайна сметка, както историята сама нашепва, походът се осъществява, в своя цветущ облик: "(...) към хилядите Христови войни, готови да освобождават Палестина, се оказаха и невъоръжени поклонници. Сред тях имаше жени и деца, куци и сакати, дрипльовци и просяци, дори проституки."

 В хода на увлекателния разказ, ние виждаме нашия герой (приел по-късно името на близък загинал приятел), да израства от плахото младо момче-виночерпец, до кален в битките воин (войн - дублетна форма), а по-късно и доблестен рицар.

 Естествено и ние сме замесени: "А тези, които налитаха не бяха малко: кумани, българи, сърби, хървати и кой знае още колко диваци с дяволски названия на имената си." Както чуждите хроникьори каканижат, в действителност походите преминаващи през Балканите, са търпели сериозни загуби от "варварските племена".

 На война, като на война. Няма значение зад кое божество се прикриваме и каква "висша" цел защитаваме. Касапницата е поголовна и дори мъртвите не са пощадени:
  "Не успях да се ориентирам съвсем точно, но все пак в едно се оказах сигурен - бяхме победили напълно, а броят на убитите врагове показваше, че силата на селджуците е била огромна. Вярвали са, че ще победят, но Бог реши друго. Той ни закриляше, обаче неизменно изискваше спазване на клетвата, че се бием в негово име. Никой вече не се съмняваше в думите на духовниците. Необходимо беше да действаме. По заповед на сеньор Ювайн главите на загиналите врагове бяха отрязани и нашите катапулти замеряха с тях крепостните стени на града. Зловещо зрелище - главите пискливо свистяха във въздуха, но както ни увери сеньор Ювайн, целта е да се охлади ентусиазмът на защитниците на Никея. Телата нахвърляхме безразборно в трапа, сякаш това не бяха хора, а изклани овце."
 Ако си мислите, че поне закопаният враг ще почива спокойно, помислете пак: "На следващата сутрин пехотинците под прикритието на стрелците се отправиха под строй към пресните гробове. Разровиха ги, отместиха надгробните плочи, даже натрошиха някои. Радостта им се оказа голяма, когато се разбра, че загиналите са погребани със своите лични ценности(...) Откъм крепостните стени достигаха до нас плач и ридания, а небето почерня от облаците стрели, отправени към осквернителите. По-после достигна заповед на сеньор Ювайн да се махаме от това прокълнато място, но да изхвърлим мъртъвците в Оронт (река)!"
 Как от нормален човек (изключение неподлежащо на коментар са разните садисти пристрастени към убийства), можеш да се превърнеш в машина за изтребване? Как ако до вчера не си държал меч, от днес трябва да сечеш хорските тела и да отнемаш животи? Много просто:
 "Всеки от нас сутринта получи чаша вино "на гладно сърце", както се изрази Дитер. Виното щедро се лееше като из рог на изобилието, както би го определил Мойсей, и навярно поради тази причина настроението беше бойко и приповдигнато."
"Не е възможно да излезеш на бой, ако не си пийнал малко."
  Като че ли постепенно, с напредване на историята, самият повествовател осъзнава безумието на целия поход. Все по-трудно намира смисъл, в това начинание. Узрява и обръгва от ужасите на война поведена за освобождението на земни земи за един Бог.
 "Понякога ми се струваше, че търсенето на душевното равновесие е истинският белег за човешко съществуване, а Бог, в името на когото сега се влачехме по друмищата, беше само скрит повод, колкото мисълта за него да ни влива сили. Вероятно и самият Бог се чудеше какво да ни прави, щом в неразумните си действия все се позовавахме на него."
  Онази сляпа вяра, че колкото и безумно нещо да извършиш, щом си поел в името на Господ, си защитен, всяко действие е оправдано в Негово име и носиш невидима броня:
  "Пред редиците излезе опърпан човечец, явно проповедник.

- Братя! - викна той. - Не се страхувайте, братя! Този, когото милостивият Бог закриля, него стрела не го лови!(...) - една стрела се заби в бедрото му.

 Божият човек невярващо се взря в ранения си крак, размаха ръце като криле на вятърна мелница и след миг ревна с цяло гърло.(...)

 - Когато един човек е глупак, него и Христос не може да го опази!"
 Много ми хареса начинът, по който е описан Константинопол. На фона, на една Западна Европа тънеща в мръсотия и зарази: "За първи път се намирах в голям град, над който не се носи зловоние въпреки горещия климат. Имам предвид особено Тулуза, където улиците приличаха на кочини. А тук нито кал, нито прах, които да замърсяват околната среда на Константинопол."

 Превъзходно е обрисувано и рицарското общество, за което винаги сме имали романтично отношение. Онези великолепни времена, в които чест, смелост, галантност, гордост (да не се бърка с горделивост), са значели нещо. Е, и тези исторически персонажи не са пощадени: "Това, което вълнува благородниците, обаче е много по-просто и всекидневно, отколкото допускат хората с по-ниско потекло. Никакви там рицарски подвизи или други юначества. Ами! Ядене и пиене с наздравици, небрежно бъбрене на безмислици и мълчаливо дебнене. Разходки и... дърдорене до безкрай."

 Харесаха ми и препратките към замесената и тук нордическа митология:

""Non sum dignus" - помислих си аз и потопих лице във водата, отворих уста и загълтах, сякаш бях онази огромна змия (уточнение Йормунганд, известна още като Мидгардсорм), която очаква своя час, за да изпие всички реки, морета и океани."
 Като цяло романът е интересен от гледна точка на опита за реално отразяване на събитията. В качеството си на съвременник и участник в Първия кръстоносен поход, главният герой обрисува реалността край себе си и я прекарва през собствените си усещания.
 Тийт Алексеев (Tiit Aleksejev) е естонски романист, завършил история в университета в Тарту. По-късно е защитил и магистърска теза по средновековна история, което в голяма степен обяснява интереса на автора към този период.
 Ако някой е по-любопитен, ето я и биографията на Тийт Алексеев.
 Бързам да напиша, че разгледаният тук труд е първа част от трилогията "Хроники на Първия кръстоносен поход".
  Втората книга се казва "Каменната крепост", но още не съм се решила да я чета, какво остава да я взимам.
  Причината за това са леко разводнените диалози, които на моменти доста ме отегчаваха и откъсваха от фабулата. Не мога да знам дали е желан ефект, имащ за цел да покаже действителния, ежедневен живот на кръстоносците и това, че все пак са обикновени хора, интересуват ги и простички, обикновени неща.
 Не бива да забравяме, че "Поклонничеството" е плод на въображението на г-н Алексеев, така че не можем да се позовем на творбата му, като на исторически акуратна. 

 Тази тема ще приключа с един много симпатичен цитат: "Но по-важното е никога да не вярваш на мъж с късо подстригана брадичка."

 Да живее изкривяването на истината в хрониките. ;)